Определение № 2923 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3346/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Варна срещу решение № 513 от 09.05.2025 г. по в.гр.д.№ 497 от 2025 г. на Варненския окръжен съд, ГО, II състав, с което е потвърдено решение № 11 от 02.01.2025 г. по гр.д.№ 9294 от 2023 г. на Варненския районен съд, 43 състав, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на П. С. П., М. С. М. (заместили на основание чл.227 ГПК починалия в хода на процеса ищец С. П. Л.) и П. Н. Л. (на лично основание и като наследник на С. П. Л.), че [община] не е собственик на ПИ с идентификатор *****.****.*** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на ИД на АГКК, с площ от 1186 кв.м., находящ се в [населено място], район А., с.о.„Б. с.“, с трайно предназначение на територията урбанизирана, при посочени граници. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност на решението. Поставя се следният въпрос: Допустимо ли е съдът да приеме за установено право на собственост върху недвижим имот само въз основа на свидетелски показания за владение и неформална сделка, при наличие на официални документи, които установяват, че имотът е предоставен за ползване от държавен орган и не е възстановяван или изкупуван по ЗСПЗЗ ? Ответниците по жалбата П. С. П., М. С. М. и П. Н. Л. в писмен отговор вземат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените разноски по делото пред ВКС. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице (ответник по делото), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или 2 ГПК, независимо от цената на иска. За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот, предявен от С. П. Л. и П. Н. Л. срещу Община Варна. В исковата молба ищците са твърдели, че са придобили процесния имот на основание давностно владение, осъществявано от тях непрекъснато в периода от лятото на 1988 г. /когато с протокол № 9 от 26.07.1988 г. на Л. е било предоставено право на ползване върху имота/ до завеждане на иска през 2023 г. Евентуално се твърди и присъединяване на владението на праводатели на ищците Д. П. и К. П. в периода от 1966 г. до 1988 г. Ответната община обаче съставила акт за частна общинска собственост за имота № **** от 07.03.2023 г., с което по същество оспорвала правото на собственост на ищците и препятствала възможността им да се снабдят с документ за собственост. В обжалваното решение съдът е приел за установено от фактическа страна, че за процесния имот е съставен акт № **** за частна общинска собственост от 07.03.2023 г., вписан в Служба по вписванията- [населено място] на 08.03.2023 г., с посочено в акта правно основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС. В акта изрично е отразено, че няма данни за съсобственици на имота и за съставени по-рано актове. Установено е, че на 26.01.2023 г. ищецът С. Л. е депозирал пред [община] заявление за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост, с което е поискал да бъде заверена негова молба- декларация за обстоятелствена проверка на процесния имот, която да послужи пред нотариус. Към заявлението е приложена и въпросната молба- декларация, с която ищецът е декларирал, че е придобил имота по давност. Съгласно писмо от 07.03.2023 г. от Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ при Община Варна, за процесния имот няма данни за съставен АДС до 01.06.1996 г., няма извършено отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др. Според писмо от 08.03.2023 г. и писмо от 29.12.2023 г., двете от ОСЗ- [населено място], в регистъра на имоти и собственици към КВС в ОСЗ- В. няма данни за постановени решения за имота. Няма и данни имотът да е включен за възстановяване като земя по чл.19 ЗСПЗЗ, както и не фигурира в предадените на [община] имоти с протокол № 6 от 10.12.2009 г. Горните обстоятелства са отразени и в издадено във връзка със заявлението на ищеца за обстоятелствена проверка удостоверение от 27.03.2023 г. на кмета на Община Варна. В удостоверението е отразено още, че за с.о.„Б.-с.“, р-н А., общ.В., има влязъл в сила ПНИ, одобрен със заповед от 19.10.2012 г. на Областния управител на Област В.. В таблица за разпределение на кадастралните единици от стария план между ползватели по новия план, с.о.„Б.-с.“ имоти 255 и 254 по стария план (съставляващи ПИ *****.****.***) са записани на „неидентифициран” собственик. Удостоверено е, че съгласно регистъра към ПНИ на с.о.„Б.-“, район „А.“, като собственик на ПИ *** е записан С. П., без вписан документ за собственост. Същият е записан като собственик и в скица № 15-24334 от 12.01.2023 г., издадена от Началника на С. [населено място]. Съгласно писмо от 27.02.2023 г. от Район „А.“ при [община], няма проведена процедура по изменение на ПНИ за ПИ *****.****.***; в районната администрация няма данни за извършено плащане за конкретния имот, даден за ползване на ползвателя С. П. Л. на основание пар.4з, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ; няма и постъпило заявление за издаване на заповед по пар.4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за имота; липсват и строителни книжа за построената в поземления имот сграда. От представената извадка от протокол № 9 от 26.07.1988 г. от заседание на ИК на ОбНС- [населено място] се установява, че на заседанието е взето решение за одобряване на лицата, на които да се издадат документи по 26 ПМС от 1987 г. Видно от приложния към протокола списък, сред тях е и С. Л., който получава място с площ 0,8 дка в местност „С.п.“ при съседи: Н.М. и Г.С.. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът е приел за установено, че за територията, в която се намира процесният имот, са действали следните планове и в тях има следните данни за имота: 1) Кадастрален план на местност „Б.-с.“, одобрен през 1979 г., технически приет, актуализиран през 1995 г.; 2) Кадастрален план на местност „Б.- с.“, одобрен със заповед № Р-115 от 29.04.1996 г. на Кмета на [община]. В разписните листи и към двата плана, за имот пл.№ *** като собственик е записан С. П. Л. с договор от 18.08.1972 г. Съгласно тези кадастрални планове имотът е с вид и назначение- лозе, с площ от 1 186 кв.м. и посочени съседи и е застроен с три сгради: паянтово жилище, паянтова стопанска и масивна стопанска постройки. В разписния лист е посочено, че процесният имот се намира в кв.6, като от имота се образува парцел XXXI; 3) План за новообразувани имоти на СО „Б. с.“, одобрен със заповед № РД-12-7706-313 от 19.10.2012 г. на Областния управител на Област В., според който имот пл.№ *** с площ 1 186 кв.м. попада в стари имоти пл.№ *** с площ от 2044 кв.м. /на неидентифициран собственик/ и пл.№ *** с площ от 2851 кв.м. /на неидентифициран собственик/. В този план за имот пл.№ *** е записан С. П., без документ за собственост. От експертизата е приета за установена пълна идентичност между поземлен имот с идентификатор *****.****.*** по КККР на [населено място], с.о.„Б. с.“, одобрени със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на ИД на АГКК, имот с пл.№ *** по кадастралния план на местност „Б.- с.“, одобрен през 1996 г. и имот № ****.*** по плана за новообразувани имоти на с.о.„Б. се.“, одобрен със заповед № РД-12-7706-313 от 19.10.2012 г. на Областния управител на Област В.. Съгласно заключението, няма данни процесният имот да е включен за възстановяване като земя по чл.19 ЗСПЗЗ и да е описан в списъка на предадените на [община] имоти с протокол № 6 от 10.12.2009 г. от ОСЗ- [населено място]. След оглед на място вещото лице е констатирало, че имотът е предимно равен и видимо се обработва и поддържа. От показанията на разпитания свидетел Н. Н. /който познава процесния имот от 1956 г.- 1957 г., когато е бил на 10 г., понеже посещавал съседен имот на чичо му/ е прието за установено, че през 1956 г.- 1957 г. собственик на имота е бил бай В.. Години по-късно свидетелят се запознал с другия собственик- Д., който бил зет на бай В. и последният му дарил или продал имота за сватбата. Не е виждал през годините други хора в имота, освен бай В., Д. и ищеца С.. Имотът бил ограден с мрежа и бетонни колчета. В него имало гараж и една барака, които били изградени, когато С. го купил. Свидетелят не е чувал да е имало някакви спорове за собствеността на имота. Известно му е, че последният не е бил включван в ТКЗС. Според свидетеля В. П., ищците С. и П. Л. закупили процесния имот през лятото на 1988 г. от бащата на свидетеля-Д.. Родителите на свидетеля придобили имота през 1966 г., когато той им бил дарен за сватбата от дядо му В.. Свидетелства, че дядо му, баща му и майка му никога не са били членове на ТКЗС. При даряването на имота на родителите му, същият бил с площ от около 2 дка, но след спор със съседи относно границите, те били преместени навътре, понеже баща му нямал документ за собственост. Така площта на имота намаляла до 1,200- 1,300 дка. Около 1977 г.- 1978 г. баща му построил гараж и дървена барака в имота. През 1988 г. имотът бил продаден на С. Л. заедно с постройките. След продажбата С. Л. и бащата на свидетеля станали приятели и често си гостували и си помагали. Знае, че от 2018 г.- 2019 г. С. започнал да има здравословни проблеми и понеже и жена му е инвалид, последните години за лозето се грижел основно зет им Х. (съпруг на дъщеря им М.). Последната година обаче починали родителите на Х., а също и С., при което работата на мястото изостанала. Свидетелят твърди, че посещава имота поне два-три пъти в годината, като не му е известно да е имало спор за собствеността през годините след промяната на границите. Въз основа на изложеното от свидетелите съдът е приел за установено, че през лятото на 1988 г. ищците са закупили имота (без подписан формален договор) от намерените на място негови собственици- физически лица, и оттогава са започнали да упражняват фактическата власт върху имота с намерение за своене, като владението им е продължило в периода от посочения начален момент до предявяването на иска. При това положение правният интерес на ищците от предявения отрицателен установителен иск за собственост бил доказан и на изследване подлежали заявените права на ответната община върху имота. Относно правата на общината, съдът е посочил, че съставеният акт за частна общинска собственост няма правопораждащо действие, а само декларативно такова, поради което съставянето му не се отразява върху режима на собствеността. Относно заявеното от ответника придобивно основание по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ съдът е изяснил, че негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти. Това са земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (т.е. попадащи в обхвата на чл.10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в предвидените срокове или не са изкупени от ползватели по реда и при условията на §4а и §4б от ПЗР ЗСПЗЗ. Затова за възникване правото на собственост на общината в хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ общината е следвало да докаже, че имотът е бил земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ към момента на влизане в сила на закона, че не е реституиран и не е изкупен от правоимащите ползватели, както и че не е държавен. По делото било установено, че към посочения релевантен момент процесният имот е бил земеделска земя и попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като това се доказвало и от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза и влезлия в сила ПНИ. На въпроса дали имотът е подлежал на реституция, съдът е отговорил отрицателно. Посочил е, че разпоредбата на чл.12, ал.1 от ЗТПС (отм.) регламентира възможност за реално запазване правото на собственост върху определен размер земеделска земя и ако собственикът на такава земя не е бил член- кооператор и е владял земята си в реални граници до момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, то по отношение на този имот не се прилага реституционното производство, предвидено в този закон. Позовавайки се на свидетелските показания, писмените доказателства и експертното заключение, съдът е приел, че от 1956г. имотът е бил собственост на В. Г., а от 1966 г.- на Д. Т. и съпругата му, които не са били членове на ТКЗС, като имотът не е бил обобществяван или отчуждаван през годините. През 1988 г. ищците са закупили имота от Д. Т. и съпругата му и оттогава до предявяването на иска през 2023 г. упражняват фактическата власт върху него. Съдът е приел за недоказани твърденията на ответника за наличие на масово предоставяни с договор (какъвто се твърди да е този от 18.08.1972 г.) държавни земи за земеделско ползване, както и за идентичност на процесния имот с предоставения на ищеца за ползване съгласно решение 130-4-4 по протокол № 9 от 26.07.1988 г. от заседание на ИК на ОбНС- [населено място] имот с площ 0,8 дка в местност „С.п.“. При тези данни съдът е стигнал до извод, че процесният имот попада в горепосочената категория имоти- съществуваща собственост, придобита на самостоятелно придобивно основание от трети лица, от които той не е бил отнеман. Имотът не е подлежал на възстановяване, нито е предоставян за ползване по силата на посочените в § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ актове, респ. не е подлежал на изкупуване по реда и при условията на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Няма данни за имота да е съставян акт за държавна собственост. Затова според съда е неприложима разпоредбата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, на която се позовава пълномощникът на ответника. Доколкото имотът не е бил общински, по отношение на същия е неприложим установеният мораториум, действал в периодите от 25.03.1941 г. до 01.06.1996 г. и от 31.05.2006 г. до 08.03.2022 г. Затова и поради изтичане на законоустановения десетгодишен давностен срок в полза на ищците, съдът е приел, че те са придобили процесния недвижим имот на основание чл.79, ал.1 ЗС. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение налице е основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност- очевидна необоснованост на съществения за изхода на спора извод на съда, че по делото е останала недоказана идентичността на процесния имот с имота с площ от 0,8 дка в местността “С.п.“, който е бил предоставен на първоначалния ищец С. Л. за ползване съгласно решение № 130-4-4 по протокол № 9 от 26.07.1988 г. от заседание на ИК на ОбНС- [населено място], при положение че признание на този факт се съдържа в исковата молба на Л.. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение