Определение № 496 от 04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 408/2012 г.

Образувано е по частна жалба на ж.с.к. „Б.” срещу определение № 212 от 19.04.2012 г., постановено по гр. д. № 495 /2012 г. на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, с което е прекратено производството по делото. Съставът на ВКС е приел, че касационната жалба на ж.с.к. „Б.” срещу въззивно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 11497 /2009 г. е недопустимо, т.к. с въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, чиято цена е 3,000 лева, а съгласно разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК в редакцията и от 21.12.2010 г., решения по въззивни дела с цена на иска до 5,000 лева не подлежат на касационно обжалване. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, т.к. касационният съд не е съобразил, че в първоинстанционното производство е допуснато увеличение на иска с 3,000 лева и претендираното обезщетение е било в размер 6,000 лева – над обжалваемия минимум по чл.280,ал.2 ГПК. Насрещните страни Д. П. Г. и С. Т. Г. твърдят, че жалбата е неоснователна т.к. срещу всеки от тях е разгледан частичен иск с цена 3,000 лева. Настоящият състав намира, че жалбата е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срок, срещу преграждащо определение и е редовна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, т.к. с въззивното решение от 04.06.2011 г. по възз. гр.д. № 11479 /2011 г. на СГС, г.о. ІV „а” възз. с-в. е оставено в сила решение от 08.04.2009 г. по гр.д. № 11388 /2006 г. на СРС, 32 с-в., с което са отхвърлени искове на ж.с.к. „Б.” срещу Д. П. Г. и С. Т. Г. с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от по 3,000 лева (всеки от исковете е с цена 3,000 лева). От изложеното е видно, че предметът на спора във въззивното производство е съвпаднал с предмета на спора в първоинстанционното, че въззивният съд, както и първоинстанционният, се е произнесъл по два субективно съединени иска, всеки от тези искове е с оценяем материален интерес; материалният интерес на всеки от исковете се преценява поотделно, в случая това са искове за парични вземания и съгласно чл.69,ал.1,т.1 ГПК размерът на всеки от исковете е търсената сума, която е 3,000 лева, а значи под 5,000 лева, без значение е, че исковете са предявени частично; съгласно чл.280,ал.2 ГПК въззивното решение по тези искове не подлежи на касационно обжалване. Твърдението на частния жалбоподател, че в първоинстанционното производство е допуснато увеличение на иска с 3,000 лева и претендираното обезщетение е било в размер 6,000 лева, е невярно. В последното съдебно заседание на СРС (л.144) с писмена молба (л.142) е поискано и допуснато увеличение на всеки един от исковете срещу двамата ответници от 1,000 лева на 3,000 лева. Но извода, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване не би се променил и в случай, че (преди да се произнесе с решение по основателността на исковете) първоинстанционният съд е допуснал увеличение на исковете, по което не се е произнесъл с решението си (не се е произнесъл по увеличената част от размера, не се е произнесъл по цялото искане), т.к. частта, по която не се е произнесъл, не е станала част от предмета на спора във въззивната инстанция и въззивният съд също не се е произнесъл по нея, а допустимостта се преценява по размера, по който се е произнесъл. Изводът е, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Страните не претендират разноски и разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното настоящият състав