Определение № 3152 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1408/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗД“Евроинс“АД против решение № 123/26.03.2024 г. по в.т.д. № 42/2024 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260037/17.11.2023 г. по т.д. № 148/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която касаторът е осъден да заплати на В. В. В. и на Р. Г. И. разликата над 55 000 лв. до 100 000 лв. за всеки от тях, представляваща допълнителна сума над доброволно изплатените след завеждане на делото от застрахователя по 50 000 лв. за всеки ищец, обезщетение за неимуществени вреди в резултат от смъртта на тяхната майка, респ. дъщеря Г. С. В. при ПТП на 26.08.2016 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Подаден е писмен отговор от В. В. В. и Р. Г. И., в който се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно настъпването на процесното ПТП на 26.08.2016 г., при което е починала родственицата на ищците. Зачел е влязлата в сила присъда на осн. чл.300 ГПК относно виновността на дееца, извършеното от него деяние и противоправността на последното. След обсъждане на събраните доказателства и изясняване на съществуващите приживе отношения между пострадалото лице и ищците при отчитане на всички психологически, социални и икономически аспекти на проявление на тази връзка ПАС е заключил, че дължимото обезщетение за синът и за майката на починалата възлиза на по 150 000 лв. Въззивната инстанция е разгледала направеното възражение на застрахователя за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата - твърдяно нарушение на изискването на чл.80, т.2 от ЗДвП – не се е движела възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Позовала се е на разясненията по т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК на ВКС, че дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. За да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно. Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден. ПАС е преценил съвпадащите заключения на трите САТЕ относно механизма на ПТП, а именно: На 26.08.2016г. по четвъртокласен път в посока от запад на изток, по платното за движение, състоящо се от две пътни ленти, процесният автомобил е навлязъл в ляв завой, със скорост от около 59 км/ч. Пътният участък е бил с наклон на изкачване от около 6,2%. В същото време в противоположната посока се е движила с велосипед Г. В., със скорост около 25-30 км/ч. В зоната на завоя автомобилът е навлязъл изцяло в насрещната пътна лента, увеличавайки радиуса на кривина на траекторията на масовия център на автомобила. Между двете превозни средства е настъпил удар, като и трите експертизи са категорични, че ударът е настъпил изцяло в пътната лента на велосипедиста – на около 65 м. източно и на около 4 м. от линията на ориентира „ОР“ – в лентата, предназначена за движение на велосипеда, на около 0.55 м. северно от мислената осева разделителна линия на пътното платно. Въззивната инстанция е посочила, че мястото на удара е било обективно определено на база всички намерени и описани веществени доказателства след ПТП, направени изчисления по посочени експериментални методи и анализи, при които е констатирано, че има съвпадение между определеното място на сблъсъка и в трите експертизи, поради което е достигнал до извод, че поставените от застрахователя с въззивната жалба въпроси към исканата САТЕ от т.1 до т.3 са изяснени и различен отговор на тези въпроси не би могъл да бъде даден от повторна експертиза. Съдът е акцентирал, че експертите са били категорични, че преди да настъпи ударът и към момента на сблъсъка, Г. В. се е намирала изцяло в северната /собствената/ пътна лента и не е навлизала в насрещната южна пътна лента. Нарушението на правилата за движение по пътищата от страна на водача на лекия автомобил – на чл.8, ал.1 от ЗДвП - Водачите на пътни превозни средства използват дясната половина на пътя по посока на движението си, освен в случаите, когато с пътен знак или със светлинен сигнал е указано нещо друго и чл.15, ал.1 от ЗДвП - На пътя водачът на пътно превозно средство се движи възможно най - вдясно по платното за движение – т.е. навлизането от страна на водача на лекия автомобил в насрещното платно за движение, по което се е движела велосипедистката, според ПАС са били установени по задължителен и обвързващ гражданския съд начин с оглед влязлата в сила присъда. Коментирал е, че от САТЕ се установява и че пострадалата не се е движела възможно най-близо до дясната граница на платното за движение – както изисква разпоредбата на чл.80, т.2 от ЗДвП. Но причината за това е била обективна. Спрял се е на гласните доказателства, като от показанията на дежурния разследващ полицай, посетил местопроизшествието след настъпване на инцидента и тези на свидетеля, придружавал Г. В. на процесната дата и управлявал велосипед след нея, съдът е установил, че пътната лента, по която е управлявала велосипеда си В., в значителна степен е била заета от растителност /около 70см. – 1м./. При това фактическо състояние на собствената на водача на велосипеда пътна лента В. е имала възможност да се движи на около 1.61м. южно от северния край на асфалтовото пътно платно. Поради което е приел за изяснен въпросът дали произшествието би било предотвратимо, ако пострадалата се е движела възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Допълнителен аргумент за липсата на съпричиняване от страна на пострадалата ПАС е намерил в заключенията на вещите лица по САТЕ, че общото разстояние към момента, когато и двамата участници са имали възможност да се възприемат, е около 35,67м. При тази ситуация и при управление на велосипеда в собствената му пътна лента и навлизане на лекия автомобил в насрещната пътна лента за движение, съгласно заключенията, единствената възможност да се предотврати ПТП би била, ако водачът на лекия автомобил се движи в предназначената за него дясна пътна лента, да не навлиза в пътната лента, предназначена за движение на велосипеда, като по този начин да не отнема предимството на велосипеда, управляван от В.. Проследявайки дължината на опасната зона на спиране на лекия автомобил и съобразявайки разстоянието, от което двамата водачи са имали възможност да се възприемат, вещите лица са били категорични, че водачът на велосипеда е нямал техническа възможност да предотврати ПТП – имал е възможност само да възприеме лекия автомобил, да задейства кормилния механизъм, но не и да предотврати ПТП. ПАС е намерил, че въпросът, поставен в т.5 от формулираната във въззивната жалба задача към исканата САТЕ – дали произшествието би било предотвратимо, ако велосипедистката се е движела на 1.84 м. от мислената осева линия, е бил изследван от допълнителната съдебноавтотехническа експертиза и съдържа отговор на база хипотетични варианти. Вещото лице е отговорило, че има вероятност при конкретната пътна обстановка двете превозни средства да се разминат при положение че велосипедистката се е движела на 1.84 м. от мислената осева линия, но при следните условности: велосипедът, управляван от В. да следва строго зададената траектория от около 1.84 м. северно от мислената осева линия на пътното платно, но едновременно с това и лекият автомобил при възприемане от водача му на опасността от настъпване на ПТП – насрещно движещия се велосипед – своевременно да напусне насрещната пътна лента, предназначена за движение на велосипеда. Т.е. – при констатираната невъзможност за велосипедиста да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, дори и пострадалата да бе управлявала велосипеда на по-голямо разстояние от мислената осева линия /в каквато насока са били доводите на застрахователя/, при липсата на адекватна реакция на водача на лекия автомобил – да намали скоростта на движение и по най-късия път да напусне насрещната пътна лента, то вредоносният резултат не би бил избегнат. Въззивният съд е заключил, че за да бъде успешно проведен процесуалният способ за защита на пасивно легитимираната страна по иск за репариране на вреди от непозволено увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се установи, че крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на поведението, сочено като съпричиняване – и само при установяването на този факт биха били приложими последиците на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. А според съдът данните по делото категорично са установили, че вредоносният резултат би бил предотвратен само при условие на правомерно движение и адекватни реакции на водача на лекия автомобил. Посочил е, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП правила за движение по пътищата, дори и да бе установено такова / в случая пострадалата обективно не е имала възможност да спази коректно правилото за движение по чл.80, т.2 от ЗДвП/, не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се обезщетение, тъй като е необходимо да се докаже по категоричен начин, че нарушението е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. – последният да е негово следствие. Преди всичко в случая такова нарушение не е доказано. За пълнота ПАС е разгледал въведените в отговора на исковата молба възражения за съпричиняване, макар че същите не са се поддържали с въззивната жалба – чл.15, ал.5 от ЗДвП, чл.80, т.1 от ЗДвП – че пострадалата не се е движела по пътен банкет, наличието на какъвто не е установено и че не е била със светлоотразителна жилетка, като с оглед гореописания механизъм на ПТП и обстоятелството, че същото е настъпило в светлата част на денонощието, наличието на светлоотразителни елементи не би повлияло на настъпилото ПТП. Ето защо въззивната инстанция е достигнала до краен извод за липса на поведение, изпълващо признаците на съпричиняване от страна на пострадалата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните?; 2/ Какви са задълженията на въззивния съд, когато оплакването е свързано с доказателствени искания при твърдени процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция? По правните въпрос касаторът се е позовал на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първи въпрос сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о. и др., а по втория въпрос – решение № 306/09.10.2013 г. по гр.д. № 1851/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 26/19.03.2018 г. по гр.д. № 554/2017г. на ВКС, IV г.о. и др. Въвежда се и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази, че двата въпроса са свързани, доколкото се поставят в контекста на основното оплакване на касатора за допуснато от въззивния съд на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно недопускане от него на поискана с въззивната жалба тричленна СТАЕ при въведено оплакване за допуснато нарушение на процесуалния закон от първоинстанционния съд във връзка с нея. Съгласно задължителните разяснения в т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. В същия смисъл е и разрешението по т.19 от ТР №1/2001г. ОСГК, според което при въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. В постоянната практика на ВКС, обективирана в: Решение № 12/16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ТК, IІІ г.о., Решение № 42/05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г.на ВКС, IV г.о., Решение № 283/14.11.2014г. по гр.д.№ 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 157/11.02.2016г. по т.д. №3638/2014г. на ВКС, I т.о. и др., последователно се застъпва становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. В случая въззивният съд е изследвал релевантни за спора доказателства и доводите на страните в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС и тази, на която се позовава касаторът. Анализирал е съвпадащите констатации на вещите лица по трите изслушани по делото САТЕ основно по доводите на касатора във връзка с направеното от него възражение за съпричиняване на резултата от страна на пострадалата В. с оглед задължението й да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. Отговорил е на оплакванията във въззивната жалба относно установеното място на удара, като е приел, че то е обективно определено въз основа на всички намерени и описани веществени доказателства след ПТП, направени изчисления по посочените експериментални методи и анализи. Констатирал е съвпадение на изводите на вещите лица в тази насока, както и е акцентирал на доказания факт, че водачът на велосипеда не е напускал в нито един момент своята пътна лента и ударът е настъпил изцяло в същата пътна лента, като е отчел и задължителната на осн. чл.300 ГПК сила на присъдата на наказателния съд, според която водачът на лекия автомобил е нарушил правилата на чл.8, ал.1 ЗДвП и чл.15, ал.1 ЗДвП, вкл. конкретно поведение, като признак от обективна страна на състава на престъплението, за което е бил признат за виновен и осъден деецът. По отношение поведението на пострадалата въззивният съд е изложил съображения за обективната й възможност /доколкото това е поставено и като условие по чл.80, т.2 ЗДвП / да се движи максимално близо до дясната граница на платното за движение. Изводите на съда са основани на свидетелските показания – непосредствено възприети и безпротиворечиви в същността си, и на заключенията на вещите лица по всички САТЕ. ПАС е разгледал и на последното заключение на допълнителната САТЕ относно хипотетичната възможност за избягване на удара, като е посочил поставените от вещото лице условия и неизпълнението на тях от страна на виновния водач на МПС. Въз основа на горните констатации въззивната инстанция е заключила, че не е налице процесуално нарушение на ОС-Ст.З. във връзка с направеното пред нея в последно съдебно заседание искане за нова САТЕ и се е аргументирал се е защо не възприема нуждата от назначаване на тричленна САТЕ във въззивното производство. Вторият правен въпрос с оглед конкретната хипотеза касае проблема за приложението на чл.201 ГПК. В решение № 267/04.03.2014г. по гр.д. № № 30/2013г. на ВКС, I г.о. е прието, че повторно заключение се възлага, когато не е обосновано и възниква съмнение за правилността на първото. Страните могат да задават въпроси на вещото лице за изясняване на заключението и да оспорят същото, като мотивират възраженията и исканията си. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии. Ако съдът счита, че страната не е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение, следва да й укаже да стори това. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая отказът на въззивния съд не е формален. ПАС е извършил задълбочен анализ /коментиран по-горе/ на събраните по делото доказателства и доводи на страните, като е отчел, че делото е било попълнено с доказателства – гласни и заключения по три експертизи, при това идентични като крайни изводи, а така също е налице и влязла в сила присъда. Следователно по поставените в изложението правни въпроси не е изпълнено соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице хипотезата на „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. При прилагането на нормата на чл.80, т.2 ЗДвП въззивният съд не е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито е установил релевантните факти при явно нарушение на правилата на формалната логика и нарушение на основни принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът следва да заплати в полза на адв.Ж. З. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на двамата ответници по касацията общо в размер на 6300 лв., на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв.Същото е съобразено с осъществения обем на предоставена правна помощ – подаване на отговор на касационна жалба, без явяване в съдебно заседание. Отчетен е характерът на спора, който не се отличава с фактическа и правна сложност извън обичайната за подобен вид дела, при установена трайна съдебна практика на ВКС по правните въпроси. Водим от горното, Върховният касационен съд