Определение № 586 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2868/2018 г.
ВКСI гражданско отделение28.12.2018 г.докладчик Бранислава Павлова
Диспозитив
Допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 360 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 2/2018 г. Указва на касатора, че на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да внесе държавна такса в размер на 25.00 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи вносния документ по делото, в противен случай касационната жалба ще бъде върната. След изтичане на срока за внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване или прекратяване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК. Р. П. П. чрез пълномощника си адв. Й. Д. е обжалвала въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 360 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 2/2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 751/01.06.2018 г. Ответницата Т. Г. И. чрез процесуалния си представител адв. П. Д. е подала писмен отговор, в който изразява становище да не се допуска до касационно обжалване въззивното решение, а по същество и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не са налице изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, Пловдивският окръжен съд е отменил решението на Пловдивския районен съд № 1023 от 23.03.2016 г. по гр. дело № 2848/2015 г. и е отхвърлил предявения от Р. П. П. против Т. Г. И. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено между страните, че Р. П. П. е собственик на 1/3 ид. част от УПИ XI, кв. 20 по КРП на [населено място], Пловдивска област и за осъждане на ответницата Т. Г. И. да й предаде владението върху имота. Въззивният съд е приел, че ищцата извежда правото си на собственост върху 1/3 ид. част от процесния имот по наследствено правоприемство от своята майка – М. С. П. и договор за дарение от 1975 г., с който М. М. А. е дарила на М. С. П., Я. С. Гривнина, В. С. Гривнина спорния имот, но не е установила правото на собственост на своята праводателка. Съдът е изложил съображения, че ищцата не е доказала правото на собственост на дарителката М. М. А., тъй като по делото не е представен посоченият в нотариален акт № 191/12.03.1975г. акт за поземлена собственост № 1837/974 и не е установено такъв да е съществувал. Въззивният съд е приел също така, че ищцата не е оборила по реда на чл. 193, ал. 3 ГПК материалната доказателствена стойност на акта за общинска собственост, удостоверяващ правото на собственост върху спорния имот на [община], който ответницата придобила след публичен търг с договор от 29.10.2013г. При тези мотиви на въззивния съд, правният въпрос, който касаторът поставя в изложението за допускане на касационното обжалване: може ли съдът да основе решението си само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, е от значение за делото. Същевременно е налице противоречие между обжалваното решение и сочената практика на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК - решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г. о., поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение