Определение № 348 от 15.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4302/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Щ. и Л. Й. С. срещу решение № 260236 от 02.07.2021 г. на Окръжен съд - София по в. гр. д. № 687/2020г., с което е потвърдено решение № ЗЗ от 07.02.2020 г., постановено по гр. д. № 474/2019 г. на Районен съд- Ихтиман, с което са отхвърлени предявените от С. Г. Щ. и Л. Й. С. срещу М. Л. Г., И. Л. Щ., И. Д. И., К. С. Д., Н. К. Н., Д. К. Н., М. И. А., Л. И. Ц., С. А. Щ., Е. С. Щ. и Д. Н. Д. искове за установяване, че ищците са собственици на едноетажна жилищна сграда с площ от 75 кв. м. с идентификатор № ....., второстепенна постройка с площ 15 от кв. м. с идентификатор № 38916.10.502.2 и терен към нея с площ от 546 кв. м., находящ се в [населено място], представляващ част от имот с идентификатор № ....., целият с площ от 2184 кв. м., както и предявените от С. Г. Щ. и Л. Й. С. срещу М. Л. Г. и И. Л. Щ. искове за предаване на владението върху горепосочените имоти. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1.Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението при положение, че това е обективно невъзможно ? Сочи се противоречие с ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д. 1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №17/01.03.2017г. на ВКС по гр.д. № 2923/2016г. на ВКС, II -ро г.о.; решение № 51/02.06.2015г. по гр.д. № 68/2016г. на ВКС, II -ро г.о. и решение № 214/28.10.2015г. по гр.д. № 1919/2015г. на ВКС I - во г.о. 2.Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани ? Сочи се противоречие с решение № 344/21.9.2012г. по гр.д. № 862/2011г. на ВКС, IV-то г.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС IV- то г.о.; решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС IV -то г.о.; решение № 194/18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г. на ВКС IV- то г.о. и решение № 324/22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС IV -то г.о. 3.Съставлява ли заплащането на данъците върху целия имот действие, обективиращо намерението на собственика да владее целия имот за себе си ? 4.Допустимо ли е придобиването на реална част от съсобствен недвижим имот, тогава, когато последната би могла да бъде обособена като самостоятелен недвижим имот, а и в хода на производството е индивидуализирана от лице, притежаващо специални технически знания, респективно е представена и графична част в тази насока ? Ответниците по касационната жалба М. Л. Г. и И. Л. Щ., чрез адв. В. И., с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство. В срок няма постъпил отговор на касационната жалба от И. Д. И., К. С. Д., Н. К. Н., Д. К. Н., М. И. А., Л. И. Ц., С. А. Щ., Е. С. Щ. и Д. Н. Д.. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани като ищци по делото лица, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК, като постановено по иск за собственост, без оглед цената на иска. Ищците са предявили иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу И. Л. Щ. и М. Л. Г., а против останалите ответници е предявен положителен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на подробно описаната в исковата молба жилищна сграда, стопанска постройка и дворно място от 546 кв.м., представляващо част от имот с идентификатор № ....., целият с площ от 2184 кв. м. В условията на евентуалност ищците са поискали да се признае спрямо всички ответници, че са собственици на 1/4 ид.ч. от спорните сгради и дворно място, като ответниците И. Л. Щ. и М. Л. Г. бъдат осъдени да им предадат владението върху тази 1/4 ид.ч. С решението на първоинстанционния съд исковете са отхвърлени. Въззивният съд е потвърдил решението на районния съд по предявените главни искове, като е констатирал, че съдът не се е произнесъл по предявените в условията на евентуалност искови претенции по чл.124 ГПК и чл. 108 ЗС относно 1/4 ид.ч. от имота и е върнал делото на районния съд за произнасяне по тези искове. За да потвърди решението на районния съд, с което са отхвърлени предявените искове за собственост по чл.124 ГПК и чл.108 ЗС, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са наследници на Д. И. Щ., М. И. Щ., Г. И. Т., Л. И. Щ. и С. И. Щ.. От своя страна ищците С. Г. Щ. и Л. Й. С., както и ответниците М. Л. Г. и И. Л. Щ., са наследници на Л. И. Щ., починал през 1991г. С нотариален акт № ..../1987 г. наследодателите на страните Д. И. Щ., М. И. Щ., Г. И. Т., Л. И. Щ. и С. И. Щ. са признати за собственици по давностно владение на дворно място от 2760 кв. м., находящо се в землището на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда, като дворното място е идентично с ПИ с идентификатор № ..... по актуалната кадастрална карта на [населено място]. В този поземлен имот са заснети пет сгради. Не се спори, че сградата, описана в нотариалния акт, е идентична със сграда № 1 по кадастралната карта, а сграда № 2 е стопанската сграда, за които две сгради е предявен искът. Съдът е посочил, че ищците твърдят, че са придобили собствеността върху спорните имоти на основание давностно владение, осъществявано от прекия им наследодател Й. Щ. от 1990 г. и тяхно присъединено давностно владение след смъртта му през 2010 г. до предявяване на иска. Съдът е приел, че с оглед основанието, на което първоначално е установена фактическата власт върху процесната едноетажна жилищна сграда -придобивна давност, то между петимата наследодатели на страните е било налице съвладение върху имота. Предвид основанието, на което Л. Щ. /наследодател на прекия на ищците наследодател Й. Щ./ е придобил фактическата власт върху сградата, признава такава и на останалите съсобственици, следва, че той е бил държател на идеалните части на останалите съсобственици. Въз основа показанията на разпитаните свидетели, съдът е приел за установено, че процесната жилищна сграда в периода след смъртта на Л. Щ. е ползвана само от Й. Щ. и семейството му, а брат му И. Щ. /ответник по делото/, който първоначално е живеел там, се е изнесъл със семейството си на квартира. Направен е извод, че фактът, че само един от съсобствениците е ползвал еднолично или с други лица съсобствения имот в определен период от време, респ. че останалите съсобственици не са го ползвали, не може сам по себе си да обуслови придобиване по давност на имота. Прието е, че не са налице доказателства, които да сочат обективирано, чрез конкретни фактически действия, собственическо намерение на Й. Щ. и следователно в негова полза не е започнала да тече придобивна давност. Съдът е приел, че не е доказано, че след смъртта на Й. Щ., ищците са установили владение върху процесната сграда, демонстрирайки пред останалите съсобственици, че считат целия имот за свой. В допълнение е посочено е, че дори и ищците да са започнали да владеят сградата след смъртта на Й. Щ. през 2010 г., то това тяхно владение не е осъществявано в изискуемия се 10-годишен срок. Относно доводите, че ищците са плащали данъци за процесната сграда и са извършили подобрения в нея, съдът е посочил, че плащането на данъци, както и извършването на ремонти в съсобствения имот, не съставляват действия, обективиращи намерението на съсобственика да владее целия имот за себе си. В заключение съдът е направил извод, че от доказателствата по делото не се установява, че Л. И. Щ., наследникът му Й. Щ., както и ищците, са извършвали фактически действия спрямо останалите съсобственици на процесната жилищна сграда, с които да са манифестирали промяна на държането във владение на имота. Няма доказателства и за твърдяното от ищците съгласие за разпределяне на ползването на наследеното дворно място и построената в него жилищна сграда между братята и сестрите, в полза на които е призната собствеността върху тези имоти. По тези мотиви съдът е приел за недоказана исковата претенция относно жилищната сграда и обслужващата я стопанска постройка. За неоснователна е счетен и искът за признаване правото на собственост върху реална част от поземлен имот № ..... с площ от 546 кв. м., индивидуализирана по приложената към исковата молба скица. Изложени са мотиви, че имотът е придобит в съсобственост от петимата наследодатели на страните и всеки от преките им наследници е придобил част съобразно наследствения си дял. Посочено е, че съсобственикът не може да придобие по давност реални части от съсобствения имот, респ. да ревандикира реални части от съсобствения имот, а може да стане едноличен собственик на целия имот чрез завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, но не и да придобие реална част от имота на първично придобивно основание, защото всеки съсобственик има право да използва целия общ имот съобразно неговото предназначение и по начин да не пречи на останалите съсобственици да си служат с него съобразно правата му – чл. 31, ал. 1 от ЗС. Съдът е посочил, че дори и да се приеме, че съсобственикът може да претендира придобиване по давност на реална част от съсобствения имот, то в случая важат изложените съображения за недоказаност на обстоятелството, че ищците са упражнявали фактическата власт върху имота с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС и обективирана промяна в намерението им да владеят процесната реална част от дворното място като свое. При тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първият правен въпрос- за фактите, подлежащи на доказване, когато съсобственик твърди, че е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, е включен в предмета на делото и е от обуславящо значение за крайните изводи на съда. По него обаче не се установява наличието на специалната предпоставка на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК- произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Според приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Решението на въззивния съд е в съответствие с това разрешение, защото съдът се е мотивирал, че в тежест на ищците е било да установят, че те, респ. наследодателят им, са предприели действия, от които по несъмнен начин да е видно, че са установили владение върху процесната сграда, демонстрирайки пред останалите съсобственици, че считат целия имот за свой. В същото ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че завладяването частите на останалите съсобственици и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В цитираната от касатора практика на ВКС /решение №17/01.03.2017г. на ВКС по гр.д. № 2923/2016г. на ВКС, II -ро г.о.; решение № 51/02.06.2015г. по гр.д. № 68/2016г. на ВКС, II -ро г.о. и решение № 214/28.10.2015г. по гр.д. № 1919/2015г. на ВКС I - во г.о./, е налице произнасяне по въпроса кога е обективно невъзможно да се манифестира промяната в намерението, като няма противоречие на изводите на съда, направени в обжалваното решение и тази практика на ВКС. В решение № 214 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2015 г., I г. о. прието, че е налице обективна невъзможност за демонстриране на намерение за своене пред другия съсобственик на имота в хипотеза, при която невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната през 1942г. и не се е завръщал. Т.е. фактическата обстановка, при която е направен извод за обективна невъзможност, е напълно различна от тази по настоящето дело. По делото не се твърдят и не се установяват такива или сходни обстоятелства относно ответниците. В решение № 51/02.06.2015г. по гр.д. № 68/2016г. на ВКС, II -ро г.о. е разгледан случай, при който ответникът, позоваващ се на придобивна давност, е считал, че той е единствен наследник, защото изобщо не е знаел, че наследодателят има и друг наследник. По настоящето дело ищците не поддържат, че за тях е било неизвестно, че наследодателят им е оставил и други наследници. Напротив, в исковата молба подробно описват фактите относно наследяването. В решение № 17 от 1.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о., е прието, че състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително и когато съсобствениците се познават, но живеят в различни населени места в страната, то непосещаването на населеното място, където е имота, непроявяването на интерес към него и неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост, още повече когато имотът е земеделски, не обуславят обективна пречка /невъзможност/ за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещия съсобственик, който желае да се ползва от придобивната давност. В настоящия случай също се твърди, че съсобствениците живеят в различни населени места, като ответниците не са проявявали интерес към имота. Следователно съдът, приемайки че ищците е трябвало да доведат до знанието на съсобствениците промяната на държането във владение, е постановил акта си в съответствие с цитираното решение на ВКС. По втория правен въпрос не се констатира съдът да се е произнесъл в противоречие със сочените от касаторите решения на ВКС, според които съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. В случая въззивният съд е направил цялостен анализ на доказателствата, като подробно се е обосновал защо намира, че ищците не се легитимират като собственици на имота. Съдът се е обосновал защо действията, извършени от ищците в имота, не са такива, обективиращи намерението им да го владеят за себе си. По третия правен въпрос се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е обосновано и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е изложил аргументи защо произнасянето от ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Наред с това по въпроса дали заплащането на данъци върху целия имот е действие, обективиращо намерението на съсобственика да владее за себе си е формирана практика на ВКС /решение № 5 от 26.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4544/2013 г.; I г. о.; решение № 60126 от 21.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4044/2020 г., I г. о.; решение № 60123 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 50/2021 г., II г. о./, съобразно която декларирането на имота в данъчните служби на свое име от един от съсобствениците, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на техните права. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика на ВКС. Четвъртият въпрос не е правен такъв по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, защото не е изведен от решаващите изводи на съда. Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е отхвърлил иска с мотив, че от претендираните от ищците 546 кв.м. не може да се обособи самостоятелен имот. Въпросът за възможността за такова обособяване не е бил разглеждан от съда и не е обусловил решаващите му изводи. Искът за собственост на сградите и дворното място е отхвърлен поради недоказаност на факта на осъществявано владение. Относно дворното място съдът е приел също, че съсобственикът може да стане едноличен собственик на целия имот чрез завладяване идеалните части на останалите съсобственици, но не и да придобие реална част от имота на първично придобивно основание. Т.е. въззивният съд е формирал извод за принципна невъзможност за придобиване по давност от съсобственик на реална част от имот, във връзка с който негов извод няма поставен правен въпрос. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл / нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Съдът намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Видно от представените по делото договори за правна защита и съдействие, ответниците по касация са представлявани в касационното производство от адв. В. И., който е осъществявал процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, поради което и в полза на адв. И. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. /по 450 лв. за осъщественото представителство на всеки от двамата ответници/. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,