Определение № 2621 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1634/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. К., действащ чрез адвокат Е. Г. Е. от АК - В., срещу въззивно решение № 28/10.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2077/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено изцяло решение № 2820 от 23.07.2024 г. по гр. дело № 6186/2023 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на К. К. К., че дължи на "А. Н. И." АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 3 096 евро с ДДС, представляваща дължимо възнаграждение по договор за посредничество от 06.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението - 09.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата и неустойка за забава в размер на 258 евро, дължима за периода 27.07.2022 г. - 05.08.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 275/15.9.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 567 по опис за 2022 г. на РС - Свищов на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила; че същото е и необосновано, тъй като не съдържа убедителни мотиви за решаващия извод на съда и противоречи на събраните в хода на производството доказателства.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът-ответник счита, че Варненският окръжен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на съдебното решение на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях?

Касаторът сочи практика на ВКС, намерила израз в решение № 212 по т. д. № 1106/2010 г., II т.о., решение № 202 по т. д. № 866/2012 г., I т.о., решение № 76 по т. д. № 377/2011 г., II т.о., решение №194/11.01.2021 по дело № 4488/2019, IV гражданско отделение.

2. Има ли доказателствена сила спрямо трето лице по см. на чл. 181, ал. 1 ГПК частен документ, на който е оспорена отразената в него дата на съставяне?

Сочат се решение № 235/ 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г., ВКС, II г.о., решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г., ВКС, 4 г. о.

3. Допустимо ли е решението на съда да се основава единствено върху договор, надлежно оспорен като антидатиран, при положение че представилата го страна не е провела доказване за автентичност на посочената дата с други доказателствени средства?

Сочи се решение № 41 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 3873/2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

4. Как следва да процедира съдът при извършено изрично оспорване на датата на съставяне на частен документ от неучаствала в съставянето му страна, на която се противопоставя?

Сочат се решение № 17 от 13.06.2019 г. по т. д. № 1104/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 02.06.2023 г. по гр. д. № 3873/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г., III г. о., решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д.№ 4880/2014 г., IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г., IV г. о., решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г., III г.о.

6. Чия е доказателствената тежест за установяване датата на съставяне на частен документ при оспорването й от неучаствало в съставянето му лице?

7. Следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните при спазване на критериите, предвидени в чл. 20 ЗЗД?

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна - „А. Н. И.” АД със становище за нейната неоснователност.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, състав на Варненския окръжен съд е приел, че производството е образувано по предявени от "А. Н. И." АД срещу К. К. К. искове с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 51 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД да бъде прието за установено по отношение на ответника, че същият дължи сумата от 3 096 евро с ДДС, представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 06.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението - 09.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата от 258 евро, представляваща неустойка за забава в размер дължима за периода 27.07.2022 г. - 05.08.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 275/15.9.2022 г., издадена по ч. гр. д. № 567 по опис за 2022 г. на РС - Свищов. Въззивният съд е изложил в съдебния си акт съдържанието на исковата молба и направените с отговора на ответника възражения като по този начин е очертал предмета на спора. Според въззивния съд страните не спорят, че са сключили договор за посредничество от 06.04.2016 г., по силата на който К. К. е възложил на „Адрес Недвижими имоти“ АД да осъществи посредничеството при продажбата на мезонет № 10, ет. 4, находящ се в сграда с административен адрес: [населено място], [улица] гараж с обявена цена 86 000 евро срещу получаване на уговорено възнаграждение в размер на 3% от продажната цена; че не е спорен и фактът, че в изпълнение на договора ищецът е направил сравнително-пазарен анализ, рекламирал е имота в сайтове и е извършил със свои служители два огледа като към него момент ответникът е контактувал с брокера С. И., която също към този момент е работила в ищцовото дружество. Въззивният съд е посочил, че представените по делото писмени доказателства /визитна картичка, договор от 13.09.2018 г., договор за гаранция от 25.09.2018 г./ и събраните гласни доказателства са еднозначни, че Д. М. /разпитан като свидетел/, като бъдещ купувач се е свързал със С. И. по повод закупуването на имот като с оглед заявените параметри му е бил предложен имота, собственост на ответника, предлаган от „Адрес Недвижими имоти“ АД. Съдът е приел, че след два проведени огледа между ответника и Д. М. е сключен окончателен договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 28, нот. дело № 270/2018 г. от 31.10.2018 г.

Съдът е достигнал до извода, че ищцовото дружество е посредничело при избора на процесния имот, както и за сключването на сделката, като това посредничество се е осъществило чрез брокера С. И. въз основа на договор за сътрудничество от 13.09.2018 г. между „Адрес Недвижими имоти“ АД и „Имотека“ АД. Въззивният съд е посочил, че доколкото договорът за посредничество между страните не е с ексклузивни права само „Адрес Недвижими имоти“ АД да предлага имота, няма пречка това дружество да възложи и на други лица да предлагат и рекламират имота и съответно съдействат за сключването на сделката – т.е. в тази връзка е подписан и договорът за сътрудничество. Според Варненския окръжен съд в хода на съдебното дирене не е установено договорът да е антидатиран, поради което следва да бъде кредитиран с посочената в него дата. Изводът на съда е, че се е осъществил фактическият състав на чл. 51 от ТЗ, поради което след изпълнение на посредничеството търговският посредник има право на възнаграждение, уговорено в размер на 3% от цената, посочена в предварителния договор, ако е сключен в присъствието на „Адрес недвижими имоти“, а иначе - цената посочена в договора за посредничество, а ако такава не е посочена, се взема предвид цената по нотариален акт. След като е констатирал, че в случая предварителен договор не е сключван, въззивният съд е възприел като база цената, посочена в договора за посредничество – 86 000 евро или дължимо в случая възнаграждение в размер на 3 096 евро с ДДС, в който размер е приел за основателен главния иск. По предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, съдът е приел, че ответникът е неизправен, тъй като на падежа не е изпълнил задължението си да заплати уговореното възнаграждение, поради което е влязла в сила неустоечната клауза по чл. 9.1 от договора за посредничество, съгласно която се дължи неустойка в размер на 1% на ден от дължимата сума, но не повече от 10%. Съдът е приел, че в случая неустойката е уговорена с краен предел - максимално 10% от неплатеното възнаграждение, само за 10 дни, без значение за какъв период е в забава длъжникът, поради което уговорената клауза за неустойка е действителна и по нея ответникът дължи плащане. Съдът е констатирал, че за процесния период неустойката се равнява на 309.60 евро, поради което и предявеният иск е основателен в пълния му предявен размер от 258 евро.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение на Варненския районен съд.

По допускане на касационното обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното:

Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос на касатора-ответник обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран, е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и много други.

Обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието му с тази съдебна практика.

Спрямо групата от въпроси от № 2 до № 6, които са взаимно свързани, е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът е обосновал правния си извод с приложения по делото договор за сътрудничество от 13.09.2018 г., сключен между „Адрес Недвижими имоти“ АД и „Имотека“ АД, който е оспорен от касатора-ответник с отговора на исковата молба като антидатиран. По така поставените въпроси е налице съдебна практика, включително цитираната от касатора, като въззивното решение следва да се допусне на касационно обжалване и по въпроса за това как следва да процедира съдът при извършено изрично оспорване на датата на съставяне на частен документ от неучаствала в съставянето му страна, на която се противопоставя, съотнесен към първия въпрос за задълженията на въззивната инстанция.

На касатора следва да се дадат указания за внасяне на дължимата по делото държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 146.10 лева съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение