Определение № 3988 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. К. А. срещу определение № 284/22.01.2026 г., постановено по гр. д. № 3789/2025 г. по описа на ВКС, IV г. о., с което е върната подадената от жалбоподателя касационна жалба вх. № 2313/13.03.2025 г. срещу въззивно решение № 37/20.01.2025 г. по възз. гр. д. № 890/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград и е прекратено производството по делото. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответната страна – Община Петрич, чрез юрисконсулт Н. К., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. С определение № 2073/21.04.2026 г., поправено с определение № 2110/ 22.04.2026 г., производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК до приключването на конст. д. № 5/2026 г. на Конституционния съд на РБ. Пречките по движението на делото са отпаднали с приемането на Решение № 10/09.07.2026 г. по конст. д. № 5/2026 г. по описа на КС на РБ, обн. ДВ бр. 65/17.07.2026 г. и производството следва да се възобнови. С цитираното конституционно решение е отхвърлено искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59/2007 г., последно изм. и доп. ДВ, бр. 55/2026 г.) относно въведените с нея ограничения на допустимостта на касационното обжалване според паричната оценка на предмета и според рода на делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна, предвид следното: С обжалваното определение състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, е приел, че подадената от жалбоподателя касационна жалба е недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, като обжалваното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Изложил е съображения, че същото е постановено по предявени обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 439 ГПК за недължимост на вземане за главница в размер на 744,90 лв. и на вземане за законна лихва в размер на 234,91 лв., за които вземания е издаден акт за установяване на задължения по декларации и е образувано изп. дело № 1534/2022 г. по описа на ЧСИ С. Б., както и иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1 430,90 лв. – недължимо платена по посоченото изп. дело. Предявените искове са граждански, оценяеми, облигационни, като всеки един от тях е на стойност под 5 000 лв. и постановеното по тях въззивно решение е окончателно. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Според предвиденото в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на отделните искове. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционно решение, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ответницата искове за недължимост на сумите, съответно - 744,90 лв., 234,91 лв. и 1 430,90 лв. Налице е обективно съединяване на претенции, всяка с цена под 5 000 лв. Касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответната страна по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 40 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение