Определение № 143 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3885/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. В. Беловски, чрез процесуалния представител адвокат Ж. против въззивно решение № 1499 от 8.07.2020г. по в.гр.д. № 5800/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е частично отменено решение № 6199 от 22.08.2019г. по гр.д.№ 10704/2018г. на Софийски градски съд, което обжалва в частта, с която е отхвърлен иска му срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над присъдените 3 000лв. до претендираните 120 000лв., ведно със законната лихва считано от 6.08.2015г., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.116, ал.1 НК, като наказателното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по следните два въпроса: 1. По какъв начин, според принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, съдът е длъжен да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, които са последица от незаконното обвинение, като изложи свои фактически и правни съображения за приемането на едни като относими, имащи значение за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди и отхвърляне на други обстоятелства като несъотносими? Счита, че в случая не са съобразени релевантните факти, свързани с личността на увреденото лице, високата степен на причинения стрес в ареста и пред вид засягането на личното пространство на жалбоподателя, с оглед извършените претърсвания и изземвания в собственото му и в жилището на родителите му, проведените разговори на разследващите с всички лица от указателя на иззетия му телефонен апарат, регистрирането му в Шенгенската информационна система, вземането на материал, извършените публикации и специално тази от 29.09.2019г. в пловдивски електронен сайт. Позовава се на конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд, е преценил за справедлив размер на обезщетение от 3 000лв., като е съобразил /включително след препращане към мотивите на първоинстанционния акт/ следното: ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 4.07.2014г. за извършено тежко умишлено деяние по чл.116, ал.1, т.6, пр.2 и 3, вр.с чл.115, ал.1 НК, като му е определена марка за процесуална принуда „задържане под стража за срок от 72 часа“. След изтичането й, на 7.07.2014г.е бил освободен. Производството е продължило девет месеца до 26.03.2015г.,когато е прекратено по отношение на ищеца /наказателното производство за извършване на деянието по чл.116, ал.1 НК срещу неизвестен извършител е спряно/. За срок от пет месеца, до 23.12.2014г. му е била наложена мярка „забрана да напуска пределите на РБ“. Деянието, за което е бил обвинен е извършено на 2.06.2013г., като е безспорно, че на 4.06. той е напуснал страната, а за периода м.06.- м.09.2013г., често е сменял дестинациите - на 5.06.2013г. е пътувал от Истанбул до Сао Пауло, от където се е завърнал до Истанбул на 20.08.2013г., след това е пътувал до Загреб и Будапеща и в страната се е завърнал в началото на м.07.2014г. Бил е обявен за издирване с бюлетин № 184 от 4.07.2013г. на СДВР и с телеграма № 24373 от 2.07.2013г. на ТД „Национална полиция“. Съдът е приел, че причинените вреди /душевни страдания и неудобства/са в рамките на обичайното при незаконно обвинение, при което производството е в рамките на разумния срок. Установено е с медицинска експертиза, че ищецът е развил разстройство в адаптацията, с прояви на безпокойство, тревога, обърканост, емоционална нестабилност, но тези симптоми са със затихваща интензивност /макар и да не са отзвучали напълно/. Според същата експертиза – няма причинна връзка между установеното след приключване на наказателното производството автоимунно заболяване на ищеца и воденото производство. Няма научи доказателства същото да се провокира от стрес. Не е установено ответникът да е съпричастен и към медийното оповестяване, поради което не следва да се присъжда допълнително обезщетение. Съдът е посочил и че не е установено проведеното наказателно производство да се е отразило на кариерата и професионалните ангажименти на ищеца. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора два въпроса, свързани с приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Те са разрешени съобразно установената практика и при съобразяване с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е изпълнил задължението си да определи дължимото обезщетението за причинените неимуществени вреди, въз основа на комплексна преценка на всички релевантни обстоятелства и след анализ на конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Преценката му на установените факти не подлежи на контрол в настоящата фаза, но от мотивите е видно, че са обсъдени доказателствата, наведените възражения, като е извършена преценка както на обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, след като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, включително и упражнените мерки на процесуална принуда, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; липсата на трайни здравословни увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Видно от мотивите, въззивният съд е изпълнил задължението си да изложи свои фактически и правни съображения, като подробно е посочил кои обстоятелства приема за относими при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Той се е произнесъл по всички релевантни обстоятелства, включително и за тези, за които касаторът акцентира - личността на увреденото лице /като е приел, че с оглед конкретните факти, засягането й е в рамките на обичайното за подобно случаи/, за публикациите /като е приел, че за тях поради липса на причинна връзка с поведението на ответника, той не следва да носи отговорност/, за причинения стрес от задържането /следва да се съобрази, че задържането на касатора е само за 72 часа, при повдигнато обвинение за убийство/. Досежно извършените претърсвания и изземвания в жилищните имоти, свързани с касатора, проведените разговори на разследващите с всички лица от указателя на иззетия му телефонен апарат и регистрирането в Шенгенската информационна система, поради възникнала необходимост от издирване на лицето, което е напуснало страната, следва да се посочи, именно това са предприетите процесуални действия, в рамките на образуваното наказателно производство, което е счетено за незаконно образувано – пред вид постановения акт за прекратяване – и заради които съдът е присъдил обезщетението. В този смисъл, установената съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД е съобразена от въззивния съд и съобразно постановените от касатора въпроси специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение