Определение № 1594 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 748/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. Т. срещу Определение № 70/29.01.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 24/2026 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Определение № 1216/13.08.2025 г. по гр. д. № 797/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск. В частната касационна жалба се сочи, че определението е недопустимо, евентуално неправилно, и се иска неговото обезсилване, респ. отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационния контрол поради вероятна недопустимост, евентуално - очевидна неправилност на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита още, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване следва да се допусне по въпроса „загубило ли е актуалност Тълкувателно решение № 53 от 18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г. по описа на ОСГК на ВС при действащия ГПК?“. Ответната по частната жалба страна не е депозирала отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното. Постановявайки обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 797/2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново е образувано по искова молба на К. Г. Т. против М. А. М. с искане за присъждане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди за месец декември 2023 г. от противоправно поведение на ответника – бездействие като кредитополучател по договор за кредит от 12.06.2015 г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД и обезпечен с поръчителството на ищеца, да представи по ч. гр. д. № 552/2021 г. на РС – Велико Търново в срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК писмено изявление за разваляне на договора, каквото той бил направил пред кредитора през 2016 година. Твърдял, че вследствие на това бездействие банката насочила принудително изпълнение върху имуществото му. От Решение № 1314/11.10.2024 г. по гр. д. № 553/2024 г. по описа на РС – Велико Търново, влязло в сила на 21.11.2024 г., Решение № 857/02.12.2024 г. по гр. д. № 1237/2024 г. по описа на РС - Горна Оряховица, влязло в сила на 28.12.2024 г., Решение № 475/05.07.2024 г. по гр. д. № 630/2024 г. по описа на РС – Горна Оряховица, влязло в сила на 16.01.2025 г. след потвърждаването му с Решение № 26/16.01.2025 г. по в. гр. д. № 741/2024 г. на ОС – Велико Търново, Решение № 460/24.04.2025 г. по гр. д. № 627/2025 г. по описа на РС – Горна Оряховица, влязло в сила на 27.05.2025 г., въззивният съд установил, че предмет на всички производства били искове на К. Г. Т. против М. А. М. с правно основание чл. 45 ЗЗД, основани на твърдения за извършен един и същ деликт - бездействие на ответника като кредитополучател по договор за кредит от 12.06.2015 г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД и обезпечен с поръчителството на ищеца, да представи в производството по ч. гр. д. № 552/2021 г. на РС – Велико Търново в срока за подаване на възражение писмено изявление за разваляне на договора, каквото той бил направил пред кредитора през 2016 година. Единствената разлика между исковите претенции по отделните дела бил заявеният период на понесените вреди – те били разделени на едномесечни периоди и обхващали времето от 01.01.2022 г. до 31.10.2022 г. и м.07.2023 година. При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд приел, че искът бил недопустим поради забраната за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение. При разглеждане на частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството апелативният съд се е позовал на чл. 299, ал. 1 ГПК, въвеждащ забраната за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че непререшаемостта на спора се отнася до фактите, релевантни за съществуването, принадлежността, изискуемостта или размера на съдебно признатото или отречено право или вземане. Конкретизирал е, че по иска с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД силата на пресъдено нещо се формира върху елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – виновно противоправно поведение на ответника – действие или бездействие, настъпили вреди и пряката причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. В случая ищецът предявил срещу ответника М. множество искове идентични искове с правно основание чл. 45 ЗЗД – всички, основани на твърдения за причинени вреди, настъпили в причинна-връзка с един и същ правопораждащ факт – бездействие на ответника като кредитополучател по договор за кредит от 12.06.2015 г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД и обезпечен с поръчителството на ищеца, да представи в производството по ч. гр. д. № 552/2021 г. на РС – Велико Търново в срока за подаване на възражение писмено изявление за разваляне на договора. По посочените по-горе съдебни дела били постановени влезли в сила съдебни решения, с които било отречено ищецът да има вземане от ответника М. за обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на поддържания деликт. След формирането на силата на пресъдено нещо относно вземането допустимостта на иска не била обусловена според въззивния съд от различния времеви период, за който се претендирали вредите. При тези мотиви определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото е потвърдено. Обжалваното определение не е вероятно недопустимо в смисъла по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Предмет на частното въззивно производство е Определение № 1216/ 13.08.2025 г. по гр. д. № 797/ 2025 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск, атакувано с допустима частна жалба на ищеца, по която апелативният съд се е произнесъл валидно с определение. Касационно обжалване не може да се допусне по формулирания от жалбоподателя въпрос, тъй като той не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер. По приложението на Тълкувателно решение № 53 от 18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г. по описа на ОСГК на ВС, което касае допустимостта на искове за уреждането на режим на лични отношения между децата и възходящите на родителите им, въззивният съд не е излагал съображения, поради което отговорът на този въпрос не би променил крайния изход на делото. При липса на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК изследването налице ли е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване е безпредметно. Атакувното определение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното определение. В случая обжалваният съдебен акт не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,