Определение № 296 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 422/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С въззивно решение от 10.03.2020 г., постановено по в.гр. д. № 2384 /2019г. на Софийски апелативен съд, е потвърдено решение № 901 от 07.02.2019г., постановено по гр.д. № 10060/2017г. от СГС, I ГО, 1 състав. С това решение първоинстанционният съд е осъдил Прокуратурата на РБ, на основание чл. 2, ал.1, т.З от ЗОДОВ, да заплати на Г. Ц. Л., сумата от 8000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.319 НК, за което е оправдан с влязло в сила решение от 15.03.2012г., сумата от 2438.15лв., на основание чл.86 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху това обезщетение за периода 08.08.2014г. - 07.08.2017г., сумата 1000лв., на основание чл.2, ал.1, т.З, вр. чл.4 ЗОДОВ, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, и сумата от 304.78лв., на основание чл.86 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху това обезщетение за периода 08.08.2014г.- 07.08.2017г., ведно със законната лихва върху обезщетенията от 07.08.2017г. до изплащането, като е отхвърлил иска по чл.2, ал.1, т.З ЗОДОВ за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 59 000лв., иска по чл.86 ЗЗД за лихва за забава за разликата до пълния предявен размер от 7793.86лв., иска по чл.2, ал.1, т.З, вр. чл.4 ЗОДОВ за имуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 2000лв. и иска по чл.86 ЗЗД за лихва за забава за разликата до пълния предявен размер от 610.09лв. С решението СГС, I ГО, 1 състав, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Ц. Л. разноски по делото от 2.54лв., на основание чл.10, ал.З ЗОДОВ. Осъдил е Прокуратурата на Република България да заплати и на адв. Ч. Т. - САК, адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 ЗА, в размер 441.96лв. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор В. от Апелативна прокуратура – София, против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част досежно присъдените 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди и лихва за забава върху тази сума в размер 2438.15лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон – оплаквания по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди до до справедлив размер. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата Г. Ц. Л. в писмен отговор, подаден чрез адв. Ч. Г. Т. – САК, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационна жалба е подадена и от Г. Ц. Л., чрез адв. Ч. Г. Т., против въззивното решение в частта, с която като краен резултат въззивният съд е отхвърлил предявените от него срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2,ал.1, т.3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетявяне на неимуществените вреди за разликата над сумата 8 000 лева до 59 000лв., и иск по чл.86 ЗЗД за лихва за забава за разликата над 2438.15лв. до пълния предявен размер от 7793.86лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и за процесуалните правила – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете в предявените размери. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на Г. Ц. Л.. Въззивното решение в частта на произнасянето по иска по чл.2,ал.1, т.3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетявяне на имуществените вреди и по съответната акцесорна претенция по чл.86 ЗЗД, не е предмет на касационните жалби и е влязло в сила. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе съдът съобрази следното: Съдът е сезиран с искове по чл.2, ал.1, т.3 предл.1 ЗОДОВ и акцесорен по чл.86 ЗЗД. С решението си въззивният съд е приел, че е доказано наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ - за ангажиране на отговорността на ответника Прокуратура на РБ за вредите, причинени на ищеца от органите на прокуратурата, като отговорността на прокуратурата произтича от обстоятелството, че образуваното наказателно производство е приключило с влязло в сила решение, с което, на основание чл.378, ал.4, т.2 НПК, ищецът е признат за невиновен и оправдан по обвинението за престъпление по чл.319, предл. 2 НК. След анализ на доказателствата съдът е приел, че ищецът претендира обезщетение за причинени неимуществени вреди от наказателно производство, продължило в периода от 05.08.2008г. /съгласно молба-уточнение от 23.02.2018г./ до влизане в сила на решението, с което е оправдан, а именно - 15.03.2013г.; че на посочената начална дата - 05.08.2008г. - той за първи път е дал обяснения в качеството си на уличено лице; че е неоснователно възражението на ответната страна, че ищецът е търпял вреди не от момента на образуване на наказателното производство, а от момента на привличането му като обвиняем, тъй като, при съобразяване и на утвърдената съдебна практика, при образувано полицейско производство по смисъла на чл. 409, ал. 1 НПК е осъществена хипотезата за отговорността на държавата по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ, макар че в това производство не се повдига обвинение по реда на чл. 207 НПК и уличеното лице не се привлича в качеството на обвиняем, /решение № 1200 от 02.12.2008 г. по гр. д. № 351/2007 г. III Г.О. ВКС; решение № 187 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 1215/2011 г., Г. К., III Г. О. ВКС; решение № 35 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 5215/2015 Г., Г. К., III Г. О. ВКС/; че крайният момент на претенцията е датата на влизане в сила на оправдателното решение, която в конкретния случай е 15.03.2013г., на която дата е постановено решение на СГС, НК, IV ВС по ВНАХД №5098/2012г. /окончателно/, с което е потвърдено решение от 13.09.2012г., постановено от СРС, НО, 3 състав по НАХД №12551/2012г. Приел е също, че не намира опора в доказателствата по делото сочената от ищеца дата: 08.05.2013г. С оглед приетото за начална дата 05.08.2008г. и крайна дата 15.03.201Зг. /неточно посочена от първоинстанционния съд като 15.03.2012г./ въззивният състав приел, че продължителността на наказателното преследване е била около 5 години, включващи и съдебна фаза, преминала през две инстанции. Приел е за установено и това, че образуването на досъдебното производство е било предшествано от неколкократни откази на СРП за образуване, последвала е отмяна от горестоящата прокуратура, като в рамките на предварителната проверка ищецът няколко пъти е давал обяснения при знанието, че се проверява собствената му дейност, както и обстоятелството, че продължителността му е обусловена от поведението и на двете страни; че прокурорът от СРП общо пет пъти /в периода 2010г.- 2012г./ е внасял предложение за наказването на ищеца по реда на чл.78а НК, но в четири от тях съдебното производство било прекратявано, не само поради констатирани от съда допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, но и поради ненадлежно мотивиране на постановлението във връзка с повдигнатото обвинение и разглеждането на делото в съдебна фаза; че повдигнатото обвинение срещу ищеца е било по чл. 319, пр.2 от НК - документно престъпление, но не по повод упражняваната от ищеца адвокатска професия, а за това че е скрил чужди документи с цел да причини другиму вреда, за което престъпление се предвижда лишаване от свобода за срок до 3 години или пробация; че между страните няма спор, че считано от 1999г. ищецът е адвокат, вписан в Софийска адвокатска колегия. Съдът след анализ на събраните доказателства, в това число –свидетелките показания на св. В. Л., адвокат и колега на ищеца, и близък семеен приятел, по отношение на които е мотивирал кои части от тях кредитира, кои -не кредитира и защо, е приел, че възрастта на ищеца в исковия период е била - 38 години, че същият е бил проспериращ адвокат с утвърдена клиентела, ползващ се с добро име, а след повдигнатото обвинение се е наблюдавал известен отлив на клиенти от адвокатската му кантора, ищецът спрял да поема дела от Националното бюро за правна помощ, тъй като се чувствал неудобно, бил несигурен; отчел е наличието на данни за уронване на авторитета на ищеца пред неговите колеги, притеснението, че този отлив на клиенти може да доведе до загуба на работата му и от там до невъзможност да издържа семейството си; вида, обема и времетраенето на настъпилите вреди, неблагоприятното отражение върху личността и психо-емоционално състояние на ищеца - станал потиснат, не желаел да контактува, странял от своите колеги. Съобразил е също вида и тежестта на инкриминираното деяние, което не съставлява тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; обстоятелството, че досъдебното производство е внесено в СРС с предложение за освобождаване от наказателна отговорност по чл. 78а НК, с оглед на което спрямо ищеца не е била налице заплаха от налагане на по-тежка санкция от административно наказание глоба, нито заплаха да бъде отписан от адвокатската колегия, поради липсата на предпоставки за приложението на чл. 5, ал.1 ЗА; неголямата продължителност на наказателния процес при съобразяване, че в предварителната фаза ищецът на няколко пъти не е могъл да бъде открит, за да вземе участие при провеждането на отделни действия по разследването, като счел за недоказано възражението на ищеца неоткриването му да се е дължало на обстоятелството, че е бил със семейството си на ваканция; обема на процесуалните действия, извършени в хода на съдебното производство с участието на ищеца - едно съдебно заседание на първа инстанция и две съдебни заседание на въззивна инстанция, като наказателното производство в съдебната си фаза е приключило в разумен срок - по-малко от година; липсата на взета мярка за неотклонение, който факт безспорно би се отразил върху обичайното му ежедневие и неговата възможност за реализация в личен и обществен план; липсата на наложени други административни мерки, ограничаващи свободата му на предвижване, липсата на данни за трайни и невъзстановими последици от увреждането. С оглед на тези конкретно установени данни, разграничени в две групи, и като съобразил социално-икономическата обстановка в страната към процесния период, определяща обществения критерий за справедливост на този етап от нейното развитие, въззивният съд намерил, че сумата от 8 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. Счел е, че заявените от ищеца, съотв. от ответника, искания за присъждане на обезщетение в по- висок, респ. в по-нисък размер от посочената по-горе стойност, са неоснователни, тъй като това би довело до противоречие с нормативното изискване за определянето на същия по справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус конкретни обстоятелства, имащи значение относно преценката във връзка с размера на това вземане, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в т. 11 на ППВС № 4/1968 г. Приел е за недоказано и възражението на ищеца, че в резултат на воденото наказателно производство се е влошило здравето му, изразяващо се в претърпян инфаркт. Посочил е, че за да бъде взето предвид това обстоятелство, то по делото следва да е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, че такова състояние е било налице, както и че същото е в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство. В тази връзка е посочил, че приетото по делото пред първата инстанция медицинско направление и амбулаторен лист с посочена основна диагноза „други проводни нарушения“ и вписани оплаквания на ищеца за прескачане на сърцето, като Л. е насочен към лекар-кардиолог, не могат да послужат за такива безспорни доказателства, тъй като липсват доказателства дали и кога ищецът е посетил такъв специалист, съответно за извършени изследвания, констатирани заболявания и проведено лечение. Приел е и това, че върху обезщетението от 8000лв. следва да се присъди и законната лихва за забава, така както е поискана от ищеца, след съобразяване на 3 годишния давностен срок. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: В касационната жалба и в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът Прокуратурата на Република България сочи чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона. Според касатора това са въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД” и въпросът, „свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ.“ Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, а вторият – с Решение - № 158 от 04.06.2012г. по гр.д. № 708/2011г. на ВКС, ГО, IV ГО, и Решение № 113 от 02.05.2017г. по гр.д. № 3483/2016г. на ВКС, ГК, IV ГО. Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението съдебни актове. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи, че въззивният съд не се произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства, специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България. По касационната жалба на Г. Ц. Л. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК: В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касатора Г. Ц. Л. искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпросите: “ 1.Следва ли при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към размера му, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД? Налице ли е задължение на съда да обсъди всички доказателства и да изложи мотиви за всички обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението (включително наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди)?; 2.При предявен иск от лице, упражняващо свободна професия - адвокат, което е било обвинено за извършване на престъпление, но е оправдано с влязла в сила присъда, когато негативните последици от обвинението са свързани с упражняваната от него професия, длъжен ли е съдът да зачете и обсъди този факт при определяне размера на обезщетението и какво е неговото значение? Кои обстоятелства, наред с примерно изброените в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на паричното обезщетение за неимуществени вреди, когато незаконното обвинение е за престъпление в областта на професионалната реализация на лицето, предявило иска по чл. 2, ал. 1,т. 3 от ЗОДОВ?“ Според касатора въззивният съд се е произнесъл по първия въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. и постановените с оглед разясненията, дадени в последните, Решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. по описа на ВКС, Г'К, IV ГО, Решение № 542 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 1568/201 1г. по описа на ВКС, Г'К, IV ГО, Решение № 184 от 05.10.2016 г. по гр.д. № 1168/2016 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр.д. № 2683/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 158 от 17.01.2019 г. по гр.д. № 299/2018 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 59 от 12.05.2016 г. по гр.д. № 3340/2015 г. по описа на ВКС, III ГО. За да обоснове твърдението си за противоречиво разрешаване на въпроса, касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, респ. не е съобразил всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението за тези вреди, вследствие на което е обосновал грешни фактически и правни изводи. Изразява несъгласието си с приетото от съда, че наказателното производство е протекло в разумен срок, който според него е прекомерен; че съдът не е приел за основателно и доказано възражението му, че ненамирането му се е дължало на обстоятелството, че е бил на почивка със семейството си; че не е кредитирал показанията на свидетеля относно нахлуването посред нощ в хотелската му стая от органи на реда, за да му връчат призовка. Във връзка с втория въпрос счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. и постановените с оглед разясненията, дадени в последните, Решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. дело № 2378/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 319 от 17.11.2015 г. по гр. дело № 2829/2015 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО. За да обоснове твърдението си за противоречие поддържа, че при определяне размера на обезщетението съдът не е съобразил важни обстоятелства – това, че ищецът има чисто съдебно минало, което само по себе си обуславя по-висок интензитет на негативните преживявания от образуваното срещу него досъдебно производство; второ, като адвокат ищецът има много по-завишено чувство за отговорност, справедливост и спазване на законовите норми, както от него самия, така и от останалите спрямо неговата персонална и имуществена сфера, което чувство не следва да се счита за по-малко накърнено само защото обвинението срещу него не е за тежко умишлено престъпление или защото няма опасност да бъде изключен от Адвокатската колегия; това, че не разглежда въпроса: защо е било нужно Колегията да бъде уведомявана и случаят да бъде оповестяван и разгласяван пред адвокатската общност и обществото. Посочва също, че незаконното обвинение за престъпление в областта на професионалната реализация на ищеца само по себе си е увреждащо в значителна степен, тъй като засяга както неговия личен авторитет, така и престижа на професията, която заема, като съдът е длъжен да присъди обезщетение по своя преценка, но при съобразяване на фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за определяне на неговия размер. Поставените в изложението въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД и относно критериите, по които се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане са обуславящи волята на съда. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдебните състави са се произнесли също по искове за заплащане на обезщетение за претърпени от непозволено увреждане неимуществени вреди, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на престъплението (например користна цел), особено когато незаконно обвиненото лице е заемало длъжност в държавен орган и/ или изпълняваната работа е в публичен интерес. В тези случаи, за да прецени негативния ефект от незаконното обвинение, съдът е длъжен да съобрази професионалните и морални изисквания към заеманата длъжност, а с това - и начина, по който незаконното обвинение се е отразило върху кариерното развитие на увреденото лице. Връзката на тези конкретно проявени факти с наказателното преследване е предпоставка за адекватното обезщетение на накърнените морални ценности. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи. Всички изложени обстоятелства в случая са съобразени от въззивния съд, който е постановил мотивирано и обосновано решение. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е от естество да обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ГПК. Следва да се посочи, че въпросите са формулирани от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението поради непълен и непрецизен анализ на събраните доказателства и формиране вследствие на това на грешни крайни изводи. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Г. Ц. Л.. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,