Определение № 50088 от 10.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2031/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството срещу решение № 199 от 5. 04. 2021 г., поправено с решение № 559 от 2. 08. 2022 г., по в. т. д. № 2189/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение № 1537 от 23. 09. 2015 г., поправено с решение № 121 от 15. 01. 2016 г., по т. д. № 2045/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-1 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Трансстрой Варна“ АД, [населено място] и „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 51 ЗМТА за признаване и изпълнение на решение от 19. 06. 2013 г. по арбитражно дело № 17985/GZ/MHM на Международния арбитражен съд към Международната арбитражна камара (ICC) Париж. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда, че ищецът не е активно процесуално легитимиран по предявения иск. Касаторът твърди, че исковата молба е подадена от Министерство на регионалното развитие, понастоящем Министерство на регионалното развитие и благоустройството, представлявано от министъра на регионалното развитие, който е централен едноличен орган на изпълнителната власт, представляващ посоченото министерство. Изразява становище, че дори и да се приеме, че посоченият в исковата молба ищец – Министерство на регионалното развитие, представлявано от министъра на регионалното развитие, не е процесуално легитимирана страна, то съдът е следвало да извлече кой е ищецът по делото не от буквалния текст на исковата молба, а преди всичко от правоотношението, предмет на иска. Позовава се на представляването на ищеца от пълномощник, от чието пълномощно е видно, че същият е надлежно упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството да го представлява по заведени срещу държавата, министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на регионалното развитие и благоустройството дела. Допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както следва: „1. За да направи извод за липса на процесуална легитимация на ищеца по делото – Министерство на регионалното развитие и благоустройството, представлявано от министъра на регионалното развитие и благоустройството, необходимо ли е било преди това да се проведе производство по реда на чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК, като се укаже на ищеца необходимостта от отстраняване на нередовността на исковата молба?; 2. Следва ли въззивният съд да разгледа и прецени всички доводи и възражения на страните?“ Във връзка с първия поставен въпрос касационният жалбоподател излага доводи, че съдът е следвало да изясни кой е ищец по иска. Изразява становище, че подписването на исковата молба от министъра на регионалното развитие сочело на недвусмислената му воля за предявяване на иска. Позовава се на задължението на съда, на основание чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК, да изясни кой е ищецът по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е явно необосновано поради грубо нарушение на формалната логика. Ответниците по касационната жалба „Трансстрой-Варна“ АД, [населено място] и „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД, [населено място] са подали отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България е обусловено от изпълнение на изискванията, установени в чл. ІV и чл. V от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, ратифицирана от Република България през 1961 г. /Конвенцията/ при съответно приложение на чл. 118 - 122 КМЧП, в т. ч. и на чл. 117 с оглед препращането по чл. 120, ал. 2 КМЧП. Въззивният съд е констатирал, че в съответствие с чл. ІV от Конвенцията ищецът е представил с исковата молба надлежно заверен препис на арбитражното решение, а в изпълнение на указанията на въззивната инстанция и надлежно заверени копия на английски език на договор № ВG 98.10.-07.І.01 от 12. 05. 05 г., ведно с ОУ на FIDIC за договора за строителни работи, с надлежен превод на български език, както и на договор № ВG 98.10.- 07.ІІ.01 от 12. 05. 05 г., ведно с ОУ на FIDIC за договора за строителни работи, с надлежен превод на български език, в които се съдържа арбитражната клауза. Съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липсата на активна материалноправна легитимация на Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Изтъкнал е, че в случая, страна по арбитражното производство е министърът на регионалното развитие и благоустройство, а не МРРБ, което министерство изрично е заявило, че не желае да встъпи по делото. Констатирал е, че арбитражното производство се е развило между Консорциум „Трансстрой-ГБС“, „Трансстрой Варна“ АД и „ГБС Инфраструктурно строителство“ АД, от една страна и министъра на регионалното развитие и благоустройство, от друга; с оглед липсата на арбитражно споразумение с арбитражното решение е постановено, че арбитражният съд не е компетентен да реши делото и консорциумът и двете юридически лица са осъдени да заплатят на министъра на регионалното развитие и благоустройството направените по делото разноски. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от Закона за администрацията министерството е администрацията, която подпомага дейността на министъра, като юридическо лице на бюджетна издръжка, а министърът е централен орган на изпълнителна власт със собствени властнически правомощия /чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗА/. В този смисъл е счел, че се касае за различни правни субекти, разполагащи със собствена процесуална легитимация, и предявеният от министерството като трето за спора по арбитражното производство лице иск за признаване и допускане на изпълнението на постановеното арбитражно решение следва да бъде отхвърлен. Софийски апелативен съд е изложил и съображения, че признаването и изпълнението на арбитражното решение би противоречало на чл. V, т. 2, б. „б“ от Конвенцията, тъй като би довело до нарушаване на обществения ни ред. В тази връзка е изразил разбиране, че признаването и изпълнението на арбитражното решение противоречи на регламентацията в законодателството ни, че МРРБ и министърът на регионалното развитие и благоустройството са различни правни субекти, разполагащи със собствена процесуална легитимация. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая доводите на касатора и поставеният във връзка с твърдения за нередовност на исковата молба въпрос по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице недопустимост на въззивното решение. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение. По втория въпрос на касатора и по доводите за необоснованост на съдебното решение на въззивния съд, изложени при мотивиране на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение, съдът ще се произнесе в решението по чл. 290 ГПК в зависимост от преценката за допустимост на атакувания съдебен акт. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 15 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът Министерство на регионалното развитие и благоустройството следва да внесе държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение