Определение № 3317 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4912/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Ц. П., като пълномощник на Л. М. П., срещу въззивно решение № 261883, постановено на 06.06.2022 г. по в. гр. д. № 13816/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС срещу касатора, за признаване за установено, че ищците В. С. Б. и К. Д. Б. са собственици на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], на основание нотариален акт № 100/1997 г. за покупко-продажба и е обезсилено в частта, с която са уважени евентуалните искове по чл. 108 ЗС на основание давностно владение, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено, че ищците са собственици на основание договор за покупко-продажба и ответницата е осъдена да им предаде владението върху гореописания имот. Оставени са без разглеждане евентуалните искове. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, обособени в две групи: първа група въпроси: а/ в тежест на ищеца ли е при оспорване, направено от ответника, да докаже, че имотът е придобит от собственик; б/ следва ли страната, която се позовава на деривативен способ за придобиване на права, да докаже и собствеността на своя праводател и може ли да ползва за това представения и оспорен нотариален акт; в/ в случай че и противната страна противопоставя права, установени с нотариален акт, разпростира ли се доказателствената сила на нотариалния акт относно обстоятелството, че имотът е купен от собственик или страната следва да докаже правото на собственост на праводателя; г/ правилно ли въззивният съд е приел, че ищецът доказва придобивното основание единствено с представянето на оспорения нотариален акт в случай че и ответникът разполага с нотариален акт; следва ли в случай че и двете страни разполагат с нотариален акт, ищецът да установи придобиването на правото на собственост до възникнал оригинерен способ; втора група въпроси: а/ основателно ли е направеното от ответницата възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност; б/ владяла ли е ответницата процесния имот в продължение на 10 години и демонстрирала ли е това владение на ищците; в/ имала ли е ответницата animus и corpus върху процесния имот; г/ извършила ли е ответницата действия, които могат да установят владение; д/ достатъчно ли е засаждането на трайни насаждения, за да се приеме, че дадено лице е осъществявало върху даден имот фактическа власт с анимус за своене; правят ли тези действия владението явно; е/ правилна ли е комплексната преценка на въззивния съд за това дали е упражнявана фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене; правилно ли са интерпретирани свидетелските показания; ж/ когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, необходимо ли е да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене. Посочва се, че по първата група въпроси обжалваното решение е постановено в противоречие с тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 107/31.07.2018 г. по гр. д. № 3540/2018 г. на ВКС, първо г. о., решение № 157/19.06.2013 г. по гр. д. № 103/2012 г. на ВКС, първо г. о., решение № 128/12.01.2018 г. по гр. д. № 412/2017 г. на ВКС, второ г. о. По втората група въпроси се сочи противоречие с решение № 60108/22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, второ г. о., решение № 161/23.01.2019 г. по гр. д. № 4894/2017 г. на ВКС, първо г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, второ г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ответниците по касационна жалба В. С. Б. и К. Д. Б. са депозирали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от В. С. Б. и К. Д. Б. срещу Л. М. П. искове за ревандикация на процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че притежават право на собственост по силата на договор за покупко-продажба, евентуално на основание придобивна давност. Ответницата е оспорила исковете. Въвела е възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност, в резултат на която е придобила правото на собственост. Посочила е, че е упражнявала фактическа власт считано от 2006 г. С договор за покупко-продажба, сключен на 09.11.1997 г. с нотариален акт № 100, ищцата В. Б. е закупила от Н. Б. дворно място от 320 кв. м., съставляващо имот пл. № * в кв. 29 по плана на кв. М.-Б., София, за който заедно с имот пл. № *, е отреден парцел * и *, целият с площ 654 кв. м. Продавачът се е легитимирал с нотариален акт за продажба от 1994 г., по който продавач е В. Д.. По кадастралната карта от 2012 г. имот пл. № * е с идентификатор ***. С договор за дарение от 2006 г. Л. П. е придобила 345/705 ид. ч. от УПИ * и *. Дарителите са се легитимирали с нотариален акт от 1992 г. за дарение на имот пл. № *, а дарителите по него – с констативен нотариален акт за имот пл. № *, за който е отреден „парцел *. в идеална съсобственост“. С нотариален акт от 2014 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, Л. П. е призната за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, имот пл. № *. Имотите, описани в нотариалните актове от 1997 г. и 2014 г., са идентични. Според посочените от ищците свидетели В. и П., които имат впечатления от 1997 г.-1998 г., процесният имот е бил ограден с телена ограда. Ангажираните от ответницата свидетели /Г. и Й./ установяват, че през последните десет години само тя е посещавала имота /съседен на дарения й имот/, преминавайки през дупка в тази ограда. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че нотариалният акт е официален документ, който се ползва с обвързваща материална доказателствена сила – с него е прехвърлена собствеността от предишния собственик. Не е оборена доказателствената му сила. Разгледал е възражението на ответницата и е счел същото за неоснователно. Изложил е съображения, че преминаването в съседния имот през случайно получен отвор в оградата му, не очертава признаците на владение и не сочи нито на намерение за своене, нито за упражняване на фактическа власт. В. от достъпа до съседния имот е извършвано без знанието на действителните му собственици, които периодично са посещавали имота си, без да е манифестирано по явен и недвусмислен начин, намерението имотът им да се държи като свой. В обобщение е приел, че е оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт. Мотивирал се е с постановките на тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Посочил е, че когато се оспорва собствеността на праводателя на ищеца, в тежест на ищеца е да докаже собствеността на праводателя си. При положение, че се представя договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт, който се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, собствеността се счита за доказана. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, обобщени в първата група от изложението. Същите са обусловени от твърдението за неправилно разпределение на доказателствената тежест при положение, че касаторът се легитимира с констативен нотариален акт и необходимостта от доказване собствеността на праводателя при деривативно придобивно основание. Тежестта на доказване при оспорване на признато с констативен нотариален акт право се носи от оспорващата страна, само когато тя не разполага с документ за собственост на същото право. В мотивите на тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав на удостовереното съответно придобивно основание, каквато именно е и настоящата хипотеза /ищците се легитимират с нотариален акт за сделка/. Не се разкрива противоречие с решение № 107/31.07.2018 г. по гр. д. № 3540/2018 г. на ВКС, първо г. о., в което е посочено, че страната, която се позовава на деривативен придобивен способ, следва да докаже и собствеността на своя праводател, защото само ако прехвърлителят е собственик, транслативният договор може да породи вещноправно действие. Собствеността на праводателя на ищците е доказана с представения нотариален акт от 1994 г. В решение № 157/19.06.2013 г. по гр. д. № 103/2012 г. на ВКС, първо г. о., също е посочено, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост – то разпределението на доказателствената тежест при оспорването им следва да се извърши по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, при което всяка страна следва да установи /докаже/ своето право, т.е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание. Налице е съответствие с възприетото в решение № 128/12.01.2018 г. по гр. д. № 412/2017 г. на ВКС, второ г. о., според което съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение относно едностранния характер на нотариалното производство, което не разрешава правен спор, че нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Съдът може да приеме, че удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост само ако след направено в исковото производство оспорване както на осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право, оспорващата страна е провела успешно опровергаване на констатациите на нотариуса било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или докаже, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Ако оспорващата страна не докаже твърденията си, съдът не може да отрече осъществяването на удостовереното с нотариалния акт придобивно основание само на база на опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в нотариалния акт придобивно основание. В случая ищците са провели успешно опровергаване на констатациите на нотариуса, като са доказали, че притежават право на собственост на основание договор за покупко-продажба и са опровергали фактите, обуславящи посоченото в акта от 2014 г. придобивно основание. Въпросите, обобщени във втората група от изложението, са свързани с характеристиките на владението, годно да доведе до придобиване на правото на собственост по давност. Не се разкрива противоречие с представеното решение № 60108/22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, второ г. о. В същото е прието, че за да е основание за придобиване по давност на имот, владението трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от липсващата характеристика на владението като явно. Същите съответстват на установената съдебна практика, че владението се квалифицира като явно когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. В цитирания смисъл са решение № 50094/21.10.2022 г. по гр. д. № 4321/2021 г. и решение № 50068/26.10.2023 г. по гр. д. № 3238/2022 г. на ВКС, второ г. о. Цитираното решение № 161/23.01.2019 г. по гр. д. № 4894/2017 г. на ВКС, първо г. о., е неотносимо, тъй като касае произнасяне по въпроси, свързани с реда за възстановяване на собствеността върху земеделски земи включени в територии по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ, както и с прилагането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и възможността за придобиване по давност на имоти, възстановени по ЗСПЗЗ. В решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Горното е възприето и в решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, второ г. о., като са изброени конкретни действия, представляващи такива по осъществяване на владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. В настоящата хипотеза владението на ответницата не е било явно, поради което поставените въпроси от втората група също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. По изложените съображения, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК е обосновано с необсъждане на събраните доказателства, доводи и възражения на страните, както и с явната необоснованост на обжалваното въззивно решение. Въззивното решение не съдържа порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило, което да е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Направените изводи не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В полза на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за настоящото производство, които възлизат на сумата 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение