Определение № 2780 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2025 г.

Производство по чл. 288 вр. чл.295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 23723 от 09.09.2025 г., подадена от Л. Г. Я. чрез адв. С. Х., против решение № 957 от 07.07.2025 г. на Апелативен съд – София по в.гр.дело № 1874/2024 г., с което след отмяна на решение № 22 от 07.01.2022 г. по гр.д. № 6494/2021 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу Агенцията по вписванията осъдителен иск за заплащане на сумата 36 500,20 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от невярно отразено обстоятелство в удостоверение от 07.02.2018 г. относно вписвания за имот, вследствие на което ищецът претърпял вреда от закупуването на имота; отхвърлен е и искът за обезщетение за забава плащането на главницата за периода 07.03.2018 г. - 20.04.2020 г. в размер 7766,44 лева.

Касаторът навежда доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, както и за съществуване на пороците по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Развива съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че ответникът по иска не отговаря за претърпените от ищеца вреди. Твърди се погрешно тълкуване на нормите на Правилника за вписванията, уреждащи издаваните от Агенцията по вписванията удостоверения. Не било установено по делото по персоналната партида на Г. В. да е било отбелязано решението по гр.д. № 750/1994 г. на СГС. Справката, на която съдът основал решението си, не обхващала релевантния период и не съставлявала доказателство, че исковата молба и решението са отразени по персоналната партида на Г. В.. Неправилно било приетото от съда, че удостоверението, с което ищецът се снабдил, не изисквало извършване на справки по персонални партиди. Необоснован бил изводът за обхвата на проверката за вписани тежести: действителният смисъл на забележката бил, че за периода до 01.11.1990 г. справката касаела единствено вписването на искови молби, възбрани и ипотеки, а за периода от 01.11.1990 г. до 01.02.2018 г. удостоверението обхващало пълна проверка, поради което е следвало да съдържа информация за вписаната искова молба и решението по чл.19, ал.3 ЗЗД по персоналната партида на Г. В.. Касаторът акцентира върху полагането от негова страна на дължимата грижа за получаване на пълна информация относно вписванията на вещни права или тежести за имота през целия период от 03.05.1983 г. - 01.02.2018 г., противно на приетото от въззивния съд. При издаване на процесното удостоверение ответната агенция е следвало да отбележи вписването на исковата молба и на решението по чл.19 ЗЗД и така ищецът да получи необходимата информация относно правото на собственост върху имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивния акт и формулира въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. При издаване на удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания трябва ли Агенцията по вписванията да следи за съответствието между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения? В случай на констатирано несъответствие между данните по книгите за вписване и издадените удостоверения, при претърпени вреди следва ли Агенцията по вписванията да репарира тези вреди? Какво значение има за отговорността на Агенцията по вписванията видът на подаденото заявление за издаване на удостоверение?

2. При издаване на удостоверение по чл. 47 вр. чл. 45, б.“б“ ПВ извършва ли се справка по персоналната партида на собственика, идентична на справката при издаване на удостоверение по чл. 46 вр. чл. 45, б.“а“ ПВ?

Ответникът по касация оспорва жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е разгледал предявен от Л. Я. срещу Агенцията по вписванията осъдителен иск за обезщетение на претърпените от ищеца имуществени вреди от издаване от служител на ответната агенция на невярно удостоверение за липса на вписвания, отбелязвания и заличавания за апартамент в [населено място], който ищецът закупил от несобственик. Невярното удостоверяване се изразявало в несъответствието му с наличното отбелязване на решение от 20.02.1995 г. на ВКС по гр.д. № 1006/1994 г. по чл.19, ал.3 ЗЗД за същия апартамент. Ответникът е оспорил обстоятелството, че исковата молба по чл.19, ал.3 или вещна тежест е била вписана по партидата на Г. В. като е посочил, че договорът, с който тя придобила имота, не подлежал на вписване.

Въззивният съд е приел безспорните между страните обстоятелства, че на 14.02.2018 г. ищецът сключил договор за покупка на апартамент в [населено място] с продавача В. В., чиято наследодателка се легитимирала като собственик с договор за продажба от 1985 г., сключен по реда на чл.9а от Указа за създаване на жилищен фонд при МНО отм. Този договор не подлежал на вписване в книгите по вписванията до предявяването срещу нея на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД по гр.д. № 750/1994 г. на СГС. Съдът посочил, че липсват доказателства относно това дали по персоналната партида на наследодателката са били нанесени вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД и отбелязване на постановеното по нея решение.

Изложени са допълнителни съображения, че процесното удостоверение било издадено на основание чл.45, б.“б“ и чл.47 ПВ за липса на вписвания, отбелязвания и заличавания за продавания имот за периода 03.05.1983 г. – 01.02.2018 г. и на искови молби, възбрани и ипотеки за периода 03.05.1983 г. – 01.11.1990 г., въз основа на справки по партидите на имотите, които съгласно чл.39, ал.2 ПВ имат помощен характер. Отбелязал, че проверката била нелогично ограничена до 01.11.1990 г. Ищецът не поискал издаване на удостоверение за лице по чл.45, б.“а“ ПВ, което се издава въз основа на справка по чл.39, ал.1 ПВ по персоналната партида на собственика.

Въз основа на горния анализ въззивният съд направил извод, че издаденото от ответника удостоверение обективно не може да създаде убеждение, че имотът е бил собственост на наследодателката, починала през 2015 г., а след това – на единствения й наследник продавача В. и следователно не е налице причинно-следствена връзка между издаването на удостоверението и вредите, настъпили за ищеца от извършената покупка от несобственик.

При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Първата група въпроси не са разрешени от въззивния съд, който не е приемал, че е налице несъответствие между издаденото удостоверение и данните от книгите за вписване. Съдът е посочил, че не е установено дали по персоналната партида на наследодателката Г. В. е нанесено вписването на исковата молба и отбелязването на постановеното решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, с което е обявен за окончателен предварителният договор, по който Г. В. е продавач. При липсата на данни за извършено такова вписване или отбелязване по партидата на собственика въззивният съд е посочил, че издаденото удостоверение не е имало обхвата да предостави пълна информация за вписванията по персоналната партида на наследодателката. Тъй като въззивният съд не е констатирал несъответствие на удостоверението със съществуващите вписвания, въпросите от първата група не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал. ГПК за допускане до касация.

Не е налице посоченото от жалбоподателя основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по втория въпрос относно справките, които се извършват при издаване на удостоверение по чл.47 вр. чл.45, б.“б“ ПВ. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато някои от приложимите към спора материалноправни или процесуалноправни норми са непълни, противоречиви или неясни, поради което се налага прилагане на закона или на правото по аналогия или тълкуване на тези норми, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на конкретна правна норма. В настоящия случай не е налице неясна или непълна правна норма. Налице е ясна регламентация в Правилника за вписванията.

Съгласно чл. 47, ал. 1 ПВ в удостоверението, което се издава за определен имот, се означават вписванията, отбелязванията и заличаванията за тежести и права или пък се удостоверява, че такива няма. Съгласно чл. 47, ал. 2, б. б. "а" и "б" ПВ заявлението трябва да съдържа данни за лицата, до които се отнася справката и на техните преки праводатели, както и недвижимия имот с посочване на данните по чл. 6, ал. 1, б. "в". Доколкото регистърът към Агенцията по вписванията се води чрез отразяване на информацията за извършени сделки с недвижими имоти по персоналната партида /т. е. по партидата на лицата/, ПВ изисква заявителят на удостоверението за тежести да посочи лицата, за които се предполага, че са собственици на конкретния недвижим имот. Съдията по вписванията на свой ред следва да отрази в удостоверението онова, което фигурира в персоналната партида на посочените от заявителя лица или в имотната партида, когато такава бъде създадена.

Независимо че тълкуването на въззивния съд не е в съответствие със смисъла на разпоредбите на ПВ, изложените в обжалваното решение мотиви за характера на проверката по чл.47 ПВ не са решаващи за крайния му извод, че не е установена невярност на удостоверяването, направено с издаденото от ответника удостоверение. Въззивният съд е посочил, че не е доказано по персоналната партида на Г. В. да е била вписана исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД или да е било отбелязано постановеното решение, с което предварителният договор е обявен за окончателен. Ето защо и за този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната логика.

Ответникът претендира разноски в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер 76,69 евро (равностойност на 150 лева), които следва да му се присъдят на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение