Определение № 50742 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 281/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Й. В. С. и Р. Г. С., чрез адвокат К. Ц., срещу въззивно решение № 363/28.09.2021 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по въззивно гр.д. № 1536/2021 г. в частта, с която искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е уважен до размер на 5/6 ид.ч. от обещания имот. Касаторите излагат доводи за неправилност. Насрещната страна Й. М. А., чрез адвокат Р. А. - Кутрянова, отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като отменил частично решението на първостепенния Асеновградски районен съд, обявил за окончателен, на осн. 19, ал. 3 ЗЗД предварителен договор от 19.11.2019 г., с който Й. В. С. и Р. Г. С. продават на Й. М. А. до размера на 5/6 ид. ч. от свой недвижим имот – жилище за сумата от 41 166,77 лв., от която 30 000 лв. са заплатени при подписването на предварителния договор, а остатъкът от 11 666,67 лв. следва да се заплати в двуседмичен срок от влизане на настоящото решение в сила, като продавачите запазват за себе си и за трето лице пожизнено ограничено вещно право на ползване върху имота (заедно и поотделно); осъдил ищецът – купувач да заплати дължимите такси по продажбата и местния данък; осъдил Й. В. С. и Р. Г. С. да заплатят на Й. М. А. съдебноделоводните разноски по делото. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 19.11.2019 г. между Й. В. С. и Р. Г. С. – обещатели, и Й. М. А. – купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент, находящ се на първия етаж в сграда 1, построена в поземлен имот с идентификатор 00702.524.167, [населено място], заедно с общи части от сградата и идеални части от парцела. Уговорена е продажна цена за цялото жилище в размер на 50 000 лева. В предварителния договор е посочено, че купувачът е заплатил част от цената, а именно - 30 000 лв. и договорът служи за разписка за извършеното плащане. Страните по предварителния договор са постигнали уговорка, че продавачите запазват за себе си (заедно и поотделно) и за трето лице – В. Г. С., пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота. Уговорен е срок за изповядване на окончателния договор до 31.03.2020 г. Окончателен договор не е сключен в посочения срок. Прието е, че сключеният предварителен договор е в предписаната от закона форма и съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. Съдът е установил, че продавачите са собственици не на целия имот, а на 5/6 ид. ч. от него. Останалата 1/6 ид. ч. принадлежи по наследство на В. С.. При така установеното, въззивната инстанция приела, че договорът би могъл да бъде обявен за окончателен само за онази част от имота, който притежават продавачите (обещатели), след като купувачът е изразил изрично пред съда съгласието да закупи 5/6 ид.ч. от вещта. Изяснено е, че е незаконосъобразно при горната фактическа обстановка искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде изцяло отхвърлен, вкл. за частта от обещаната вещ, която се притежава в собственост от обещателите. Касаторите - ответници по иска, обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: ако в хода на съдебното производство се установи, че продавачът не е собственик на целия имот, може ли едва пред въззивния съд купувачът да заяви, че желае сключване на сделката при това условие – да закупи само идеална част от имота; в кой момент се смята за преклудирана възможността да се направи горното изявление от купувача по предварителния договор, при условие че още с отговора на исковата молба пред първата съдебна инстанция е направено възражение, че продавачите по предварителния договор притежават само част от процесния имот. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване. Няма никакво съмнение, а е налице и обилна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, че по иск с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато се установи, че обещателите не са собственици на целия обещан имот, съдът преценява другите предпоставки по чл. 363, а още и тези по чл. 363 ГПК спрямо идеалната част от имота, за която се установи, че се притежава в собственост от обещателите по предварителния договор. Особеното, за разлика от други случаи на частично уважаване на иска, е, че за да бъде обявен за окончателен предварителен договор само за част от вещта, предмет на същия, е нужно съгласието на купувача, т.е. съдът е длъжен, дори при бездействие на последния, да уточни волята му и изиска да заяви изрично дали би бил съгласен да закупи част от съответната вещ. Само купувачът би могъл да развали договора, ако прецени, че няма интерес от частично изпълнение, което значи, че съгласие от обещателите не е нужно. Касаторът е представил към изложението решения на ВКС - № 773/2021 г. по гр.д. № 600/2009 г., на IV г.о., № 250/21.05.2010 г. по гр.д. № 3/2009 г., на III г.о., № 313/26.05.2010 г. по гр.д. № 584/2009 г. на III г.о., № 289/12.02.2018 т. по гр.д. № 359/2017 г. на IV г.о., в които не е прието нещо различно. Относно преклузиите, уредени в ГПК, е ясно, че се отнасят само за случаите, за които това е изрично предвидено. Изясняване волята на страните по предварителен договор по иск с правно осн. чл. 19, ал. 3 ЗЗД е служебно задължение на съда, както стана ясно по-горе. Тогава и страната не е ограничена сама да стори това. В случая не става реч за предявяване на нов иск или за изменение на вече предявен иск. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторите общо следва да заплатят на насрещните страни сторените в инстанцията съдебни разноски в размер на 600 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът