Определение № 365 от 19.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца [фирма] [населено място], чрез адв. К. К. срещу решение № 75/20.04.2017 г. по в.гр.дело № 24/2017 г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 509/05.07.2016 г. и определение № 2817/07.11.2016 г., постановени по гр.дело № 955/2016 г. на Шуменския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу И. Н. С. иск по чл.203,ал.2 КТ, вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 6 524 лв., представляваща обезщетение за претърпените от дружеството имуществени вреди, съставляващи стойност на глоба от 2800 британски лири, която глоба е наложена на ищцовото дружество от компетентните органи във В. за извършено от ответника нарушение – превозване на нелегални емигранти като неоснователен и е осъден ищеца да заплати на ответника направените разноски в размер на 700 лв. С определение № 2817/07.11.2016 г. по гр.дело № 955/2016 г. на Шуменския районен съд е оставена без уважение молбата на [фирма] [населено място] за изменение на решение № 509/05.07.2016 г. по гр.дело № 955/2016 г. на Ш. в частта за присъдените в полза на И. Н. С. деловодни разноски. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението са формулирани въпросите: 1. следва ли въззивният съд да обсъди всички факти и обстоятелства, да изложи подробни мотиви, като анализира събраните доказателства, съображенията и доводите на страните, 2. каква е формата на вината на водач на МПС при откриване на нелегални емигранти в превозното му средство при осъществяване на трудовото му правоотношение, след като той има задължение преди преминаването на границите между държавите да провери превозното средство за наличие на такива, 3. въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно предпоставките за отговорността на водач на МПС за наложената му лично на него глоба - в случая при открити нелегални емигранти в превозното средство, управлявано от него пред работодателя му, когато работодателят е погасил задължението му. Въпросите според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК., както и решение на Кюстендилския районен съд, на Кюстендилския окръжен съд и Пловдивския окръжен съд. Ответникът по касационната жалба И., Н. С., чрез адв.С. С. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на жалбата, съответно за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.203,ал.2 КТ,вр.чл.45 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са били в трудово правоотношение считано от 13.11.2012 г., по което ответникът И. С. изпълнявал при ищеца длъжността "шофьор на товарен автомобил /международни превози/". Трудовото правоотношение било прекратено, считано от 27.09.2013г. Според Заповед №47/13.11.2012 г., ответникът е бил командирован за период 13.11.2012г. до 13.11.2014г. във Ф. р. Г., със задача "Управление на товарен автомобил". Прието е също за установено от представените от ищеца Писма пристанищен Реф.№ D./CP/1221 от 06.03.2013 г., съставено от МВР на В., че на 27.02.2013г., в Контролна зона по имиграцията във В., в Д., в МПС, собственост на ищеца, и управлявано от ответника са открити двама нелегални имигранти.Въз основа на приложените писмени доказателства и Акт за налагане на глоба, реф.№С./30.07.2014г. съдът е приел, че за описаното нарушение, на собственика на МПС, е наложена глоба в общ размер на 1600 британски лири (по 800 за всеки от емигрантите) и на водача на МПС обща сума от 1200 британски лири (по 600 за всеки от емигрантите). Посочил е, че в последния документ, изрично е отбелязано, че за наложената на водача санкция, ищецът, в качеството си на работодател е солидарно и отделно отговорен. От правна страна е прието, че пълната имуществена отговорност се ангажира в хипотезите на чл.203, ал.2 от КТ, когато вредата е причинена умишлено, или в резултат от престъпление, или не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения, че тежестта да установи твърдяната форма на вина – умисъл, е на ищеца. Посочил е, че формата на вината има значение в гражданското право, когато определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл, а не просто поради неполагане на дължимата грижа. Изведен е извод, че за да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност на работника трябва да се установи такова субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици, което покрива хипотезите на умисъла по смисъла, който наказателното право влага. Според съда това означава, че ответникът трябва да е осъзнавал обществено опасния характер на деянието, предвиждал е неговите последици и е искал или допускал настъпването им. Прието е, че при така предявения иск, ищцовата страна следва, при условията на главно и пълно доказване да установи наличието на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите, деяние от ответника, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че ответникът е причинил умишлено сочените вреди. Приел е, че в случая между страните е спорно единствено наличието на последната предпоставка за ангажиране на търсената отговорност - наличието на умисъл. Съдът е приел, че при умишлено причиняване на вредите, ищецът е следвало да установи, че ответника е съзнавал настъпването на вредата, и чрез съзнателните си действия или бездействия /насочени към причиняването на вредата/ е искал или допускал причинената вреда. Посочил е, че ищецът е оспорила едва в жалбата си твърдението на ответника, че нелегалните имигранти са били открити в ремаркето на товарният автомобил, че никъде в първоинстанционното производство не е възразил против така заявеното обстоятелство, в какъвто случай насрещната страна би имала възможност да ангажира доказателства за установяването му. Прието е за установено от представените с исковата молба писма, адресирани до ищеца, че имигрантите са били скрити, и се касаело за тайно пренасяне на лица. Прието е също, че не е установено по делото ищецът да е знаел за скритите имигранти в ремаркето на товарният автомобил управляван от него, и че те са били в автомобила с негово съгласие и съдействие, т.е. че липсват доказателства ответникът да е целял или допускал настъпването на вредоносния резултат. Преценен е за неоснователен и доводът във въззивната жалба на ищеца, че ответникът не бил използвал наличен наклонен кабел, доколкото последното не води по необходимост до знание и съгласие на ответника за наличието на нелегални имигранти в ремаркето. Приел е, че от цитирания от ищеца документ е видно, че фирмата не е предоставила подходящи устройства за безопасност по осигуряване на превозното средство, както и осигурени уплътнения или катинари, предвидени да бъдат използвани за обезопасяване. Посочил е, че въпреки предоставената на ищеца възможност, с първото изпратено до него писмо от 06.03.2013г., да даде информация на наказващия орган за горните охранителни съоръжения и предприетите от работодателя мерки за обезопасяване на превозното средство, той не се е възползвал от нея и не е дал никакви обяснения. Прието е, че наличието на предходен подобен инцидент не сочи безусловно на умисъл за настоящия и, че е индиция за безотговорното отношение на работодателя към стриктното спазване на разпоредбите, задължаващи го да осигури минимум от осигуряващи превозното средство устройства, както и да предвиди и контролира надлежното изпълнение на охранителни мерки. Прието е за неоснователно и възражението на жалбоподателя-ищец относно заплащането на лична на водача глоба. Според въззивния съд в акта за налагане на глобата е отбелязано, че за наложената на водача санкция, ищеца, в качеството си на работодател е солидарно и отделно отговорен. Прието е, че той също носи освен солидарна и самостоятелна отговорност за тази санкция, че дори и да се допусне, че тя е единствено с гаранционно - обезпечителен характер, за да се реализира пълната регресна отговорност на работника, отново следва да са налице предпоставките на чл.203, ал.2 от КТ, каквито не са надлежно установени в настоящото производство. При тези съображения съдът е формирал решаващ извод за неоснователност на предявения иск. Преценена е за неоснователна и жалбата против определението, с което съдът е отказал да измени решението в частта за разноските. Приел е, че единствения аргумент, с който ищецът е искал да бъде отхвърлено искането на ответника за присъждане на разноските му е липсата на представен списък за разноските. Според съда предвиденият в закона списък с разноските е свързан единствено с възможността за изменение на решението в частта за разноските и непредставянето му не освобождава съдът от задължение да присъди действително сторените и дължими в производството разноски. С оглед на изложеното въззивният съд е потвърдил обжалваните първоинстанционно решение и определение, като правилно и законосъобразно. По правните въпроси: Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК обнародвано в Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Според съдебния състав с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 166/15.07.2013 г. по гр.дело № 1285/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 198/08.01.2014 г. по гр.дело № 1619/2013 г. на ВКС, II г.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.дело № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 38/29.03.2011 г. по гр.дело № 1276/2009 г. на ВКС, IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е извел свои фактически, и правни изводи по предмета на спора, както и по спорния между страните въпрос относно предпоставката за ангажиране отговорността на ответника на основание чл.203,ал.2 КТ – наличие на умисъл. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. По първия правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателя не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК отм. по същия правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Жалбоподателят не е цитирал и представил практика на ВКС в посочения смисъл, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 по този въпрос. По посочения въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С решение от 18.07.2013 г. по гр.дело № 295/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд е отменено решение № 117/05.03.2013 г. по гр.дело № 1412/2012 г. на Кюстендилския районен съд и вместо него са отхвърлени предявените от [фирма] [населено място] искове с правно основание чл.203,ал.2,пр.3 КТ, вр.чл.45 ЗЗД за сумата 3 495.15 лв., представляваща стойността на причинени от ответника имуществени вреди, изразяващи се в изплатени от ищеца глоби за открити на 17.07.2009 г. нелегални емигранти в управлявания от ответника товарен автомобил, ведно със законната лихва, считано от 13.07.2012 г. до окончателното изплащане, както и иск с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 958.73 лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница за периода 06.11.2009 г. до 13.07.2013 г. С решението е прието, че имуществената отговорност на ответника по чл.203,ал.2 КТ, която се осъществява по съдебен ред съгласно чл.211 КТ се определя от гражданския закон – чл.45 ЗЗД. Прието е, че разпоредбата на чл.203,ал.2 КТ възпроизвежда принципа на чл.45 ЗЗД за причинна връзка между вредата и поведението/действие или бездействие/ на определено лице, като нормира три хипотези –вредата да е причинена умишлено, вредата е в резултат на престъпление, вредата е причинена не при или по повод изпълнението на трудови задължения. Според съдебния състав определящото и при трите хипотези е пряка причинна връзка между вредата и конкретно поведение на определено лице. Съдът е приел, че в конкретния случай не са установени предпоставките, предвидени в чл.203,ал.2 КТ за ангажиране имуществената отговорност на ответника – не е установено противоправно деяние, извършено от ответника, както и останалите предпоставки. С оглед на това искът по чл.203,ал.2 КТ е отхвърлен. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посоченото решение на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното решение е прието, че пълната имуществена отговорност се ангажира в хипотезите на чл.203,ал.2 КТ, когато вредата е причинена умишлено, или в резултат на престъпление, или не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения. Прието е, че тежестта да установи твърдяната форма на вина – умисъл е на ищеца, че за да се ангажира пълната имуществена отговорност на работника трябва да се установи такова субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици, което покрива хипотезите на умисъл по смисъла, който наказателното влага. Формиран е решаващ извод, че в конкретния случай не е установено наличието на умисъл от страна на ответника, а именно последният да е съзнавал настъпването на вредата и чрез съзнателните си действия или бездействия е искал или допускал причинената вреда. Тези изводи на въззивния съд не са в противоречие с изводите на Кюстендилския окръжен съд в цитираното по-горе решение. Въззивният съд не е разрешил правния въпрос и в противоречие с цитираното решение № 96/20.01.2012 г. по в.гр.дело № 3290/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, тъй като последният съд се е произнесъл по иск с правна квалификация по чл.54 ЗЗД и по факти, различни от установените по настоящото дело. С оглед и на това решаващите правни изводи с обжалваното решение и тези в решението на Пловдивския окръжен съд са различни. Съдът не обсъжда цитираното решение от 05.03.2013 г. по гр.дело № 1412/2012 г. на Кюстендилския районен съд, тъй като същото е отменено с посоченото по-горе решение от 18.07.2013 г. по гр.дело № 295/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд. По поставения въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като същият касае приложение разпоредбите на чл.203,ал.2 КТ които са пълни и ясни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия правен въпрос относно предпоставките за отговорността на водач на МПС за наложената му лично на него глоба - в случая при открити нелегални емигранти в превозното средство, управлявано от него пред работодателя му, когато работодателят е погасил задължението му. По поставения правен въпрос не е налице практика на ВКС и същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение