Определение № 1693 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 500/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото МБАЛНП „Свети Наум” ЕАД срещу решение № 263210/21.10.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 3167/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред въззивния съд част от решение № 20275272/14.12.2020 г. по гр. дело № 22764/2020 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата Мария К. Б., на основание чл. 200 от КТ, разликата над сумата 12 000 лв. до сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 04.12.2018 г., призната с разпореждане № 22861/12.12.2018 г. на ТП на НОИ – София-град, ведно със законната лихва, считано от 04.12.2018 г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост при определяне размера на процесното обезщетение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната му жалба), като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: относно приложението на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 115/24.10.2017 г. по гр. дело № 4521/2016 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 210/16.12.2019 г. по гр. дело № 4163/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 213/19.11.2019 г. по гр. дело № 714/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Ответницата по касационната жалба – ищцата Мария Б., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Съдът намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.

Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения, посочени от касатора, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В практиката на ВС и ВКС се подчертава, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Изтъкнато е, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. В заключение – при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за определянето на размера на обезщетението.

В случая, в мотивите към обжалваното въззивно решение, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (като по този начин ги е приобщил към своите мотиви), СГС е приел за установени следните обстоятелства:

На 04.12.2018 г. ищцата, на длъжност санитар в ответната болница, по време на работа, придружавайки пациент и преминавайки през двора на болницата, се подхлъзнала на заледен участък, паднала и травмирала лявата си ръка в областта на китката. След инцидента ищцата е била откарана по спешност с линейка и хоспитализирана в друга болница, където при снетата анамнеза е установено, че китката и е била подута, деформирана и с ограничени активни и пасивни движения, с палпационна болка, без съдов и неврологичен дефицит; общо състояние – адекватна и контактна; направени са и изследвания с кардиолог и анестезиолог. На 05.12.2018 г. е била извършена операция, при която е било наместено счупването и са поставени плака и винтове. На ищцата е била назначена медикаментозна терапия, изписана е с подобрение и препоръки да продължи антикоагулантната терапия още 10 дни, сваляне на конците на 14-я ден, противооточна терапия. На 10.06.2019 г. ищцата е претърпяла втора оперативна интервенция, при която е премахнат остеозинтезния материал; имала е ограничени движения в лява гривнена става; изписана е с подобрение и препоръки за кинезитерапия амбулаторно, предписани са `и медикаменти за 30 дни, сваляне на конци на 12-я ден.

При личен преглед на ищцата на 21.10.2020 г. вещото лице по делото е установило, че при огледа се вижда воларно, срединно лява гривнена става, груб оперативен белег – 8-10 см.; ищцата се оплаква от скованост в пръстите на лявата ръка, болки и ограничена подвижност в лява гривнена става, особено при натоварване и промени във времето. Ищцата е провела общо 52 рехабилитационни процедури в амбулаторни условия; приемала е калциеви препарати 3 месеца. При рентегенография на същата дата 21.10.2020 г. е установена зараснала застаряла фрактура на типично място – дистален край на лява лъчева кост, с добро наместване; наличие на артрозни промени. При изследване на функцията на лява гревнена става е установен дефицит от 7-8 градуса при сгъване и 10 градуса при разгъване, както и затруднена просупинация – въртеливи движения; запазен върхов захват. В заключение, вещото лице е посочило, че в резултат на трудовата злополука на 04.12.2018 г. ищцата е получила счупване на долния край на лява лъчева кост на типично място, причинило трайно затруднение на движенията на лявата ръка за срок, по-дълъг от 30 дни. В периода на лечението са настъпили усложнения – контрактура на лява гривнена става и зудек-синдром – калциев дефицит в областта на счупването. Ищцата е била нетрудоспособна до 01.10.2019 г. При изслушването му в съдебно заседание вещото лице е уточнило, че усложнението – зудек-синдромът се е получил заради обездвижването, характеризира се с болка, оток, ограничена подвижност, излъскана кожа на ръката, като при ищцата не е било „чак до такава степен“. При наличието на такъв синдром се препоръчва усилена физиотерапия и рехабилитация – много агресивно раздвижване, въпреки болката. Към датата на прегледа `и от вещото лице зудековият синдром е излекуван. Вещото лице е установило и артрозни промени, които са резултат на дегенеративни (възрастови) именения, като са обострени от травмата, тъй като всяко счупване засилва вече наличните дегенеративни изменения. Общият период на възстановяване вещото лице определя на 11 месеца – 1 година, като при ищцата този период е по-дълъг от обичайния. Към момента (датата на прегледа) има остатъчен функционален дефицит, като появата на оток при натоварване, за който говорят свидетелите, насочва, че ищцата трябва да продължи с рехабилитацията. Прагът на болка при ищцата е по-висок с оглед проведените четири курса рехабилитация, които са свързани с болка. Оздравителният период е приключил, като наличният функционален дефицит е рехабилитационен проблем. При този вид счупвания, при натоварване и промени във времето може да се появи болка. Счупването е добре наместено, няма разместване, то е вътреставно, което „не е най-добро“ при счупванията, тъй като засяга и нарушава ставния хрущял.

От свидетелските показания по делото съдът е установил още, че около 4 месеца след злополуката ищцата е изпитвала силни болки, усилващи се при хващане с ръката, затруднено е било ползването на тази ръка, поради което в този период ищцата не е можела да извършва самостоятелно домакинската си работа, приготвянето и слагането на храна, първоначално не е могла и да се къпе без чужда помощ. Според свидетелите, ищцата не е можела да помага на децата си, но не е установено на каква възраст са те и от каква помощ са имали нужда, нито как се е отразило емоционално на ищцата това обстоятелство. Установено е, че ищцата е пенсионерка, като няма доказателства тя да е търсила работа и състоянието на ръката и да и е попречило да се намери такава.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил правни съображения, че въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения, и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Позовавайки се на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 38/13.03.2013 г. по гр. дело № 323/2012 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 414/21.11.2012 г. по гр. дело № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивната инстанция е приела и следното: Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат на вредоносното действие.

Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай съобразява от една страна – вида и тежестта на увреждането, настъпилите усложнения, възрастта на пострадалата ищца, която към момента на увреждането е била на 60 години; обстоятелствата, при които е настъпило увреждането и тяхната внезапност; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност – четири месеца, ищцата е била обездвижена и е търпяла неудобството да разчита на чужда помощ в ежедневното си обслужване, и по този начин е била лишена от нормалния си начин на живот; тенденцията за продължителен период от време да продължи да изпитва болки и да е ограничена подвижността и при ежедневна натовареност и при продължително натоварване; а от друга страна – липсата на трайни последици за здравето, личното, професионалното и общественото благополучие на ищцата, възстановеното и състояние, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандартът на живот. С оглед така приетото, въззивният съд е намерил, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение за процесните неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, възлиза на 30 000 лв.

Настоящата касационна инстанция намира, че с така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, СГС е разрешил правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формулирани в изложението на касатора, не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, намерила израз в указанията и разясненията, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., които са съобразени в обжалваното въззивно решение. Последното е в съответствие и с основаната на тези задължителни указания и осъвременена, трайно установена практика на ВКС, намерила израз както в решенията, на които въззивният съд изрично се е позовал, така и в посочените в изложението на жалбоподателя решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които не е прието нищо различно по поставения правен въпрос, в сравнение с разрешението, възприето от въззивния съд. Последният е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по несъмнен начин по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост, съгласно цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Следва да се отбележи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече беше посочено, в посочените от жалбоподателя решения на ВКС са възприети същите принципни положения относно определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като конкретните размери на обезщетенията са определени с тези решения, при наличие на установени в съответния случай, конкретни обстоятелства, които не са идентични или сходни, а се различават съществено от тези по настоящото дело. Определените с тези решения и с обжалваната част от въззивното решение, размери на обезщетенията са различни, именно предвид извършената от съда (съгласно цитираната по-горе задължителна практика) преценка на конкретните, обективно установени факти и обстоятелства по съответното дело, които са различни при всеки отделен случай. В тази връзка, в посоченото от самия касатор решение № 213/19.11.2019 г. по гр. дело № 714/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС изрично е изтъкнато, че при делата за претърпени неимуществени вреди, практиката на съдилищата по сходни казуси може да служи като ориентир, но водещо значение по всеки отделен спор имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства; именно те са обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение.

Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в касационното производство по делото, в размер 2 450 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение