Определение № 1106 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 150/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките срещу решение № 776 от 09.06.2023 г. по възз. гр. д. № 796/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта му, имаща характер на определение, с която е отменено определение № 260006 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 10778/2017 г. на Районен съд – Пловдив за допълване на постановеното по същото дело решение в частта за разноските. С последното е бил осъден Д. Б. Ш. да заплати на „Фонд за гарантиране на влоговете в банките“ сумата от 1103 лв. сторени разноски по делото. Според жалбоподателя обжалваното решение в частта му, с която се отменя определението, е неправилно поради противоречие със закона, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. Има ли право на разноски за адвокатско възнаграждение ответникът по изцяло отхвърлен иск по чл. 2в ЗОДОВ, когато исковата молба е подадена преди влизането в сила на изменението на чл. 10 ЗОДОВ с добавяне на новата ал. 4, приета съгласно Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни и обосновани мотиви в решението си? Жалбоподателят изброява съдебна практика, на която според него обжалваният акт противоречи. Ответникът по частната касационна жалба Д. Б. Ш. счита, че същата не следва да се допуска до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд се е позовал на решение № 2355/2022 г. по адм.д. № 10600/2021 г. на ВАС, според което разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94/2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно §6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ този закон се прилага за искови молби, подадени след влизането му в сила, а в случая исковата молба е подадена преди това. Следователно ищецът не дължи разноски на ФГВБ съразмерно за отхвърлената част от иска. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в тази част по първия поставен от жалбоподателя въпрос поради противоречие с определение № 905/2023 г. по ч.гр.д. № 1132/2023 г. на ВКС, ІV г.о., посочено от жалбоподателя в изложението. Съображенията за това са следните: С определение № 2/20.04.2021г. по тълк. дело № 1/2019 г., ОСС от ГК на ВКС и ОСС от І и ІІ колегия на ВАС, искането на гл. прокурор на Р.България за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: „В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице – ответник по иска съгласно чл. 205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?“ е отклонено. В мотивите на определението е прието, че даденото с новата ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ законодателно разрешение следва да се приложи и за заварените дела с оглед вече изразената воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време, като след влизането в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на §1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. С цитираното от жалбоподателя определение № 905/2023 г. по ч.гр.д. № 1132/2023 г. на ВКС, ІV г.о. е възприето разбирането, че с оглед правното разрешение в горепосоченото определение № 2/20.04.2021г. по тълк. дело № 1/2019 г. на ВКС и ВАС, ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение и в случаите, когато исковата молба е подадена преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ. Аналогично е разрешението, когато страната е била защитавана в производството от адвокат. В противоречие с изложеното въззивният съд е приел, че тъй като исковата молба е подадена преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ и с оглед изричната уредба на разноските в производството по реда на ЗОДОВ, съответно на §6, ал.2 ПЗР към ЗИДЗОДОВ, разпоредбата на чл.10, ал.4 ЗОДОВ /Нова- ДВ, бр.94/291.11.19г./ не следва да намери приложение и ответникът не може да претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, респективно адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлените искове срещу него. Предвид изложеното, обжалваният съдебен акт в частта относно разноските следва да бъде отменен и вместо него да бъде постановено определение, с което на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Д. Б. Ш. следва да заплати на ответника Фонд за гарантиране на влоговете в банките по отношение на който исковете са отхвърлени, с влязло в сила съдебно решение разноски за първа инстанция в размер на 1103лв. /от които заплатено адвокатско възнаграждение от 1023 лв. и внесен от ответника депозит за ССЕ от 80лв./. Неоснователно се явява възражението на ищеца, че разноските, които претендира ответникът за адвокатско възнаграждение са в завишен размер. При съобразяване на материалния интерес за защитата / по три иска за сума от общо 16 409лв./, наличие на фактическа и правна сложност на делото, проведените в първа инстанция пет открити съдебни заседания, в четири от които се е явявал представителя на ответника, изслушвани са свидетели и ССЕ, събирани са писмени доказателства, изготвени са писмен отговор и писмена защита по делото, адвокатското възнаграждение в случая се явява и в границите на минималния размер, предвиден в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения-чл.7, ал.2, т.4 и то в редакция към датата на сключения договор за правна защита и приложен по делото/ДВ бр.41/2017 г./. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, но следва при възражение от ищеца и при преценка относно размера на адвокатското възнаграждение да съобрази конкретно от една страна това, че в случая делото се отличава с фактическа и правна сложност и от друга страна обемът на извършените действия, проведените с участието на пълномощника заседания и с оглед на тези критерии да определи справедливо и съответно адвокатско възнаграждение, което и насрещната страна да понесе като отговорност за разноски. В настоящия случай при съобразяване на гореизложеното и това, че отговорността за разноски се свързва с отговорността за вреди от неоснователни действия при неоснователно предизвикан правен спор от ищеца спрямо ответника- жалбоподател, ищецът следва да понесе направените разноски от общо 1103лв. /от които заплатено адвокатско възнаграждение от 1023 лв. и внесен от ответника депозит за ССЕ от 80лв./ за първа инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.