Определение № 5707 от 06.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1906/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „А1 България“ ЕАД, подадена чрез юрк. Я.З., против въззивно решение № 189/08.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2787/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 3441/21.07.2023 г., поправено с решение № 3723/22.08.2023 г., двете постановени по гр. д. № 17472/2022 г. на Районен съд - Пловдив, с което е признато за установено, че „А1 България“ ЕАД, е осъществил дискриминация спрямо П. Т. П., съгласно чл. 5 ЗЗДискр. по признака увреждане, изразяваща се в неспазване на законовите изисквания за осигуряване на достъпна среда за хора с увреждания в офисите си в гр. Пловдив на бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 14 и на ул. „Княз Александър І“ № 27, като „А1 България“ ЕАД е осъдено да преустанови допуснатите нарушения, като предприеме необходимите действия за осигуряване на достъп за хора с увреждания в офисите си в гр. Пловдив на бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 14 и на ул. „Княз Александър І“ № 27 и е осъдено „А1 България“ ЕАД да заплати на П. Т. П. сумата от 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.11.2022 г. до окончателното й заплащане и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Представляват ли осигурените от търговеца мобилна рампа, звънец и „разумни улеснения“ по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗХУ?“; 2. „Следва ли едно лице да носи отговорност пред трети лица, в случай че е изпълнило предписания и препоръки на компетентен държавен орган, но с това изпълнение се нарушават разпоредбите на подзаконов нормативен акт?“; 3. „Следва ли съдът да се съобрази с мнението, мотивите и решенията на държавен орган, който е изрично натоварен да регулира отношенията в дадена област, каквато е Комисия за защита от дискриминация, по отношение на дискриминацията?“ и 4. „Намира ли приложение Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията по отношение на сгради изградени и въведени в експлоатация преди влизане в сила на наредбата?“. Сочи, че обжалваното решение е в противоречие с решение № 136/10.01.2022 г. по адм. д. № 10246/2021 г. на Административен съд - София – град и решение № 5040/22.07.2022 г. по адм. д. № 2869/2022 г. на Административен съд – София - град, както и, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба П. Т. П., чрез адв. В. Т., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗЗДискр., предявени от П. Т. П. против „А1 България“ ЕАД. Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства е установено, че съгласно решение на НЕЛК от 13.09.2013 г. ищецът П. Т. П. е със 100 % степен на увреждане с чужда помощ, като същият се придвижва с инвалидна количка. Не се спори и, че в периода от м. септември 2019 г. до м. октомври 2022 г. същият е бил клиент на ответното дружество „А1 България“ ЕАД. За да уважи исковете за установяване на факта на извършената дискриминация спрямо ищеца от ответното дружество и за осъждане на последното да преустанови допуснатите нарушения, като предприеме необходимите действия за осигуряване на достъп за хора с увреждания в офисите си в гр. Пловдив на бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 14 и на ул. „Княз Александър І“ № 27 въззивният съд е посочил, че ответното дружество е осъществило дискриминация по отношение на ищеца по признака увреждане, тъй като не е осигурило достъпна архитектурна среда за лица с увреждания до тези офиси. По делото няма спор между страните, а това е установено и от приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, че достъпът до посочените офиси се извършва посредством стъпала, преодоляването на които не е възможно с инвалидна количка, тъй като липсват рампи. Доводите на ответника, че в обектите му били налице т. нар. „мобилни или подвижни рампи“, които можело да се ползват при необходимост от осигуряване на достъп на лица с увреждания, са приети за неоснователни. Посочил е, че тези съоръжения не са уредени в действащите в процесния период наредби като средства за преодоляване на височини. Видно от съдържанието на чл. 16 от Наредба № 4 от 31.07.2009 г., респективно на чл. 19 от Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г., същите предвиждат редица изисквания към рампите като трайно изградени съоръжения /наличие на парапети, ръкохватки, предпазни бордюри, да бъдат покрити или отопляеми и др./ на които изисквания мобилните съоръжения, намиращи се в офисите на ответното дружество, не отговарят. Доколкото посочените съоръжения могат да бъдат използвани само ако бъдат монтирани от служител на ответното дружество, то посредством същите не се осигурява „достъпна среда“ по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на наредбите за хората с намалена подвижност, тъй като използването им не е свободно и самостоятелно от тях, а зависи от волята на други лица. Посочил е, че не могат да бъдат направени други изводи и от разпоредбата на § 1, т. 22 от ДР на Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г., в сила от 23.05.2022 г., с която е дадена легална дефиниция на „рампа“ - наклонена конструкция, предвидена за осигуряване на достъп за хора с намалена подвижност между две различни нива. Тази разпоредба следва да бъде тълкувана във връзка с останалите разпоредби от наредбата, отнасящи се до изискванията към рампите и достъпната среда за хората с увреждания. Приел е, че са без значение за изхода на делото и доводите на ответника, свързани с практиката на Комисията за защита от дискриминация по отношение на мобилните рампи. Въпросът дали с посочените рампи се изпълняват изискванията на закона за осигуряване на достъпна среда за хората с увреждания е такъв по приложението на закона и произнасянето по него е от компетентността на съда, а постановените от комисията като административен орган решения по този въпрос нямат задължителен характер за съда. Въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца да бъде обезщетен за причинените му неимуществени вреди в резултат на извършената спрямо него дискриминация също е основателна и следва да се уважи в пълния предявен размер от 3000 лева, който е справедлив и с оглед продължителния период на извършване на нарушението – повече от три години. От показанията на разпитания по делото свидетел И. К. е установено, че ищецът е бил силно разстроен от обстоятелството, че не е можел да влезе нормално в офисите на ответното дружество, като за да бъде обслужен му се е налагало да тропа по стъклото, за да привлече вниманието на служителите, или да моли случайни минувачи да съобщят на служителите, че е пред офиса и иска да бъде обслужен. Обслужването му се извършвало отвън пред офисите на дружеството. През 2021 г. служителите на ответника поставили подвижна рампа, по която да влезе, но при опит да го направи паднал от количката и две седмици изпитвал болка. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. То не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от касатора съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Поставените от касатора в изложението въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на решението. Първият, вторият и четвъртият не отговарят на изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия въпрос въззивният съд не се е произнасял в решението. Вторият въпрос е твърде общо зададен и не предполага да му се даде принципен отговор в рамките на производството пред ВКС. Четвъртият въпрос не е определящ за правилността на въззивното решение, доколкото въззивният съд се е позовал на разпоредбите на Наредба № 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания, действала до 13.03.2021 г. Съдът само е посочил, че същите са аналогични на действащата към момента Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. По третия въпрос: с решението на КЗД е прекратено производството по преписката и на основание чл. 47, т. 6 ЗЗДискр. е дадена препоръка на „А1 България“ ЕАД. Трайна е съдебната практика, че за разлика от задължителните предписания по чл. 47, т. 4 от ЗЗДискр., които представляват принудителни административни мерки, препоръките по чл. 47, т. 6, т. 8 и т. 11 от ЗЗДискр. нямат правнообвързващ ефект и изпълнението им не е скрепено с държавна принуда. Въззивният съд не се е отклонил от изложеното.За пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че касаторът не е формулирал въпрос във връзка с поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, защото касаторът не е обосновал самото основание, т. е. не е посочил какво е значението на формулираните правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. При този изход на спора касаторът дължи на ответника по касационната жалба разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., оказващ безплатно адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за случай по чл. 38, ал. 1 и ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Размерът на възнаграждението се определя от съда. Доколкото адвокат В. Т. е подала отговор на касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без процесуално представителство на ответника по касационната жалба в открито съдебно заседание дължимото й се адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лева, платимо от „А1 България“ ЕАД. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.