Определение № 9 от 03.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 761/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на двете страни срещу решение № 323 от 14.11.2022г. по в.т.д.№ 494/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решението по т.д.№ 509/2021г. на ОС Варна. С първоинстанционното решение „ ЗАД Армеец“ АД е осъдено да заплати на П. И. С. на основание чл.432,ал.1 КЗ сумата от 360 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от мпутация на лявата ръка, в резултат от пътно транспортно произшествие, настъпило на 27.04.2020г. в [населено място], виновно причинено от Г. И. Д. като водач на автобус „Соларис У.“ с peг. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на застрахователната претенцията - 07.12.2020г. и е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение неимуществени вреди за разликата до предявения размер от 500 000лв. Ответното застрахователно дружество обжалва решението в частта за уважаването на иска за сумата над 220 000лв. Счита, че в тази част то е постановено в нарушение на принципа на чл.52 ЗЗД, при несъобразяване с указанията в ППВС № 4/1968г. и формираната по приложението му съдебна практика, тъй като е присъдено обезщетение в прекомерно завишен размер и в противоречие с принципа за справедливо възмездяване на претърпените вреди. Поддържа, че с определения размер от 360 000лв. не е постигнат баланс между претърпени вреди и парично измерение на нуждата от обезвреда. Акцентира се на неправилност на обжалваното решение, с което според касатора е даден превес на динамиката на нарастване на лимитите на застрахователно покритие за неимуществени вреди и тяхното периодично осъвременяване. Искането е за частична отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска над сумата 220 000лв. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК ответникът - касатор поставя въпроси при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на ППВС №4/1968г.: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да ги отразяват; Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетение за неимуществени вреди да присъди по справедливост“ по смисъла на т.2 от ППВС №4/1968г., практиката на съдилищата по повод близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък към момента на процесното увреждане; Следва ли въззивният съд да обсъди и разгледа целия доказателствен материал и да изложи мотиви във връзка с кредитиране на доказателствата; Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайния такъв в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон. В допълнение към изложението се иска допускане на обжалването и по въпросите: Непрекъснатото нарастване на лимитите на застрахователно покритие за неимуществени вреди и тяхното периодично осъвременяване, стоящо в основата на динамиката в икономическата конюнктура, представяла ли обективно обстоятелство, което е от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетение за неимуществени вреди да присъди по справедливост“ по смисъла на т.2 от ППВС № 4/1968г., нарастването или намаляването на лимитите по ЗЗГОА в случаите на предявен иск срещу застрахователя. Въведена е допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК при твърдение, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с аргументите: по първия въпрос е формирана съдебна практика, която се нуждае от осъвременяване, а по втория - липсва съдебна практика; по двата въпроса липсва изрична правна норма, която да отговаря на тези въпроси. В писмен отговор ищцата оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба, подадена от застрахователното дружество. С касационната жалба на ищцата П. С. се оспорва правилността на решението за отхвърляне на иска за разликата до претендираните в процеса 500 000лв. Позовава се на неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и на указанията в ППВС №4/1968г. Счита, че не са оценени сериозните психически последици за здравето й; това, че продължава да изпитва фантомни болки и изтръпване на мястото на ампутираната ръка; че не са дооценени обществено икономическите условия в страната към момента на деликта, недооценено е и социалното положение на пострадалата и създаденото до края на живота й ограничение, невъзможността да се грижи за болната си майка и за внучето си. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: Как следва да се прилага принципът на справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да изложи „всички мотиви“ в отговор на всичките доводи и възражения на страните и да направи анализ на събраните доказателства по делото; Следва ли въззивният съд да присъди обезщетение за всички вреди, които са пряка последица от деликта; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застрахователните покрития по чл.492 КЗ и обществено икономическите и социални условия в страната; Липсата на каквито и да било изложени съображения относно лимитите на застрахователно покритие, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост. Касаторката се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК - ППВС №4/1968г. и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В писмен отговор застрахователното дружество счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол, както оспорва и основателността на подадената от ищцата жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на насрещните страни по спора - ответникът е обжалвал изцяло решението в осъдителната му част - уважаването на иска за 360 000лв. с твърдения за отсъствие на противоправно поведение на застрахования водач Д., неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД с твърдения за принос от страна на пострадалата в равна степен. Ищцата е обжалвала отхвърлителната част на първоинстанционното решение с искане за уважаване на иска в предявения размер. Съставът на апелативния съд е взел предвид, че с определение от 15.03.2021г. по НОХД № 365/2021 г. по описа на РС Варна, на основание чл. 384 вр. чл. 382, ал. 7 НПК е одобрено постигнатото споразумение по силата на което водачът Г. И. Д. е признат за виновен за това, че на 27.04.2020г. в [населено място], при управлението на моторно превозно средство - автобус „Соларис У.“ с peг. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата, а именно разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1 от Закона за движението по пътищата, чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил на управлявалата велосипед П. И. С. тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на ляв горен крайник, което е ценено по реда на чл.300 ГПК във вр. с чл.413,ал.2 и ал. 3 НК. Въззивният състав е приел за безспорно установено от медицинската документация и заключението на назначената от първоинстанционния съд комплексна съдебно медицинска и психиатрична експертиза, че в резултат на пътнотранспортното произшествие от 27.04.2020г. ищцата П. И. С. получила конквасация (размачкване) на левия горен крайник в областта на лявата лакътна става и лявата предмишница с тежко увреждане на меките тъкани на крайника. В резултат на тежката травма и поради невъзможност за възстановяване на кръвообращението, се е наложило извършване на ампутация ниво долна трета на лява мишница. В резултат на разкъсването на кръвоносните съдове на левия горен крайник е настъпила значителна кръвозагуба с развитие на следкръвоизливна анемия, обусловила разстройство на здравето, временно опасно за живота. Ищцата е изпитвала силни болки непосредствено след претърпения инцидент във връзка с множеството увредени меки тъкани. След провеждане на ампутацията е изпитвала болки в областта на ампутационната зона, както и т. нар. „фантомни болки“ в крайника, характерни за следоперативния период, които обикновено имат по-голяма продължителност, а биха могли да останат завинаги. Болките са били с голям интензитет след инцидента и с напредване на оздравителния процес са намалявали по сила. Оздравителният период след проведената ампутация е в рамките на около 1.5 - 2 месеца. Лечението на пострадалата е било правилно, адекватно проведено и е предотвратило настъпване на тежки усложнения на травмата в резултат на ПТП. Предвид тежките увреждания на кръвоносни съдове, липсата на кръвоснабдяване на тъканите на предмишницата и дланта, възстановяването на крайника е било невъзможно, ампутирането му е предотвратило некроза и инфекция, които биха могли да са с фатален изход. Според експертите, без значение дали увредената ръка е доминантна. Загубата на горен крайник води до тежко нарушение на възможностите пострадалото лице да изпълнява ежедневните и трудовите си задължения, да извършва пълноценно дейности, свързани с използването на двете си ръце. Устновената персистираща тревожност след инцидента може да доведе до влошаване на протичането на съществуваща хипертонична болест, а установените след инцидента контрактура на лявата раменна става и хипотрофия на раменната мускулатура, са в пряка причинно следствена връзка с ампутацията на крайника. Болките в областта на шийния и гръдния отдели на гръбначния стълб също са в причинна връзка с ампутацията на левия горен крайник, предвид принудителната поза, нарушението на баланса и неравномерното натоварване на мускулатурата в горната част на тялото след загубата на крайника. Съставът на апелативния съд е обсъдил и показанията на свидетелите и въз основа тях е приел за установено, че преди инцидента ищцата е била много позитивен, вечно усмихнат човек, обичала да общува с хора и да завързва много запознанства, работела в семейния бизнес - заведения за хранене, обичала да готви. Ищцата нямала семейни проблеми, тя и мъжът до нея постоянно излизали навън с приятели и канели гости вкъщи. П. била красива, винаги добре изглеждаща, очарователна дама. Била завършила спортно училище и цял живот била спортист. Обичала да кара колело и много често го правела. Непосредствено след инцидента П. била изключително неадекватна и в шок, ръката и м висяла, била изгубила цвета си. Изпитвала болка въпреки обезболяващите. Била много неадекватна и притеснена. Престоят в болницата продължил 32 дни, имало опасност за живота и м, понеже вследствие на травмите и операциите загубила много кръв. След ампутацията се появили фантомни болки, които „в буквалния смисъл я подлудили“. Обяснявала, че чувства болка и изтръпване на мястото на ампутираната ръка, точно както когато е била под гумите на автобуса и това продължавало до днес. Според близките на пострадалата, след инцидента тя станала „друг човек“, „едно състарено момиче“, в очите й имало страх, уплаха, ужас, много трудно се разговаряло с нея. Страхувала се от това, което и м предстои през деня, че не може нищо да направи сама, нито да готви, нито да се изкъпе. Плашело я това как ще я приеме човекът до нея, трудно се обслужвала сама, страхувала се да излиза сама, разстроила се, плакала при новината, че ще става баба, защото нямало да може да прегръща и да обгрижва внучето си, да помага на дъщеря си. Изпитвала вина към майка си, която била с онкологично заболяване и много операции и постоянно трябвало някой да се грижи за нея, а тя вече не може да и м помага. Сега ищцата почти не се срещала с хора и не искала да излиза, да контактува. Надявала се да и м сложат става и протеза, но се оказало невъзможно и това още повече я сринало. Чувствала се излишна, ненужна и до момента не можела да приеме състоянието си и да преодолее болката, смятала живота си за изгубен, не можела да приеме, че вече не се справя сама и е зависима от хората около нея. При прилагане на указанията в ППВС №4/1968г. въззивната инстанция е преценявала възрастта на пострадалата, начина й на живот преди ПТП, начина по който е получено и вида на увреждането, проведеното лечение, свързано с нови болки и страдания, и като краен резултат - отстраняването на левия горен крайник, отражението на претърпяната психическа травма на психо - емоционалното й състояние. Възприет е извод за физически болки и страдания с много висок интензитет и негативни емоционални преживявания, които ищцата е претърпяла и ще търпи до края на живота си. Като значмими са съобразявани и общественият критерий за справедливост, лимитите на застрахователни обезщетения, както и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликти с подобен характер и интензитет на вредите. Преценено е, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е адекватно предвид наложилата се ампутация на левия горен крайник, която загуба е необратима, при прогноза за липса на възможност за осъществяване на дейности, за които са необходими две ръце и при протезиране. Акцентирано е на засегнатите значими за пострадалото лице човешки потребности - лишаване от обичаен начин на съществуване и живот, от спорт, от самостоятелно функциониране, от възможност за полагане на труд, за извършване на обичайни дейности, за оказване на помощ на болен родител, съдействие при отглеждане на внуци; на обстоятелството, че необратимата загуба на функционалността на лявата ръка, която е ампутирана на ниво средна трета на лявата мишница, ще създава до края на живота на ищцата значителен психологически и емоционален дискомфорт и в значителна степен ще затруднява ежедневието й и пълноценното й реализиране като дъщеря, която е полагала преди инцидента грижи за болната си майка, като майка и баба, която не е в състояние да помага за отглеждането на внучката си, и като личност в обществото. По възражението на въззивника-застраховател, че конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие са ирелевантни за размера на обезщетението като непосочени в ППВС №4/1968г., въззивната инстанция е дала отговор, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД е морално - етична категория, която не е абстрактно понятие, същата следва при всяко положение да бъде съобразена с икономическия растеж, настоящ стандарт и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта. Прието е, че динамиката в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване лимитите на застрахователно покритие за неимуществени вреди и тяхното периодично осъвременяване и в този смисъл е даденото разрешение в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о., по т. д. № 211/2009 г., II т. о,. по т. д. № 35/2009 г. II т. о. По отношение оплакването на застрахователното дружество за несъобразяване с каузална съдебна практика, въззиввната инстанция се е позовала на решението по т.д.№ 3568/2015г. на ВКС, 1 т.о., с което е дадено разрешение на въпроса за релевантността на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата на други увредени лица, в период близък до процесния, но от различни застрахователни събития (деликти) като критерий за определяне на паричния еквивалент, дължим на пострадалото лице. Възприето е, че релевантна е обществената оценка за баланс и еквивалентност, която следва да намери отражение при обосноваването, съобразно принципа на чл. 52 ЗЗД на конкретния размер на обезщетението, а субективната преценка за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за пропорционалност, защото справедливостта е елемент от правната реалност; присъдените от състава на съда обезщетения за подобен вид неимуществени вреди от други деликти, настъпили в период близък до процесния, при неидентичност на установените релевантни обстоятелства, не могат да имат самостоятелно значение за формиране на критерия за справедливост и да бъдат отделен фактор за определяне на паричния еквивалент, дължим по конкретното дело. При тези свои фактически и правни изводи, въззивният състав е преценил, че определеният от окръжния съд по справедливост паричен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди към момента на увреждането, няма основание да се коригира както в посока на намаление на размера, така и в посока на увеличение. Искането за допускане на касационното обжалване по въпросите и в двете изложения към касационните жалби е неоснователно. Касаторите - насрещни страни по спора поставят идентични въпроси, по които целят диаметрално противоположен отговор в защита на интереса си от предприетото обжалване и целения от всеки правен резултат. Отсъства основание за преценка въззивният съд при обсъждане в конкретния спор на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, да се е отклонил от практиката, обобщена като ръководство на съдилищата в ППВС №4/1968г. и съдебната практика в процеса на неговото приложение. Тези критерии - общи и специфични за конкретния спор не са само посочени, изброени във въззивния акт, а са съотнесени към конкретния вид увреждане, получено от пострадалото лице и са съобразени и вложени в същинския им смисъл в конкретната хипотеза. Неоснователно е искането на ответника настоящият състав да тълкува т.2 на ППВС № 4/1968г., тъй като постановлението подлежи на задължително прилагане, а не на тълкуване. По въпроса за лимитите на застрахователните покрития е формирана константна съдебна практика на касационната инстанция, която е съобразена и приложена от въззивния състав. С цитираните от апелативния съд решения, както и с решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС е уточнено, че при прилагане на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, те могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия към правно релевантния момент, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Определените от съда обезщетения следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя, тъй като обемът на законовоустановеното застрахователно покритие по ЗЗГОА не е предвиден за едно увреждане, а установява лимита отговорността на застрахователя спрямо неограничен брой застрахователни събития за съответния период за неустановен брой пострадали. Отсъства основание за преценка определеният размер на обезщетението за търпените от ищцата болки и страдания да е неморален или несправедлив., т.е. да е завишен или занижен с оглед установените, детайлно преценявани обстоятелства относно вида на увреждането и неговите негативни и необратими последици. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, установява справедливостта като единен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението й Пленумът на Върховния съд в ППВС №4/1968г. е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането й. Наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение. Съставът на апелативния съд е изложил собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение, неговата преценка не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства. Изложените мотиви не позволяват да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от константната практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД. Както се посочи подробно е мотивирано по какви общи критерии съставът на апелативния съд прилага принципа за справедливост и кои са специфичните за конкретния случай релевантни обстоятелства при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. В противовес с касационните оплаквания, които се съдържат във въпросите и в двете изложения, въззивната инстанция е обсъдила детайлно позициите, доводите и становищата на страните, дала е отговор на всеки един от пренесените за разглеждане във въззивното производство въпроси и доводи, поради което отсъства основание за преценка тя да е подходила формално към задължението си да мотивира своя акт и да е игнорирала задълженията си по чл. чл.12, чл.235,ал.4 и чл.236,ал.2 ГПК. Възпроизведените по-горе мотиви към обжалваното решение са в пряко опровержение на твърденията за необоснованост, необсъждане на правни доводи и неизлагане на правни аргументи. По отношение на въведената от ответника-касатор допълнителна предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК следва да се има предвид, че отсъствие на практика на касационната инстанция не изпълва съдържанието на хипотезата. Нейното приложно поле предпоставя надлежно обосноваване на проявните форми на това основание по начина, разяснен в т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Пълномощникът на касатора - ответник не е претендирал разноски за производството. Следва на основание чл.38,ал.2 ЗА да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на адвокат Д. С., осъществил безплатно адвокатска защита на ищцата-касатор за изготвянето на отговора на касационната жалба на насрещната страна в размер на 6 479лв. при съобразяване на разпоредбата на чл.9,ал.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При неуважаване на искането и на двете страни за допускане на касационното обжалване, разноски за изготвянето на касационната жалба и изложението не се следва на никоя от страните. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.