Определение № 2003 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 816/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7805/14.12.2022 година, подадена от П. С. А., срещу решение № 319/10.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 345/2022 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 127/05.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 766/2021 година, с което е отхвърлен предявения от П. С. А. срещу „Банка ДСК“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено, че А. не дължи на „Банка ДСК“ АД [населено място] от 27 887.37 лева, непогасена главница по договор за кредит „Експресо“ № 266420/25.03.2011 година, заедно със законната лихва от датата на подаването на заявлението в съда 26.09.2013 година до изплащането; сумата от 1410.61 лева, възнаградителна лихва за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, сумата от 4170.37 лева, наказателна лихва, както и сумата 669.37 лева, разноски по делото, за които суми били издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав и било образувано изпълнително дело № 20168950400097 по описа на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № 895 в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители. В подадената от П. С. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него срещу „Банка ДСК“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1232/16.02.2022 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 319/10.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 345/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. П. С. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.11.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 7805/14.12.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че производството е било образувано по въззивна жалба на П. С. А. срещу решение № 127/05.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 766/2021 година, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено, че не дължи на „Банка ДСК“ АД [населено място] от 27 887.37 лева, непогасена главница по договор за кредит „Експресо“ № 266420/25.03.2011 година, заедно със законната лихва от датата на подаването на заявлението в съда 26.09.2013 година до изплащането; сумата от 1410.61 лева, възнаградителна лихва за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, сумата от 4170.37 лева, наказателна лихва, както и сумата 669.37 лева, разноски по делото, за които суми били издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав и било образувано изпълнително дело № 20168950400097 по описа на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № 895 в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, поради погасяването по давност на правото да се иска изпълнение. Прието е, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав, в полза на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД [населено място], чиито правоприемник било „Банка ДСК“ АД [населено място] била издадена заповед по чл. 417 от ГПК от 27.09.2013 година, по силата на която длъжниците П. С. А. и К. С. Шотакова-Атанасова, били осъдени да заплатят солидарно сумата 27 887.37 лева, представляваща непогасено задължение по договор за кредит-„Експресо“ № 266420/25.03.2011 година, заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-26.09.2013 година до изплащането; сумата 1410.61 лева, възнаградителна лихва, за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, както и сумата 4170.37 лева, наказателна лихва, както и разноски за заповедното производство в размер на 669.37 лева. За събиране на вземането по издадената заповед, въз основа на изпълнителния лист било образувано изпълнително дело № 508/2013 година по описа на СИС, І-ви район при Районен съд Варна, което по молба вх. № 25 362/12.12.2016 година на кредитора „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД [населено място] било прехвърлено за продължаване на изпълнителните действия на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № 895 в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители. От доказателствата по делото се установявало, че с разпореждане от 28.10.2013 година бил наложен запор върху лек автомобил „Ауди 80“, с рег. [рег.номер на МПС], собственост на А., а след извършени справки с разпореждане от 07.11.2013 година бил наложен и запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от „Мизия Милк“ ООД [населено място], по силата на трудов договор от 27.09.2012 година. С молба вх. № 16 214/25.11.2013 година, третото задължено лице-„Мизия Милк“ ООД [населено място] било признало вземането и уведомило съдебния изпълнител, че изплащането ще се извършва при условията на чл. 446 от ГПК. Видно от уведомително писмо вх. № 10 741/19.08.2014 година, трудовото правоотношение на А. с „Мизия Милк“ ООД [населено място] било прекратено на 01.08.2014 година. Установява се, че през периода февруари 2014 година-юли 2021 година по изпълнителното дело почти ежемесечно били постъпвали доброволно платени от П. С. А. суми, с които дългът бил намаляван. С молба от 14.07.2021 година, взискателят бил направил искане за налагане на запор на трудово възнаграждение на А. от „Симид Агро“ ЕООД [населено място], като от август 2021 година, по изпълнителното дело започнали да постъпват суми в резултат на наложения запор. Тъй като се касаело за вземания установени със заповед за изпълнение, която имала значение на влязло в сила решение, по отношение на тях следвала да се прилага общата пет годишна давност, съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд намирал, че при разрешаване на спора относно погасяване на вземанията по давност, следвало да намери приложение и приетото на 26.06.2015 година ТР № 2/2013 година постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с което било обявено, че ППВС № 3/18.11.1980 година е загубило сила и било възприето, че на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Заповедта за изпълнение издадена срещу П. С. А. била влязла в сила на 26.11.2013 година, поради което относими спрямо иска за несъществуване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност, били фактите настъпили след 26.11.2013 година. В този смисъл следвало да се приеме, че започналият да тече на 26.11.2013 година давностен срок е бил прекъсван първоначално с искането за налагане на запор върху вещи на длъжника и трудовото му възнаграждение, както и с извършените от трети задължени лица плащания, а по-късно и от извършените по доброволен път от длъжника, но в рамките на изпълнителното производство плащания, с които действия, последният поддържал висящността на изпълнителния процес. Наред с това следвало да се посочи, че с извършваните месечни плащания по изпълнителното дело, образувано именно по молба на кредитора „Банка ДСК“ АД [населено място], длъжникът потвърждавал категорично и недвусмислено съществуването именно на задължението по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист към сочения в тях кредитор. Обстоятелството, че плащанията били извършвани по изпълнителното дело, по естеството си предполагат достигането на тези действия до знанието на кредитора, най-късно при извършване на разпределение на получените суми от страна на съдебния изпълнител в полза на кредитора. Затова съставът на Апелативен съд Варна намирал, че всяко доброволно плащане от страна на длъжника по образуваното по молба на кредитора изпълнително производство представлявало признаване на вземането и водело до прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б.„а“ от ЗЗД. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР N 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. N 4/2019 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на това въззивният съд намирал, че към датата на образуване на исковото производство, давността не е изтекла, поради което предявеният иск, следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. С. А. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Варна да се допусне до касационно обжалване по материално правния въпрос за това извършените от длъжника частични плащания по сметка на съдебния изпълнител от време на изпълнителното производство, представляват ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и плащане по смисъла на чл. 118 от ЗЗД, както и прекъсват ли тези плащания погасителната давност в полза на длъжника. Твърди се, че даденото от въззивният съд разрешение на този въпрос е в противоречие с приетото в решение № 139/28.08.2013 година, постановено по тълк. д. № 98/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и на задължителното тълкуване по т. 1 3 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Така поставения въпрос е съществен, включен е в предмета на спора, обсъждан е от въззивния съд и е обусловил правните изводи на същия при постановяване на решението му. Поради това трябва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна за проверка на съответствието му с посочената практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 319/10.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 345/2022 година, по подадената срещу него от П. С. А., касационна жалба с вх. № 7805/14.12.2022 година и такова трябва да се допусне. На П. С. А. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 694.37 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение