Определение № 796 от 29.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60138/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. С. против решение № 2084 от 11.03.2016 г., постановено по гр.д. № 5143 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, Въззивно отделение, IV „Д” състав, с което е потвърдено решение № II-71-180 от 7.01.2015 г. по гр.д. № 21641 по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, II Г.О., 71 състав, за установяване по реда на чл.422 от ГПК, че касаторът дължи на М. Л. Б. сумата 11 750 евро по запис на заповед от 20.11.2006 г., за плащането на която е издадена заповед за изпълнение по гр.д. №55340/2009 г. на СРС, 71 състав. Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно и незаконосъобразно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следния въпрос: При изпълнителен лист, издаден въз основа на запис на заповед, по който кредиторът е предприел действия по принудително изпълнение четири години след издаването му, приложима ли е фикцията по чл.422 от ГПК, или следва да се прилагат разпоредбите, касаещи давността по чл.115-117 от ЗЗД? Ответникът по касационната жалба М. Л. Б. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Касаторът А. Д. С. е подписал на 20.11.2016 г. запис на заповед в полза на М. Л. Б. за сумата 11 750 евро с падеж на задължението 15.12.2006 г. Кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК на 11.12.2009 г. и поради възражение на длъжника срещу заповедта е завел искова молба за установяване на вземането. Съдилищата са уважили този иск, приемайки, че вземането не е било погасено по давност, тъй като от падежа, настъпил на 15.12.2006 г., до датата на подаване на заявлението-11.12.2009 г., не е изтекъл необходимият съгласно чл.531, ал.1 от ТЗ тригодишен срок. След заявлението, чиято дата се счита за момент на завеждане на исковата молба според чл.422 от ГПК, давностният срок е прекъснат съгласно чл.116, б. „б” от ЗЗД и не тече до постановяване на влязло в сила решение по установителния иск. За да обоснове тезата си, че този извод на съдилищата е погрешен и вземането е погасено с изтичане на тригодишен срок, касаторът иска прекъсването на давността да се отнесе към по-късен момент-предприемането на изпълнителни действия въз основа на заповедта за незабавно изпълнение през 2014 г. В този смисъл е формулираният от него въпрос, по който желае да бъде допуснато касационното обжалване. Въпросът действително би бил от значение за погасяването на вземането по давност, ако не беше заведен установителен иск по чл.422 от ГПК. Съгласно чл.116, букви „б” и „в” от ЗЗД давността се прекъсва както с предприемане на действия за принудително изпълнение, така и с предявяване на иск. При обичайната последователност на действията на кредитора давността първо се прекъсва с предявяване на иска, не тече в хода на делото и от влизане в сила на съдебното решение, установяващо вземането, започва да тече нова давност/чл.117 от ЗЗД/. Тази нова давност се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Предвидената в сега действащия ГПК възможност да се предприеме принудително изпълнение въз основа на заповед за незабавно изпълнение, когато исковият процес за установяване на вземането все още не е приключил с влязло в сила решение, не означава, че давността тече в хода на процеса. Напротив-съгласно чл.115, буква „ж” от ЗЗД давността спира да тече. Затова така поставеният от касатора въпрос съдържа в себе си две хипотези, които не са алтернативни. Този въпрос изхожда от погрешната предпоставка, че прекъсването на давността се извършва или със завеждане на иск, или със започване на принудително изпълнение и пропуска да предвиди приложението на чл.115, буква „ж” от ЗЗД. На първо място двата способа за прекъсване на давността не са алтернативни и могат да бъдат предприети по едно и също време. На второ място от решаващо значение за изхода на спора е разпоредбата на чл.115, буква „ж” от ЗЗД, според която давността спира да тече, докато трае съдебният процес относно вземането. В случая времето от 2009 г. до 2014 г., когато е предприето принудително изпълнение, не се зачита за изтекла давност поради висящността на процеса по заведения установителен иск и вземането не е било погасено по давност, когато е предприето принудително изпълнение през 2014 г. Ето защо така формулираният въпрос, който почива на превратно тълкуване на закона, не е от значение за изхода на делото и не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд по повдигнатия от касатора въпрос не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение