Определение № 1460 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1693/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Т. З.,с ЕГН [ЕГН] против въззивно решение № 13 от 15.01.2024 г. по гр.д.№ 386/2023 г. на Окръжен съд-Смолян, в частта, с която е отменено частично решение № 296/06.07.2023г. по гр.д.№ 1157/2021г. на Районен съд –Смолян и вместо това е уважена претенция по чл. 346 ГПК, като касатора е осъден да заплати на Р. В. Д.,с ЕГН [ЕГН] сумата от 11 259, 24 лева, заплатени от нея на „Експресбанк“ и Държавна съдебно- изпълнителна служба по изпълнително дело, като разноски за запазване на недвижимия имот самостоятелен обект с идентификатор №***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от публична продан и да плати по сметка на Районен съд-Смолян държавна такса върху уважения иск по претенциите по сметки в размер на 675,55 лева В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Касаторът счита, че е неправилен извода, че е преклудирано възражението за погасяване претенцията на другата страна по давност, защото той е ищец по иска за делба и не е задължен да подава отговор, а възражението за погасителна давност на претенцията по сметки, заявена от Д. е направена от З. с молба от 07.05.2023 г., когато тя е представила писмени доказателства за извършените плащания. Счита, че претенцията е погасена по давност, защото петгодишната давност започва да тече от датата, когато е направен разхода, когато вземането става изискуемо. Затова моли да се допусне касационно обжалване и да се отхвърли претенцията по чл.346 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие с конкретни решения на ВКС, но не е формулиран въпрос. Посочено е и че допускането до касационно обжалване ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. касатора се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като възражението за погасяване на претенцията по давност, по която касатора е ответник, не е заявено нито при приемане на претенцията, нито дори в следващото съдебно заседание, а едва в последното съдебно заседание във втората фаза, поради което е преклудирана. Счита, че не е обосновано и второто наведено основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. Спорът пред касационната инстанция е само по претенцията по чл. 346 ГПК, заявена в срок от Р. Д. в размер на 11 270,24 лева. заплатени от нея на „Експресбанк“ и Държавна съдебно- изпълнителна служба по изпълнително дело, като разноски за запазване от публична продан на недвижимия имот с идентификатор №***, предмет на иска за делба. По делото е установено, че сумата е платена по време на брака между страните, прекратен с развод с решение от 26.05.2005г. по гр.д.№ 20/2005г. на РС-Смолян, но след фактическата раздяла, настъпила от 02.06.1998 г., че кредита е отпуснат ТБ „Експесбанк“ АД за нуждите на фирмата на З. и е бил обезпечен с договорна ипотека върху единия от делбените имоти. Установена е и, че поради неплащане на вноските по кредита е образувано изпълнително дело № 65/1999 г. пред ДСИ. За да не бъде продаден имота на публична продан, Р. З. е внесла по сметка на СИС при РС-Смолян сумата от 800 лева по изпълнителното дело и по сметка на „Експесбанк“ АД в полза на ЕТ „Пилар-96 /кредитополучател/ на 29.11.2002г. - сумата от 5000 лева; на 27.06.2003г. - сумата от 2 500 лева; на 30.06.3003г. - сумата от 330 лева; на 04.07.2003г. - сумата от 500 лева; на 07.07.2003г. - сумата от 500 лева и на 09.07.2003г. - сумата от 1629,24 лева, видно от представени по делото вносни бележки (стр.103-106), с което е погасила задължение на ЕТ „Пилар 96 към „Експесбанк“ АД. С Постановление от 14.07.2003г. на ДСИ изп.д.№ 65/1999г. е прекратено, поради постъпила молба от кредитора, с която заявява, че задължението е изцяло погасено, след внасяне от длъжника общо на сумата от 13 633,88 лева. От тази сума, след фактическата раздяла на 02.06.1998г. Р. Д. е внесла за погасяване на кредита, обезпечен с ипотека, общо сумата от 11 259,24 лева, за което са представени платежни документи. Въззивният съд е посочил, че К. З. не е доказал твърдението си, че той е давал пари за посочените вноски, които е превеждала Р. Д.. Въззивната инстанция е приела, че възражението на З. за погасяване на претенцията по давност не е заявено в срок и е преклдирано, защото, претенцията е направено в първото по делото заседание след допускане на делбата на 08.02.2023г., на което заседание е присъствал процесуалния представител на ищеца адв.П.. В това заседание адвокат П. не е направила възражение за погасяване на претенцията по давност. Такова възражение не е направено и в следващото съдебно заседание, проведено на 26.04.2023г. За първи път възражение за погасяване на претенцията по давност е направено в съдебно заседание, проведено на 07.06.2023г., на което е даден ход на делото по същество. Затова въззивната инстанция е приела, че претендираното по реда на чл. 346 ГПК вземате от Д. не е погасено по давност и е уважил претенцията за сумата 11 259, 24 лева. Въззивното решение, в обжалваната част, е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Затова неформулирането на ясни въпроси по наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Въпреки това съдът отбелязва следното: Макар делбеното производство да е особено исково, претенциите по сметки, заявени по реда на чл. 346 ГПК във втората му фаза представляват самостоятелни искове и се подчиняват на процесуалните изисквания за предявяване на иск. Заявилият претенцията има качеството на ищец, а този съделител, от който се претендира вземането е ответник. При действието на новия ГПК, с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т.4 на ВКС е изяснено, че с изтичане на срока за отговор се преклудира възражението за погасителна давност, съгласно чл. 133 ГПК. С т.4 от ТР № 1/2013 г. е обявена за изгубила силата си т.6 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. относно това, че възражение за погасителна давност може да се прави за първи път и пред въззивната инстанция, предвид нормата на чл. 133 ГПК /освен ако страната не е била лишена от право да участва в производстровото/ Така твърденията на касатора за противоречие с ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е неоснователно. Тезата на касатора, че той е ищец по иска за делба и като такъв, за него не важи ограничението за преклудиране на незаявени в срока за отговор възражения не намира опора в закона и данните по делото. Като ответник по претенцията по чл. 346 ГПК, касаторът е могъл да заяви в срок възражение за погасителна давност в първото съдебно заседание във втората фаза, когато е приета за разглеждане претенцията или най-късно в отговор на тази претенция. Това не е направено, включително и в следващото съдено заседание. Възражение за погасителна давност е заявено в последното съдебно заседание пред РС, което е в противоречие с чл. 133 ГПК и т.4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касатора не доказва противоречие със съдебната практика по релевантния въпрос: кога се преклудира възражението за погасителна давност по отношение на заявена претенция по чл. 346 ГПК. Представеното Решение № 3/25.04.2019 г. по гр.д.№ 768/2018 г. на ВКС, І гр.о. се отнася за това как се определя стойността на дяловете при извършване на делбата, а претенция по чл. 346 ГПК изобщо не е била приета по това дело. В Решение № 394/18.10.2012 г. по гр.д.№ 111/2012 г. на ВКС по втория въпрос е посочено, че претенциите по сметки са осъдителни искове в делбеното производство. С това решение, постановено по отменения ГПК, когато не е имало аналогична норма на чл. 133 от действащия ГПК, съдът е отговорил на въпроса за прекъсване на погасителната давност за подобрения, която винаги е пет години. Този отговор няма отношение към въпроса кога се преклудира възражението за погасителна девност при действието на ГПК от 2008 г. Решение № 111/08.10.2010 г. по т.д.№ 1068/2009 г. на І т.о. също както в обжалваното решение е посочено, че възражението за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба, а и това решение се отнася за заповедно производство. Видно от съдържанието на Решение № 50218/12.01.2023 г. по гр.д.№ 2364/2021 г. на ВКС, ІІІ гр.о., касационно обжалване не е допуснато по въпроси, касаещи възражение за погасителна давност и преклудирането му. Поради обявяване за изгубила силата си т.6 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС с т.4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС няма противоречие и със задължителна съдебна практика. Предвид изложеното, не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или проиворечива. Относно това, че в делбеното производство, макар и особено исково, се прилага чл. 133 ГПК е налице съдебна практика /Решение № 18 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4024/2021 г., I г. о., Решение № 666 от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4368/2023 г., I г. о./, която не е противоречива, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Делото е решено според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение