Определение № 920 от 01.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1628/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [община] срещу определение № 175 от 14.08.2023г. по ч.т.д. № 158/2023г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 578 от 15.06.2023г. по т.д. № 343/2020г. на Окръжен съд – Бургас за осъждане на касатора да заплати, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, държавна такса от 192 011. 67 лева за воденото производство след като то е било прекратено. Производството пред Окръжен съд - Бургас е било образувано по искове по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ на [община] срещу „Спортс Пропърти Мениджмънт“ АД и „Професионален спортен футболен клуб Черноморец Бургас“ АД (в несъстоятелност) за установяване несъществуване на вземания на „Спортс Пропърти Мениджмънт“ АД срещу несъстоятелното дружество. Прекратяването му е поради това, че с влязло в сила решение по т.д. № 336/2020г. на Окръжен съд – Бургас са били отхвърлени исковете на касатора по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ за установяване съществуването на частни вземания на общината срещу несъстоятелното дружество и така на [община] е било отречено качеството кредитор на несъстоятелността. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че с оглед прекратяване на производството определената по субсидиарност държавна такса е прекомерна и непропорционална. Общите разпоредби на ГПК в случая са неприложими. Разпоредбата на чл. 694, ал. 7 от ТЗ следва да се прилага стриктно и без субсидиарно приложение на разпоредбите на ГПК, така както разпоредбата е приета от законодателя. Отговорност за разноски при прекратяване на производството по установителен иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ поради недопустимост на иска не е уредена в ТЗ. Високата такса би довела до възпиране на кредитора от завеждане на такива искове, което не е в полза на изчистване на симулативните вземания на други кредитори в производството по несъстоятелност. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Конкретно формулираният от касатора въпрос е: При прекратяване на производството по предявен установителен иск по чл. 694 от ТЗ поради недопустимост на иска (поради непризнаване качеството на кредитор в производство, приключило след предявяване на установителния иск по чл. 694, ал. 3 от ТЗ) ищецът дължи ли таксата поради субсидиарното приложение на ГПК, независимо от това, че в Търговския закон липсва изрична законова регламентация за дължимост на тази такса? Според касатора формираната от ВКС практика по приложението на чл. 694, ал. 7 от ТЗ, допускаща определянето на такса и при прекратяване на делото, противоречи на принципа на законност и справедливост. Обжалваното определение, според касатора, е и очевидно неправилно. Възприетото от въззивния съд не почива на формалните правила на логиката. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - той е част от правния спор и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. По въпроса е формирана практика на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 56 от 26.01.2018г. по ч.т.д. № 3078/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60172 от 14.04.2022г. по т.д. № 942/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50039 от 22.06.2023г. по т.д. № 729/2022г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която при прекратяване като недопустимо на производство по предявен от кредитор установителен иск по чл. 694 от ТЗ кредиторът - ищец дължи заплащане на държавна такса за производството по чл. 694, ал. 7 от ТЗ. Не се установява тази практика да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване съгласно задължителното тълкуване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадено с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Искът на кредитор за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор по чл. 694, ал. 3 от ТЗ е специален иск, предвиден в част четвърта „Несъстоятелност“ на ТЗ, към чиито разпоредби субсидиарно приложение намира ГПК (чл. 621 от ТЗ). Във връзка с иска като специално правило по чл. 694, ал. 7 от ТЗ относно дължимата държавната такса е предвидено последващото й внасяне, а не при образуване на делото (чл. 128, т. 1 от ГПК), както и е предвиден по-нисък размер на таксата, която се определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителният иск, за разлика от разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК. Таксата е за сметка на кредитора – ищец, когато искът бъде отхвърлен, но и при прекратяване на производството като недопустимо, съответно на общото правило на чл. 71 от ГПК, че по водене на делото се събират държавни такси върху цената на иска, като приход в полза на държавата в широк смисъл на думата (ЗДТ). Законът за държавните такси урежда, освен другото, заплащането на държавни такси за услуги, давани от съдилищата (чл. 4, б.„а“), от които - за граждански (търговски) искове. При общото предвиждане на ГПК (чл. 1 и чл. 2), че в производството по граждански (търговски) дела съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, услугата, давана от съда при молба за защита на лични и имуществени права, е разглеждането и решаването на такава молба - постановяване на акт на правораздаване (съдебно решение), а ако не са налице предпоставките делото да бъде разгледано и решено по същество – на определение. Функцията на таксата в тези случаи е заплащане на разходите (материално-технически и административни) по предоставяне на услугата, с оглед защитавания интерес (чл. 2, ал. 2 от ЗДТ), без да се търси пълен еквивалент между дадената услуга и заплатената такса. Няма причина тези общи правила относно държавните такси да не бъдат приложени и към държавната такса за иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ. Съображенията на касатора за промяна на създадената съдебна практика са основани основно на специфика на иска по чл. 694, ал. 3 от ТЗ и неговия предмет – оспорване вземанията на друг кредитор, за да се избегне приемането на симулативни (несъществуващи) вземания в производството по несъстоятелност. Такава специфика, съпоставено с исковете по чл. 694, ал. 2 от ТЗ, не може да бъде изведена. Искът по чл. 694, ал. 3 от ТЗ на кредитор за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор и искът на кредитор за установяване съществуването на негово вземане по чл. 694, ал. 2 от ТЗ по същество целят едно и също - удовлетворяване на кредитора-ищец в производството по несъстоятелност. Ако законодателят е считал искът по чл. 694, ал. 3 от ТЗ за специален, кредиторът – ищец не би дължал държавна такса и при отхвърлянето му, каквото правило ТЗ не съдържа. Стимулирането на кредиторите да предприемат защита на правата си с исковете по чл. 694 от ТЗ е с редуциране на размера на таксата и липсата на изискване за предварителното й внасяне, но не се изключва заплащането на такса изобщо, включително в случай на прекратяване на производството поради междувременното отричане на качеството на ищеца кредитор в друго производство, така както е по настоящото дело. Завеждането на иска по чл. 694, ал. 3 от ТЗ е било обосновано с обстоятелството, че касаторът е кредитор на масата на несъстоятелността на „Професионален спортен футболен клуб Черноморец Бургас“ АД (в несъстоятелност), но това обстоятелство не е било установено. По същите съображения не би могло да се приеме вероятност за очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като тя се обосновава от касатора единствено във връзка с отговора на формулирания от него материалноправен въпрос. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас. Воден от горното съдът