Определение № 50671 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 49/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. Д. срещу решение №34/23.06.2021г. по в.т.д. №273/2021г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав, в частта, с която след частична отмяна на решение №260042/31.08.2020г. по т.д. № 222/2019г. на Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение, е отхвърлен предявеният от М. М. Д. против „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.2 от КЗ; за сумата от 15 000 лв., представляваща разликата между 40 000 лв. и 55 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 27.12.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.04.2019г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил възрастта на пострадалата и съдебната практика по сходни казуси, както и не е анализирал задълбочено установените обстоятелства относно продължителността на болките и страданията, прогнозата за възстановяване на здравословното състояние на пострадалата, както и негативните й психични изживявания и промяната в начина й на живот. Твърди се още, че съдът не е изложил задълбочени мотиви относно приетия като справедлив размер на обезщетението, както и не е съобразил в цялост заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – медицинска експертиза и събраните по делото гласни доказателства. Сочи се, че обезщетението изисква съобразяване и с конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка сочи като обуславящи въпросите: 1/ При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 от ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, или следва да обсъди само някои от тях?; 2/ При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 от ЗЗД достатъчно ли е правнорелевантните факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, само да бъдат посочени и изброени или следва да бъдат обсъдени в детайли и ценени във връзка с другите относими обективни критерии и да се посочи тяхното значение при конкретно установените по делото факти?; 3/ При определяне на справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от получени травматични увреждания, следва ли съдът да съобрази и обсъди възрастта на пострадалото лице като самостоятелен критерий при определяне размера на обезщетението? Достатъчно ли е възрастта да бъде посочена, без да се вземе предвид отражението й върху емоционалното състояние и социалния живот на увредения и значението й за възстановяване на травмите? Твърди, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първите два въпроса се позовава на ППВС №4/23.12.1968г., решение №159/14.12.2020г. по т.д. № 2575/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 60092/08.07.2021г. по т.д. № 1072/2020г. на ВКС, II т.о., решение №179/29.01.2016 г. по т.д. №2143/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 215/03.02.2017г. по т.д. №2908/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 749/05.12.2008г. по т.д. №387/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1353/29.06.2021г. по т.д. №1353/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. №705/2011г. по ВКС, II т.о., решение № 104/25.07/2014г. по т.д. №2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 114/03.11.2014г. по т.д. №1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 4/03.08.2015г. по т.д. № 40/2014г. на ВКС, II т.о., решение №172/11.01.2017г. по т.д. № 2140/2017г. на ВКС, II т.о., решение № 60063/04.06.2021г. по т.д. № 670/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 35/22.03.2021г. по т.д. № 116/2020г. на ВКС, II т.о., решение №36/15.03.2021г. по т.д. №503/2020г. на ВКС, II т.о., решение №33/15.03.2021г. по т.д. № 411/2020г. на ВКС, II т.о., решение №32/15.03.2021г. по т.д. № 30/2020г. на ВКС, II т.о., решение №31/02.03.2021г. по т.д. № 2962/2019г. на ВКС, II т.о., решение №149/11.01.2021г. по т.д. № 256/2019г. на ВКС, II т.о., решение №151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о. и решение №137/06.01.2021г. по т.д. № 1308/2019г. на ВКС, I т.о., а по трети въпрос – на ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 159/14.12.2020г. по т.д. №2575/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 31/02.03.2021г. по т.д. №2962/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 100/20.06.2019г. по т.д. №2384/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 57/25.07.2019г. по т.д. №1218/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 98/13.06.2019г. по т.д. №2097/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013г. по т.д. №669/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 133/02.10.2015г. по т.д. №2745/2014г. на ВКС, I т.о. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди още, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Пловдивски апелативен съд е приел за установено, че ищцата М. М. Д. е претърпяла неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 27.12.2018г., причинено от Д. Д. Д. при управление на лек автомобил „Форд“, за който към момента на произшествието е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД. По спорния въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил представената по делото медицинска документация, заключенията на вещите лица по приетите съдебно – медицинска и автотехническа експертизи и свидетелските показания на И. Г. и М. И.. Приел е, че вследствие на ПТП ищцата е претърпяла следните увреждания: счупване на външния кондил на дясната голямопищялна кост и многофрагментно счупване на дясната малкопищялна кост, както и контузия на главата, гръдния кош и корема. Съобразил е продължителността на болките и страданията, като е отбелязал, че възстановителният период за счупванията на дясната подбедрица е около 7 – 8 месеца, докато контузията на главата, гръдния кош и корема са леки, отшумели са за около 14 дни и не се е наложило специално лечение. Отчел е вида на проведеното лечение: непосредствено след ПТП е извършена оперативна интервенция – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация с преконтурирана плака, проведени са рехабилитационни мероприятия за периода 04.01.2019г. – 11.01.2019г., извършена е оперативна интервенция на 24.01.2020г. за отстраняване от голямо и малкопищялните кости на дясната подбедрица на имплантираните метални уреди. На следващо място, въззивният съд е съобразил възрастта на ищцата към момента на настъпване на ПТП – 73 години; обстоятелството, че пострадалата е била трудово и социално активна; отражението на търпените болки и страдания върху начина й на живот и душевното й състояние – след ПТП пострадалата е разчитала на чужда помощ за собственото си обслужване и за домакинските задължения, била е неспособна да работи и да се разхожда, превърнала се е в затворен човек, който не общува с околните и е обзет от песимистични мисли за старост и смърт. Едновременно с това, решаващият състав е изтъкнал установеното от вещото лице, че кракът на ищцата е с напълно възстановен обем на движенията. Съобразил е и конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост с ориентир нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 40 000 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените въпроси, отнесени към мотивите на въззивния съд, са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента. Следователно въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и обосновават общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По въпросите обаче не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, доколкото съществува константна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение. В цитираното от касационната жалбоподателка Постановление № 4/23.12.1968г. е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл цитираните от касационната жалбоподателка решения и решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други/. В решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 34/27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 101/03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. В случая, въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС №4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, а именно: вида, броя и характера на уврежданията, вида и продължителността на проведеното лечение, продължителността и интензитета на болките и страданията, продължителността на лечебния и възстановителния период, търпените неудобства, както и обществено - икономическите условия на живот в страната и нормативно установените лимити на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Противно на твърденията на касационната жалбоподателка, въззивният съд е съобразил възрастта й към момента на настъпване на ПТП и неблагоприятното отражение на увреждането върху психическото и физическото й състояние, като е акцентирал, че ищцата макар и на сравнително висока възраст, е била трудово и социално активна, като след ПТП й е било невъзможно да работи и да се разхожда, била обзета от песимистични мисли и се е дистанцирала от околните. Едновременно с това, апелативният съд е изтъкнал и направената от вещото лице констатация за пълното възстановяване на обема на движенията на пострадалия крак на ищцата. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД с постоянната практика на ВКС. Дори и да бе основателно твърдението на касаторката, че съдът неправилно е формирал изводите относно размера на присъденото обезщетение, тъй като не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение, респективно би съставлявало основание за касиране на атакувания акт като неправилен по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 от ГПК. В допълнение, с оглед наведеното от жалбоподателката твърдение, че съдът не е съобразил съдебната практика по сходни случаи, следва да се отбележи, че съдебната практика не съставлява отделен критерий по чл.52 от ЗЗД, доколкото справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Съдебната практика би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотезата на идентичност на фактите по делото. Предвид изложеното, доколкото въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторката не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд