Определение № 1120 от 22.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2302/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. срещу решение № 420 от 20. 06. 2022 г. по в. т. д. № 1093/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 264674 от 13. 07. 2021 г. по гр. д. № 13763/2018 г. на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на „А. – В“ ЕООД, [населено място] на основание чл. 145 ТЗ общата сума от 14 820, 98 щатски долара, представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени на дружеството в резултат на дейността му като управител и изразяващи се в изтеглени и преведени от банковата сметка на дружеството в „Първа инвестиционна банка“ АД и неотчетени суми, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 17. 10. 2018 г. до окончателното й изплащане, както и общата сума от 2251, 08 лв., представляваща лихва за забава върху всяка една от изтеглените суми, считано от датата на изтеглянето до 16. 10. 2018 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът сочи, че съдът неправилно не е кредитирал представените по делото писмени доказателства, установяващи осъщественото от него плащане за погасяване на задължения на дружеството и правомерното разходване на средствата на дружеството. Делото останало непопълнено с доказателства, тъй като в противоречие с процесуалните правила съдът не допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която да установи средния размер на дължимото възнаграждение на управители в юридически лица, осъществяващи търговия с оръжие. В мотивите на обжалвания акт не било обсъденото направеното от ответника възражение по чл. 181 ГПК, че протоколът-решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество с посочена дата 6. 12. 2017 г. няма достоверна дата. Касационният жалбоподател оспорва извода на решаващия състав, че за извършените от него тегления от сметката на дружеството и плащания е следвало да има решение на едноличния собственик на капитала на търговското дружество ищец. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите приети по делото и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните?; 2. За възможността, респ. допустимостта въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато същите са вътрешнопротиворечиви и е налице явно несъответствие между приетото в тях и диспозитива на съдебния акт относно размера на обезщетението за имуществени вреди при предявен иск по чл. 145 ТЗ; 3. За извършване на разпоредителни действия с парични суми от банковата сметка на капиталово търговско дружество (ЕООД), свързани с търговската дейност на юридическо лице, необходимо ли е изрично писмено съгласие на едноличния собственик на капитала на дружеството с ограничена отговорност и ако е необходимо, то в кои случаи трябва да бъде представено такова с оглед законосъобразността на осъщественото разплащане?; 4. Как следва да бъде определен размерът на възнаграждението на управителя в капиталово търговско дружество – месечно и допълнително, което се дължи по силата на сключен договор за управление, но за което има само устни уговорки и което не е закрепено в писмена форма?“. Касаторът поддържа, че процесуалните въпроси по т. 1 и 2 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно решения по т. д. № 425/2015 г., II т. о., т. д. № 34/2013 г., II т. о., гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о. и т. д. № 1106/2010 г., II т. о. Въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите по т. 3 и 4 от изложението, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационният жалбоподател излага доводи, че четвъртият въпрос е разрешен в противоречие с решение по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа, че атакуваният въззивен акт е очевидно неправилен, тъй като изводите на апелативния съд за наличието на предпоставките по чл. 145 ТЗ за ангажиране на отговорността на управителя не съответстват на фактите по делото и на правната уредба и са явно необосновани. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „А.-В“ ЕООД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не е спорно, че с договор за възлагане на управление от 01. 12. 2015 г. „А. – В“ ЕООД е възложило на М. И. Г. да управлява и представлява дружеството, като в чл. 2 от договора е предвидено, че изпълнителят Г. има право да сключва всякакви договори и търговски сделки, както и да извършва действия по тяхното изпълнение само след изрично решение на едноличния собственик на капитала. Решаващият състав е установил, че съгласно чл. 5 от договора изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството. В атакувания акт е отразено, че между страните няма спор, че с решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 27. 11. 2017 г. Г. е освободен като управител на дружеството, като заличаването му като управител е вписано в ТР на 01. 12. 2017 г. Решаващият състав е приел, че между страните няма спор и от представеното извлечение от сметката на ищцовото дружество в „Първа инвестиционна банка“ АД се установява, че сумите от 904, 70 щатски долара, 301, 44 щатски долара, 91, 97 щатски долара, 3045, 07 щатски долара и 3045, 07 щатски долара са изтеглени от ответника от банковата сметка на дружеството на посочените в исковата молба дати – 7. 11. 2017 г., 9. 11. 2017 г., 17. 11. 2017 г., 29. 11. 2017 г., а на 30. 11. 2017 г. ответникът е наредил от банковата сметка на дружеството по своята банкова сметка в същата банка сумите от 1 219, 63 щатски долара и 6 203, 80 щатски долара. В решението е обсъдена фактура №1711-12 от 07.11.2017 г., на която ответникът е основал възражението, че е използвал посочените суми за погасяване на задължението на ищеца към юридическо лице, предоставящо логистични услуги, митническо складиране, съдействие и представителство пред митнически и др. органи, за заплащане на сумата 203 100 000 индонезийски рупии, равняващи се на 15 000 щатски долара по курса към 30. 11. 2017 г. Съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че фактурата е с получател „А.–В“ ЕООД, касае митническо освобождаване на внесен товар, като името на издателя е заличено, и удостоверява, че сумата от 15 000 щатски долара (203 100 000 индонезийски рупии) е надлежно предадена в брой от Г. на 01. 12. 2017 г. в К., Германия. В обжалвания акт е установено, че тази фактура не е осчетоводена от ищцовото дружество и липсват доказателства за наличието на договор, на чието основание същата е издадена. Решаващият състав е приел, че не е доказано и липсва твърдение на ответника да е налице изрично решение на едноличния собственик на капитала на ищеца да се заплати сумата по посочената фактура, респ. липсва одобрение на извършеното плащане. Констатирал е, че след узнаване за извършените разпореждания със средства от банковата сметка на дружеството, ответникът Г. е освободен като управител на дружеството. Въззивният съд е формирал извод, че по делото ответникът не представя разходо-оправдателни документи за извършените тегления и преводи от банковата сметка на дружеството. Изтъкнал е, че липсват доказателства за налични договорни отношения на ищеца с друг търговец, по силата на който да се дължи сума от 15 000 долара, както и решение на едноличния собственик на капитала за такова разпореждане. При така установените факти, въззивният съд е счел, че е установено осъществяването на всички елементи от фактическия състав на т. нар. управленски деликт по чл. 145 ТЗ, тъй като без решение на едноличния собственик на капитала ответникът е изтеглил за процесния период от сметките на дружеството в посочената банка общата сума от 14 820,98 щатски долара, с което е причинил имуществена вреда на дружеството, като несъмнено между вредата и деянието е налице причинна връзка. Подчертал е, че ответникът е изтеглил сумата, знаейки, че няма разрешение да извърши тези операции, както и да извърши твърдяното плащане на неизвестно дружество. В решението е прието, че неустановяването на основанието за разходване на средствата сочи на осъществени от управителя нарушения на задълженията му, свързани със стопанската отчетност и контрол. По тези съображения въззивният съд е споделил изводите на Софийски градски съд за основателност на исковете по чл. 145 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за лихва за забава върху всяка една от сумите от датата на която е изтеглена до предявяване на исковата молба. В обжалваното въззивно решение е прието за неоснователно възражението на ответника за прихващане с дължащо му се по договора за управление възнаграждение в размер на по 2 000 щатски долара месечно за периода от 01. 12. 2015 г. до 01. 12. 2017 г., през който е бил управител на дружеството. Решаващият състав е посочил, че съобразно уговорката в договора за възлагане на управление изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството, като по делото ответникът, на когото е указана тежестта за установяване на този факт, не е представил доказателства за изрично писмено уговаряне между страните по договора на размера на дължимото на управителя възнаграждение. Посочил е, че този размер не може да бъде установяван със заключение на съдебно-икономическа експертиза относно нормалното възнаграждение на управител на дружество, осъществяващо търговия с продукти, свързани с отбраната. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 от изложението на касатора се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните по делото и събраните доказателства и са обуславящи изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по поставените въпроси. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и цитираните от касатора, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото, определени от оплакванията във въззивната жалба на ответника срещу първоинстанционното решение и доводите в отговора на жалбата. В обжалваното решение е отразено, че с протокол-решение от 6. 12. 2017 г. на основание чл. 147, ал. 2 вр. чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ едноличният собственик на капитала на ищцовото дружество И. Ф. е взела решение за предявяване на искове срещу бившия управител М. Г. във връзка с причинените на дружеството вреди, свързани с извършени разпореждания и тегления от сметките на дружеството в периода 7. 11. 2017 г. – 30. 11. 2017 г. на обща стойност 14 820, 95 щатски долара. В този смисъл неоснователни се явяват доводите на касатора, във връзка с които са поставени процесуалните въпроси, че въззивният съд не е отговорил на възражението за липса на решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество за предявяване на иск по чл. 145 ТЗ срещу бившия управител, съответно за отсъствието на процесуална предпоставка за допустимостта на настоящия исковия процес. Що се касае до възражението на касатора ответник по исковете, че посоченият протокол-решение няма достоверна дата, то следва да се посочи, че той не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК и не може да се ползва от правилата на чл. 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата. Както е изяснено в решение № 235 от 4. 06. 2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, II г. о. и последователната практика на ВКС трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят право от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи. В този смисъл ответникът не може да се позовава на липсата на достоверна дата на представения протокол за решението на едноличния собственик на капитала по чл. 147, ал. 2 вр. чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Не е изключена обаче възможността му като страна в процеса да оспорва датата на съставянето на процесния протокол-решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество, който е частен документ и се ползва с доказателствена сила само по отношение на авторството му /чл. 180 ГПК/, като при такъв спор датата на съставяне на документа подлежи на доказване по общите правила на ГПК /решение № 213 от 15. 01. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 856/2017 г. на ВКС, III г. о. и решение № 167 от 3. 07. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV г. о./ В случая в обжалвания акт е прието, че решението по чл. 147, ал. 2 вр. чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на едноличният собственик на капитала на ищеца еднолично дружество с ограничена отговорност е с дата на съставяне - 6. 12. 2017 г., съответно е изразено становище по оспорването на датата от страна на ответника. Дали изводът на съда е направен при допуснати нарушения на процесуалните правила, включително на разпоредбата на чл. 154 ГПК, в какъвто смисъл са доводите на касатора във връзка с поставените въпроси, не би могло да бъде контролирано във фазата по селекцията на касационните жалби. По тези съображения касационното обжалване на въззивния акт не следва да се допуска по процесуалните въпроси по т. 1 от изложението на касатора. Вторият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода по конкретното дело, тъй като въззивният съд не е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, а е извършил собствена преценка на доказателствата по делото и е извел самостоятелни фактически констатации и правни изводи по спорните въпроси по делото. В. от касатора трети въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с особеностите на конкретния случай, а именно с установеното в обжалваното решение, че в обвързващия страните договор за възлагане на управлението на ищцовото дружество е било предвидено, че управителят има право да сключва всякакви договори и търговски сделки, както и да извършва действия по тяхното изпълнение само след изрично решение на едноличния собственик на капитала. Освен това, въззивната инстанция е мотивирала наличието на основанията за ангажиране на имуществената отговорност на управителя по чл. 145 ТЗ с нарушаване на възникналите от мандатното му правоотношение задължения, свързани със стопанската отчетност и контрол, довели до причиняване на щета от разходвани без основание средства на дружеството. Касаторът не е обосновал и съществуването на предпоставките, включени в допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая касационният жалбоподател не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. Последният въпрос от изложението на основанията за достъп до касация, макар и не твърде ясно формулиран, се отнася до начина на определяне на възнаграждението на управителя на ООД. По въпросите относно правния характер на договора за управление и как следва да се определи възнаграждението на управителя на ООД е налице постоянна практика на ВКС, формирана с решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено и от касатора/, решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 222 от 10.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 2972/2017 г., I т. о. В посочените решения се приема, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя от една страна и дружеството от друга се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е писмен. Този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Възнаграждението, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименувано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Въпреки че договорът за възлагане на управление се сключва от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците или от едноличния собственик на капитала, размерът на възнаграждението на управителя не може да бъде определен свободно по съгласие между това лице и управителя при подписване на договора. Основните елементи на мандатното правоотношение - възлагането на управлението и дължимото за това възнаграждение, се определят с решението на общото събрание на съдружниците по чл. 137, ал. 1, т. 5, пр. 2 ТЗ, съответно правомощията на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от проведения от общото събрание избор и от закона. Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, пр. 2 ТЗ е необходимо изрично решение на ОС по отношение на размера на възнаграждението на управителя. В договора за възлагане на управлението правата на управителя само се конкретизират, като в него следва да се отрази размерът на месечното възнаграждение, определен от общото събрание, начина на плащането му, както и други права и задължения, които страните са поели по силата на постигнатото между тях съгласие - размер и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и други. При съобразяване на нормата на чл. 147, ал. 2 ТЗ от цитираната практика на ВКС се извежда, че при възлагане на управлението на ЕООД на управител следва да е налице волеизявление на едноличния собственик на капитала за определяне размера на възнаграждението на управителя. В случая, като е отчел уговорката в договора за управление, че възнаграждението на управителя ще бъде допълнително договорено съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството, въззивният съд е посочил, че ответникът не представя допълнително споразумение към подписания от едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество и ответника договор за управление с предмет определянето на дължимото на управителя възнаграждение, поради което не може да се приеме, че ответникът има вземане към ищеца за такова. Изводите на въззивния съд съответстват на формираната практика на ВКС по поставения въпрос, поради което не би могло да се приеме, че са се осъществили въведените допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Доводите, че изводите на решаващия състав за наличието на предпоставките по чл. 145 ТЗ за ангажиране на отговорността на ответника не кореспондират с доказателствата по делото, представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде проверена едва след допускането на касационното обжалване. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 700 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение