Определение № 1466 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1172/2024 г.

Производството е по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по молба на П. Х. М. и Д. Д. Г., чрез адвокат П. Х., за спиране изпълнението на въззивно решение № 180 от 23.02.2024 г. по гр. д. № 20233100502526/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 1639 от 15.05.2023 г., поправено с решение № 3055 от 16.09.2023 г., постановено по гр. д. № 6764/2022 г. на Районен съд – Варна, с което са уважени искове с правно основание чл. 75 ЗС на Д. С. М. и Й. Г. М. срещу П. Х. М. и Д. Д. Г., като ответниците са осъдени да възстановят владението върху реална част от поземлен имот с идентификатор №*** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с последващо изменение, засягащо поземления имот, от 26.04.2022 г., находящ се в [населено място], район „А.“, с. о. „Зеленика“, която реална част е с площ от 89 кв.м, с граници: ПИ с идентификатор ***, пътека и останалата част от ПИ ***, обозначена с оранжев щрих на комбинирана скица № 1а, приложена на л. 87 от делото, приподписана от съда, представляваща неразделна част от решението, и да предадат на ищците владението върху описаната реална част. Върховният касационен съд, състав на II г. о., при извършената служебна проверка намира, че следва да остави искането, с което е сезиран, без уважение. Съображенията му за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС не са сред визираните в посочената разпоредба изключения. Чрез тях се защитава владението като фактическо състояние, а не като собственическо правомощие, и в производството по тях не се изследва на кого принадлежи вещното право, независимо от факта, че тези искове са на разположение и на собственика на недвижимия имот. Цената на иска по чл. 75 или чл. 76 ЗС се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 3, във вр. с т. 2 ГПК и се равнява на 1/4 от стойността на вещното право, определена на база на данъчната оценка, а когато такава няма - на база пазарната му стойност. В конкретния казус данъчната оценка на спорната реална част от поземления имот възлиза на 1875.68 лв., поради което цената на иска по чл. 75 ЗС е под минимума от 5000 лв., визиран по-горе. След като въззивното решение не подлежи на обжалване по изложените по-горе съображения, същото е влязло в сила. Не е налице, следователно, хипотеза на чл. 282 ГПК, при която ВКС да има правомощието да спре изпълнението на невлязло в сила въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение