Определение № 5722 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 813/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 142 от 20.11.2024 г. по в. гр. д. № 212/2024 г. на Кърджалийския окръжен съд е потвърдено решение № 193 от 15.04.2024 г. по гр. д. № 648/2023 г. на Кърджалийския районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от Т. Р. С. срещу Б. Ю. А. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху площ от 6,84 кв. м. от поземлен имот № 24 по плана на [населено място], [община], област К., целият с площ от 394 кв. м., заключена между точки: т. 501, т.4, т.5, т.51, т.52, т.6, т.7, т.8, т.9, т.501 от комбинираната скица, приложение № 5, находяща се на л. 105 по делото по приетата съдебно-техническа експертиза и представляваща неразделна част от решението. След частична отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която искът на Т. Р. С. срещу Б. Ю. А. по чл.109 ЗС за премахване на незаконно направена ограда по югоизточната граница на имот пл. № 132, представляващ улица-публична държавна собственост, и за възстановяване на оградата по югозападната граница с имот пл. № 25, съгласно данните в действащия кадастрален план и документите за собственост, делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на този иск. Въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на съседни поземлени имоти по плана на [населено място], [община], област К. – ищцата е собственик на имот пл. № 24, а ответникът – на имот пл. № 25. Имот пл. № 132 представлява улица, публична общинска собственост, която се намира в съседство с имота на ответника и осъществява достъп до имота на ищцата. Със заповед № 1053 от 04.11.2022 г. кметът на [община] е наредил на ответника Б. Ю. А. да премахне оградата по югоизточната и югозападната граница и портата на своя имот към общински имот пл. № 132 – улица, с които е ликвидирал достъпа до имот пл. № 24, собственост на Т. С., както и да възстанови оградата по югозападната граница на имот пл. № 25 съобразно действащия кадастрален план и документа му за собственост. Обсъждайки свидетелските показания и техническата експертиза съдът е приел, че съществуващата ограда по западната граница на имот пл. № 25 не е разположена по имотната граница на действащия кадастрален план, а навлиза с площ от 6,48 кв. м. в имот № 24, собственост на ищцата. Тази реална част от имота на ищцата се владее без правно основание от ответника, поради което предявеният иск по чл.108 ЗС е основателен. Прието е, че съществуващата ограда по южната граница на имот № 25, съответно северна граница на имот № 132-улица, не съвпада с тази по кадастралния план, а навлиза в улицата. При тези данни неправилно районният съд е оставил без разглеждане предявения иск по чл.109 ЗС за възстановяване действителната граница между тези два имота по съображение, че искът е заведен срещу ненадлежна страна. Искът по чл.109 ЗС дава защита срещу всяко неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява правото си на собственост и няма изискване това неоснователно действие да се осъществява в имота на ищеца. Ищцата твърди, че неправилно разположената ограда на границата между имот № 25 и имот № 132 – улица, ограничава достъпа до собствения й имот № 24. Тези твърдения обуславят допустимост на иска по чл.109 ЗС и той следва да бъде разгледан по същество след отмяна на първоинстанционното решение в неговата преграждаща част. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Б. Ю. А.. Жалбоподателят поддържа, че не следва да отговаря по предявените искове, тъй като след придобиването на собствеността върху имот № 25 през 2016 г. той не е изграждал нова ограда в имота. Разликата от 6,84 кв. м. по границата между неговия имот и имота на ищцата била в рамките на допустимото отклонение по Наредба № РД 0550-5 от 15.12.2016 г. Освен това счита, че ищцата няма правен интерес да иска промяна на оградата между имоти № 25 и № 132, тъй като не е собственик на втория имот, както и че не са налице неоснователни действия от негова страна по този иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но не се поставят правни въпроси, а се повтарят оплакванията в жалбата. Ответницата Т. Р. С. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС поради липса на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, както и поради това, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС и не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по искове за собственост – чл.108 ЗС, и за защита на правото на собственост – чл.109 ЗС, които са в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не са налице обаче поддържаните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК се допуска по конкретни правни въпроси. Както се приема в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, „Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение“. В настоящия случай жалбоподателят се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но не е формулирал правни въпроси, по които да се допусне обжалването и по които да се произнесе ВКС. Само това е достатъчно, за да се откаже допускане на касационно обжалване. По-същественото в случая обаче е друго – че и по двата иска по чл.108 и чл.109 ЗС съдът е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС. За да уважи ревандикационния иск съдът е установил, че ответникът владее площ от 6,84 кв. м. от имота на ищцата, неправилно присъединена към неговия имот поради погрешно прокарване на оградата между двата имота на място, различно от кадастралната граница. Съдът се е позовал и на заключението на вещото лице по приетата експертиза, че спорната площ от 6,84 кв. м. не е в рамките на допустимото отклонение по чл.18 от Наредба № РД 0550-5 от 15.12.2016 г. Обстоятелството, че не ответникът, а още неговите праводатели са създали това фактическо положение, не е от значение за изхода на делото. За да бъде уважен искът по чл.108 ЗС е достатъчно да се установи, че ответникът владее имот или част от имот, който е собственост на ищеца и е без значение какви са причините за това неправомерно владение. За допустимостта на иска по чл.109 ЗС срещу посочения ответник е достатъчно твърдението в исковата молба, че оградата между неговия имот и улицата-тупик, която осъществява достъп до имота на ищцата, не е прокарана по имотната граница, а навлиза в улицата, с което пречи на ищцата да достига безпрепятствено до имота си. Ако това твърдение не е вярно, искът ще бъде допустим, но неоснователен. При всички случаи обаче съдът е валидно сезиран и следва да разгледа предявения иск. С предявяването му ищцата цели защита на своето право да упражнява безпрепятствено правото си на собственост върху имот № 24, а не брани правото на собственост на общината върху урицата-тупик. Що се отнася до материалната легитимация по този иск в практиката на ВКС се приема, че пасивно легитимиран е не само извършителят на нарушението, но и всяко лице, което към момента на предявяването на иска поддържа противоправното състояние в имота. В този смисъл е решение № 163 от 4.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 656/2011 г., II г. о., решение № 63 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3850/2021 г., I г. о., решение № 11 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2020 г., I г. о., решение № 348 от 16.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 903/2011 г., I г. о. и др. Тази практика ще намери приложение при разглеждане на иска по същество. При този изход на делото на ответницата Т. Р. С. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 3600 лв. по договор за правна защита и съдействие, приложен с отговора на касационната жалба. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,