Определение № 282 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 709/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. А. против решение №203/04.12.2019 г., постановено по гр.д.№289/2019 г. от състав на АС-Пловдив. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД е неоснователен, като е разгледал и предявен евентуално иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и е приел, че и той е неоснователен. Съдът е отменил първоинстанционното решение и е постановил ново, с което е отхвърлил исковете. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства – трите съдебно-почеркови експертизи подробно и е достигнал до извод, че подписите, положени под ПКО, представляващи разписка за връщане на суми по договор за заем, са положени от ищцата по делото, като на това основание е приел,че сумата по предоставения от ищцата заем е върната от ответника по делото. Съдът е посочил, че не възприема приетото в първоинстанционното производство заключение на единична съдебно-почеркова експертиза, тъй като същото е изготвено въз основа на сравнителен материал, който в по-голямата си част не е безспорен, с изключение на заявленията за издаване на документи за самоличност. Посочено е, че то е и вътрешно противоречиво, тъй като от една страна се сочи, че подписите в двата ордера са изпълнени от едно и също лице, а от друга са констатирани различия по посочени частни признаци между подписа в един от двата ордера, а не и двата, и тези в сравнителните образци, при което изводът изследваните подписи да не са положени от ищцата не е обоснован. Съдът е възприел се приетите във въззивното производство две заключения на тройни съдебно-почеркови експертизи. В тази връзка е посочено, че те са изготвени въз основа и на допълнително ангажиран във въззивното производство безспорен сравнителен материал – официално снети пред съда и в рамките на проверката по приложената прокурорска преписка образци от подписа на ищцата. С двете заключения са констатирани съвпадения по общите и посочени конкретни характерни частни признаци както между двата изследвани подписа, така и между тях и тези по сравнителните образци. Вещите лица от втората тройна експертиза изрично са посочили и, че при извършените по посочените методика и технически средства изследвания не са констатирали признаци за техническо подправяне на подписите в ордерите, нито такива за имитация във връзка с коментираните общи и частни признаци. Заключителният извод на експертите от двете тройни експертизи е идентичен досежно авторството на изследваните подписи като изпълнени от ищцата. Съдът е посочил, че този извод се подкрепя и от събраните от жалбоподателя пред двете инстанции гласни доказателства чрез разпит на свидетелите, побробно обсъдени от въззивниата инстанция, като са обсъдени и показанията на ищцовата страна, но е прието, че същите не опровергават извода относно авторството на подписите под разписките. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Твърди се, че по правни въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите, поставени от касатора и по които се твърди противоречие с практиката на ВКС касаят обсъждането на заключения на вещи лице в случаите, в които са налице условности в тях, както и следва ли да се цени заключение на вещо лице съвкупно с останалите доказателства по делото, в частност свидетелски показания. Трайна е съдебната практика в насока, че съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма – чл. 195 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Не само формулирането на задачата на експертизата, но и назначаването и може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна, на която обаче трябва да се възложат разноските за възнаграждение на вещото лице. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая, съдът е обсъдил подробно и е мотивирал своя извод, защо кредитира заключенията на двете тричленни експертизи, приети пред въззивния съд, а не единичната такава, приета като доказателство пред първоинстанционния съд. Освен това, заключенията на вещите лица са обсъдени наред с останалия доказателствен – свидетелски показания, като съдът отново подробно и мотивирано е посочил в коя част се кредитират показанията на свидетелите, съвкупно отново с данните по заключенията на вещите лица. В тази насока, не е налице противоречие по поставените правни въпроси, касаещи кредитирането на заключенията на вещите лица и обсъждането им в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото. Съдът е посочил и мотивирал своите изводи и относно доказателствения материал, въз основа на който са извършени експертизите по делото, не е посочил, че експертизата има приоритет над останалия доказателствен материал, поради което и по тези правни въпрос липсва соченото противоречие, доколкото съдът е обсъдил и посочил защо приема за достоверни експертизите, дали своите заключения въз основа на събран пред въззивния съд сравнителен материал, като експерзите, както се посочи по-горе, са обсъдени наред с останалите доказателства по делото. По тези правни въпроси липсва противоречие с цитираните съдебни решения на ВКС /непредставени с касационната жалба, а сома посочени като номера/, доколкото те са постановени при фактическа обстановка /заключения и други доказателства/, различна от настоящата и при мотиви на съдилищата, различни от мотивите и обсъждането, дадено от въззивния съд с настоящото решение, предмет на касационното обжалване. Фактът за върната в по-голям размер сума по договора за заем не е решаващ извод на съда относно основателността на предявените искове, поради поставиня в тази насока правен въпрос е неотносим към спора, както и в тази насока е неотносимо позоваването на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението, касаещо именно размера на изплатената лихва. Предвид изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1820 лева, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС