Определение № 668 от 07.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1647/2019 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. Й. С., чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 2985 от 18.12.2018г. по в.гр.д. № 3427/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 6.03.2018г. по гр.д.№ 98/2017г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да му заплати, на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликата над 6 000лв.до 11 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска му срещу Прокуратурата на РБ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 6 000лв. В останалата част, в която искът е уважен да разликата от 4 000лв.до 6 000лв. и е отхвърлен за разликата над 11 000лв.до 80 000лв. решението е потвърдено. Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по поставен въпрос, касаещ преценката на всички релевантни обстоятелства с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Сочи конкретна съдебна практика, с която обосновава твърдението си, че е присъдено обезщетение в „твърде занижен размер”. Като основание за допустимост навежда и очевидна неправилност по чл.280 ал.2 ГПК, без да излага доводи в какво се изразява тя. Срещу подадената от касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение от 6 000лв., като е съобразил: спецификата, характера и тежестта на повдигнато обвинение за умишлено деяние, от общ характер, по чл.115, вр. чл.20 ал.2 НК, изменено впоследствие в по-тежко по чл.199, ал.2, т.2, изр.1, вр.чл.198 ал.1, вр. чл.20 ал.2 НК, характеризиращо се с изключителна обществена опасност, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок от една година, след което е изменена в „подписка”, продължителността на производството от около 4 години, възрастта на лицето /42г./, наличието на многократни предишни осъждания за кражби, както и факта, че по същото време е бил подсъдим и по друго дело, по обвинение за деяние от общ характер, за което е ефективно осъден на шест месеца лишаване от свобода. Отчетени са и конкретно установените негативни последици за неговото душевно и емоционално състояние - стрес, притеснение, неудобство в социалните и професионални контакти, които са в обема на обичайните. При тези мотиви на въззивня съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос, не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото не е налице посоченото от него специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът, касаещ начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватния размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди, след като е съобразил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценяйки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице и от същата не може да се изведе извод за основателност на твърдението на касатора за „твърде занижен размер” на присъденото обезщетение, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г. – всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото очевидната неправилност предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените от съда и страните процесуални действия, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, а в случая подобна хипотеза не е налице. Освен това, кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, а в случая страната не е изложила подобни доводи в подадената касационна жалба. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение