Определение № 565 от 27.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 249/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска градска прокуратура, срещу въззивно решение №8058 от 04.11.2016г по в. гр.дело № 15568/2015г. на Софийски градски съд, с което в обжалваната от Прокуратурата част е потвърдено решение №І 40-33 от 01.10.2015г на СРС, по оспорвания от Прокуратурата размер на присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, т.3 ЗОДОВ, определен на 5 000лв., във връзка с незаконно обвинение спрямо ищеца Д. Г. Д. за престъпление по чл. 201 от НК ,по което е признат за невиновен и оправдан с влязла в сила присъда. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочват всички основания на чл. 280 ал.1т.1-3 ГПК, предвид изложените съображения се предявява основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.Изтъкна се ,че в противоречие с установена задължителна практика на ВКС ,намерила израз ППВС № №4/23.12.1968г и доразвите в реш. №337/2010г по гр.д №1381/2009 ІV г.о, решение по гр.д № 1273/2009г ІІІ г.о на ВКС и др. (неприложени) е произнесен материалноправния въпрос при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерии за справедливост по смисъла чл. 52 ЗЗД .Изтъква се, че справедливостта на е абстрактно понятие, а свързано с конкретни обстоятелства, каквито в случая са тежестта на обвинението и мярката за процесуална принуда .Обвинението не е било за тежко престъпление по смисъла на НК, наложена е била най-леката мярка за неотклонение.Според Прокуратурата на РБ, въззивният съд не е оценил тези обстоятелства Постъпил е отговор от Д. Г. Д., чрез пълномощника му адв С. И..Изложението е без обосновка, решението на СГС не противоречи на практиката на ВКС ,а е в съответствие с нея. Съпоставката между двете посочени решения от практиката на ВКС и обжалваното сочи липса на сходство при решаващо преценените обстоятелства .Няма единен количествен кретирии, както е изтъквано многократно в практиката на ВКС. Претендират се разноски След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Не се аргументира основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК по общо формулирания въпрос за прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Въпросът,основан на твърдение за е абстрактно приложен критерий е повдигнат без връзка с конкретното съдържание на обжалваното въззивно решение на СГС и не намира опора в съдържанието на мотивите, отговарящи на установените в тълкувателната практика на ВКС изисквания към решаващата дейност на съда и нейното обективиране, когато се прилага справедливостта при определяне на парично обезщетение. След като обстойно е очертал спорния предмет (стр.1-2 от решението ), въззивният съд съответно е изложил установената, възприета от него фактическа обстановка по делото (стр. 3 от решението ), където са посочени и фактите, които прокуратурата счита за игнорирани при решаваща преценка Въззивният съд не е игнорирал нито едно обстоятелство, което е от значение за прилагането на чл. 52 от ЗЗД, включително тежестта на обвинението по чл. 201 НК за присвояване, като е изтъкнал ,че то е повдигнато на ищеца за деяние в качеството му на длъжностно лице и е преценил какви неимуществени вреди са произтекли от това Изтъкнат е вида и характера им, както са установени от събраните доказателства. Изрично е изтъкнато,че мярката за неотклонение е била най- леката ,че не се установява преживяната депресия да е била тежка и значителен брой хора да са научили за обвинението. Изложението не съдържа ясно формулиран правен въпрос, който да е конкретен, т.е свързан със съображенията на съда по делото предвид установеното в процеса, за да се изтъква противоречие с указанията по ППВС №4/23.12.1968г. при определено обезщетение по справедливост. В случая, решаващите мотиви на съда съдържат позоваване на естеството на обвинението, което е злепоставящо, неговата тежест, продължителността на наказателното преследване, включваща съдебна фаза, мярката за неотклонение ,а вредите са преценени с оглед личността на ищеца и както са били доказани, доколкото последният е претендирал по- сериозно увреждане. Така в съответствие с установената практика на ВКС е преценен вредоносният характер на конкретното обвинение и по кръга въпроси, свързани с прилагане критeрия на чл. 52 ЗЗД, е спазено указанието по ППВС №4/23.12.1968г, както и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС ( реш. № 532 ат 2010 гр.д№ 1650/2009 ІІІ г.о ,реш. № 337 от 22.06.2010г гр.д №1381/2009 ІV г.о ,реш. от 06.04.2011 гр д.№951/2010 ІІІ г.о, реш.№ 149 от 2011 д.№574/10г ІІІ г.о ), част от която практика е цитирана от Прокуратурата.Следвало е тези решения да бъдат приложени, за да обсъждат, но за пълнота следва да се изтекне ,че в изложението липсва и обосновка за сходство по основните факти, взети предвид в цитираната съдебна практика и обжалваното понастоящем решение. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики .Тази преценка не липсва в обжалвания акт и въззивният съд, посочил кръга обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по размер съгласно практиката на ВКС, без решаващо да игнорира никое от тях. Преценката по същество за справедливия размер на обезщетението е намерила място в мотивите на обжалваното решение ,обективирана като решаваща дейност, в достатъчна степен, по изискуемия начин. Следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата. Приложен е договор с адв.И., по който е изплатено 600 лв възнаграждение, приложен е и списък по чл. 80 ГПК. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.