Определение № 60547 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2475/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на „Смартпартнерс – БГ „ ЕООД / в несъстоятелност / против решение № 11677/23.07.2020 г. по т.д.№ 6084/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 469/02.03.2018 г. по т.д.№ 3214/2015 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от Национална агенция за приходите / НАП / иск, с правно основание чл. 694 ал.2 т.1 ТЗ, като е признато за установено по отношение на длъжника „Смартпартнерс – БГ„ ЕООД /н./, синдика и кредиторите на несъстоятелността на дружеството съществуването на публични вземания в размер на 2 160 482,22 лева, от които 1 642 090,74 лева – главница и 518 391,48 лева – лихви, включени в списъци на неприети допълнително предявени вземания, обявени по партидата на длъжника в Търговския регистър и установени с влезли в сила, след сроковете за предявяване на вземанията – чл.685 ТЗ и чл.688 ТЗ - актове за установяване на публични вземания. Касаторът оспорва допустимостта, в евентуалност правилността на постановеното решение. Обосновава тезата, че предявяването на вземанията от НАП, вкл. в хипотезата на установяването им с влязъл в сила акт за установяване на публично вземане след сроковете по чл. 685, респ. чл. 688 ТЗ, е задължителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 694 ТЗ. Извежда задължението за предявяване на вземанията от НАП и в настоящата хипотеза в сроковете по чл.685 ТЗ и чл.688 ТЗ, от логическото тълкуване на чл.687 ал.2 ТЗ, в корелация с разпоредбите на чл.125 ДОПК и чл.164 ал.3 и ал.4 ДОПК и нужната тяхна съвместимост в правната уредба,. Позовава се на конституционния принцип за защита на правото на собственост / обект на каквато са и вземанията /, както и от въведените с Хартата на основните права и свободи принципи на правната сигурност и правната предвидимост. Противопоставя доводи за недопустимо разширително тълкуване на чл.187 ал.2 ТЗ, в каквото практически резултира, макар и необосновано, въззивния акт. Неправилността на въззивното решение касаторът аргументира с практическата липса на мотиви, доколкото наведените намира за фрагментарни, вътрешно противоречиви и декларативни. Дори да би се приело наличие на смислово разбираеми мотиви, страната намира същите формирани в разрив с правилата на логическото мислене и оттук - необоснованост на акта. Позовава се на практика на въззивни съдилища в противен смисъл, вкл. на решение на съдия от състава на атакувания въззивен акт, в качеството му на докладчик по друго дело. Ответните страни - НАП и „Смартпартнерс–БГ „ЕООД / н./ - не са депозирали становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявеният иск е с правно основание чл.694 ал.2 т.1 ТЗ – за установяване на вземания на НАП към „ Смартпартнерс – БГ „ЕООД /н./, включени в списъка на неприети допълнително предявени вземания от синдика на дружеството, като непредявени в сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ, съответно чл. 688 ал. 1 ТЗ, срещу което неприемане НАП е депозирала възражение по реда на чл. 690 ал.1 ТЗ, оставено от съда по несъстоятелността без уважение, по идентични съображения. За да уважи иска първоинстанционният съд, към чиито мотиви въззивният изрично е препратил по реда на чл. 272 ГПК, е приел, че вземанията, възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, но ревизионните актове за установяването на които са съставени след изтичането на сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ и чл. 688 ал. 1 ТЗ, е следвало да се съобразят и впишат в списъците на приети вземания служебно от синдика, въз основа влезлите в сила ревизионни актове, на основание чл. 687 ал. 2 ТЗ, спрямо приложението на която разпоредба сроковете в чл. 685 ал. 1 ТЗ и чл. 688 ал.1 ТЗ са неприложими. Според първоинстанционния съд, законодателят е предвидил само едно разграничение в задълженията на синдика по чл. 164 ДОПК, в зависимост от това влязъл ли е в сила или не актът, с който са установени публичните вземания: когато е влязъл в сила / настоящият случай / вземанията се приемат от синдика безусловно. Въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния. По възражението на синдика на несъстоятелното дружество, че непредявяването на вземанията в срока по чл. 685 ал. 1 ТЗ, чл. 688 ал. 1 ТЗ от НАП обуславя недопустимост на съдебното решение, съдът действително е посочил, че процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 694 ТЗ е предявяване на вземането в сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ, респ. чл. 688 ал. 1 ТЗ, но изрично е конкретизирал – „ с изключение на вземанията по чл. 687 ТЗ, които служебно се включват в списъка на приети вземания от синдика „. Последващо е изложил и аргумента, че доколкото предмет на спора в конкретния случай е именно въпроса - следвало ли е, за да би възникнало право на удовлетворяване в производството по несъстоятелност, публичните вземания, възникнали преди откриване на производството по несъстоятелност, но установени с влязъл в сила ревизионен акт след изтичането на сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ, респ. чл. 688 ал. 1 ТЗ, да бъдат предявени от НАП в тези срокове – то произнасянето с формално съобразяване предявяването в срок би представлявало отказ от правораздаване, респ. отказ от произнасяне по същинския предмет на спора. Съдът е изхождал от обстоятелството, че актовете за установяване на публични задължения, с характеристика на предварително установяване, по реда на Глава ХІХ, раздел І ДОПК, не са достатъчни за противопоставяне на публичното вземане на длъжника и кредиторите на несъстоятелността. Същественото съображение на въззивния съд е, че съществуването на вземането само по себе си, е непротивопоставимо на длъжника и кредиторите на несъстоятелността, преди установяването му по основание и размер, с влязъл в сила ревизионен акт. Прието е, че с чл. 687 ТЗ е създадена особена привилегия за две групи кредитори, която привилегия се изразява именно в освобождаването им от задължението да предявят вземанията си в сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ и чл. 688 ал. 1 ТЗ, макар насетне съдът да обосновава служебното вписване от синдика на тези вземания с наличието на данни по счетоводните книги на длъжника, както и да обвързва изпълнението му с включване в списъка на приети вземания в срока за тяхното предявяване. Прието е, че специалният правен режим в чл. 164 ал. 4 ДОПК изключва приложното поле на чл.685 ал.1 и чл. 688 ал. 1 ТЗ, т.е. нормата на ДОПК е специална по отношение разпоредбите на ТЗ. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът се основава на вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като предявяването на вземанията – предмет на иска по чл. 694 ТЗ, в срока по чл. 685 ал. 1, респ. чл. 688 ал. 1 ТЗ, е абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост. Позовава се на решение № 21/01.02.2007 г. по т.д.№ 492/2006 г. на І т.о. на ВКС, изхождайки и от императивната разпоредба на чл. 688 ал. 3 изр. второ ТЗ, според която след изтичането на сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ и чл. 688 ал. 1 ТЗ вземания, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност не могат да се предявяват, следователно е погасено и право на иск за установяване на същите. Касаторът не е съгласен, че процесното публично вземане не подлежи на предявяване в сроковете по чл. 685 ал.1 ТЗ и чл. 688 ал.1 ТЗ, излагайки подробни съображения за логическото и систематичното тълкуване на чл. 687 ал. 2 ТЗ, чл. 125 ДОПК и чл.164 ДОПК. Въз основа на същото тълкуване касаторът обосновава и очевидна неправилност на въззивния акт, в хипотезата на явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, основно изводимо от логическото противоречие между приетото от съда разширително тълкуване на чл. 687 ал. 2 ТЗ и разпоредбата на чл. 125 ДОПК, която / въвеждаща фикция, която предполага особено важен, защитим чрез същата интерес / при това разширително тълкуване се явява напълно излишна. Необоснованост се визира и в упоменатото по-горе вътрешно противоречие при мотивиране извода на съда, че чл. 687 ал. 2 ТЗ създава една особена привилегия за НАП – необвързаност със задължение за предявяване на публични вземания в сроковете по чл. 685 ал. 1 и чл. 688 ал.1 ТЗ, въпреки служебното им вписване именно в същите тези срокове, като задължение на синдика. Очевидна неправилност се поддържа и поради произнасяне contra legem, до степен в която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, с аналогични доводи, основани на предложеното от касатора логическо и систематично тълкуване на чл. 687 ал. 2 вр. с чл. 688 ал.3 ТЗ от една страна и чл. 125 ДОПК и чл.164 ДОПК – от друга. Касаторът формулира и следните въпроси: 1/ Следва ли публичните вземания, възникнали до датата на откриване на производство по несъстоятелност, но установени с влязъл в сила акт след изтичане на сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ и чл. 688 ал. 1 ТЗ, да бъдат предявени от НАП в рамките на тези преклузивни срокове ? и 2/ Допустим ли е иск по чл. 694 ТЗ, за установяване на публични вземания, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност, които са установени с влязъл в сила акт след изтичане на сроковете по чл. 685 ал. 1 и чл. 688 ал. 1 ТЗ, но не са били предявени в рамките на тези срокове ? Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, с позоваване на съществуваща противоречива практика на въззивните съдилища и липсата на даден от касационна инстанция отговор, въпреки продължителното съществуване / повече от 20 г. / на подлежащите на тълкуване норми. Видно е, че самият касатор предпоставя недопустимостта на въззивния акт от тълкуването на чл. 687 ал. 2 ТЗ и доколко същото въвежда изключение от правилото за предявяване на вземанията, в сроковете по чл. 685 ал. 1 ТЗ, респ. чл. 688 ал. 1 ТЗ, когато се касае за публични вземания. Ако това е така, неприложимостта на преклузивните срокове в тази конкретна хипотеза обективно изключва преценката им като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 694 ТЗ, в който смисъл е налице и практика на касационна инстанция / опр. № 310 по ч.т.д.№ 433 / 2020 г. на ІІ т.о. на ВКС /. Очевидната неправилност на въззивния акт следва да е изводима от мотивите му, без анализ на осъществените процесуални действия и бездействия на съда и страните и съдържанието на доказателствата. Вътрешното противоречие в мотивите и нелогичността на правните изводи, при осъществено от съда тълкуване на правна норма, не са относими към порока необоснованост, тъй като не се касае за погрешна преценка относно съществуването и правните последици на факт, вкл. въз основа интерпретация на доказателствата за същия, а към неправилно приложение на материалния закон, като резултат от погрешното му тълкуване. Декларативност, фрагментарност, непълнота на мотивите е процесуално нарушение, но значимо само когато е съществено – от естество да повлияе на правния резултат. Произнасяне контра легем, като хипотеза на очевидна неправилност, би било налице при произнасяне в директно противоречие със съдържанието на императивна правна норма, но не и в резултат на тълкуването й. Когато правилността се основава на тълкуване на правна норма, очевидна неправилност е изключена, тъй като за преценка на правния резултат е необходима предходна тълкувателна дейност на касационна инстанция, предмет на допуснато касационно обжалване. Такава преценка не е предмет на настоящото производство по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното, очевидна неправилност на въззивното решение не се обосновава / аргумент и от преждепосоченото опр. № 310 по ч.т.д.№ 433/2020 г. на ІІ т.о. ВКС, споделящо идентично тълкуване на чл. 687 ал. 2 ТЗ /. Формулираните въпроси обосновават общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като отговор на същите е предпоставил решаващите мотиви на въззивния съд, за допустимостта и основателността на предявения от НАП иск. По аналогични на съображенията за допускане на касационното обжалване в преждецитирания акт на състав на ВКС, но постановен по различен правен въпрос, с разрешенията в който настоящият състав не е обвързан, доколкото действително е налице необходимост от систематично и логическо тълкуване на чл. 687 ал. 2 ТЗ, в съответствие с общия режим на установяване и събиране на публични вземания и специалните разпоредби в същия / ДОПК /, в хипотези на открито производство по несъстоятелност на длъжника, обоснован се явява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Държавна такса, на основание чл.694 ал.7 ТЗ, не се дължи предварително. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение