Определение № 3967 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. К.– пълномощник на К. П. А. срещу въззивно решение № 137 от 22.05.2025 г., постановено по гр. д. № 130/2025 г. по описа на Окръжен съд – Перник в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част и по чл. 109 ЗС.

В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателят поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, без да се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Формулираните от касатора въпроси са следните:

1. „Противоречи ли на константната практика произнасянето на въззивен съд, с което, след като е признал за установено правото на собственост на ищеца по предявения иск по чл. 108 ЗС, отхвърля искането за предаване на владение и негаторния иск, позовавайки се на „общоприет морал“, „санитарни изисквания“ и права на трети, неучастващи в процеса лица, като по този начин извършва „недопустим баланс на интереси“ и на практика трансформира абсолютното вещно право в облигационно право на обезщетение?“. С този въпрос са обосновани поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди противоречие с решение № 11/02.03.2021 г. по гр. д. № 1796/2010 г. на ВКС, първо г. о.

2. „Налице ли е нарушение на принципа на правовата държава /чл. 4, ал. 1 от Конституцията/ и на принципа за неприкосновеност на частната собственост /чл. 17, ал. 3 от Конституцията/, когато националният съд, след като е признал правото на собственост на ищеца, отказва да му предостави реална защита /ревандикация/, като на практика узаконява фактическо, неправомерно отнемане на имот от общината без проведена законосъобразна отчуждителна процедура и без предварително и равностойно обезщетение /чл. 17, ал. 5 от Конституцията/, като по този начин нарушава и правото на собственост, гарантирано от чл. 17 от Х. на основните права на ЕС и чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧ?“. С този въпрос отново е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. „ В противоречие с материалния закон /чл. 92 ЗС/ и практиката на ВКС ли е да се откаже защита на собственик на терен, върху който трето лице /ответникът/ е извършило строеж /гробни места, алеи/, като по този начин се игнорира принципът на приращението, според който собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго?“. По този въпрос се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Посочена е съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение, а именно: решение № 9/23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г. на ВКС, първо г. о.

Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен в установителната му част, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по отношение на община Перник, че касаторът е собственик на основание постановление за възлагане на имот по чл. 717з, ал. 1 ТЗ по т. д. № 67/2015 г. на реална част с площ 14 778 кв. м. от имот с идентификатор ***, [населено място], община П., с площ на целия имот 54 486 кв. м., обозначена със зелен цвят и заключена между посочени букви на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза, л. 84 от първоинстанционното дело, приподписана от съдебния състав и представляваща неразделна част от съдебното решение.

Предмет на касационно обжалване е въззивното решение, в частите, с които първоинстанционното решение е потвърдено по отношение отхвърлянето на предявените от ищеца - касатор иск по чл. 108 ЗС в осъдителната му част и иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови действията, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху описаната реална част от имота, а именно-навлизането в територията на имота, строителството на гробищна инфраструктура в имота – включително алеи, полагане на асфалт, бордюри и др. наземна и/или подземна инфраструктура, извършването на погребения в имота, в това число транспортиране на покойници през имота, изкопаване на гробни места в имота, полагането на тленни останки на мъртъвци в имота, погребване, урнополагане, преминаването през имота на ищеца, поставянето на указателни и други табели в имота на ищеца.

Решението е влязло в сила в частта, с която е установено правото на собственост на ищеца.

По делото е установено, че с влязло в сила на 27.04.2021 г. постановление за възлагане по чл. 717з, ал. 1 ТЗ ищецът е придобил правото на собственост върху имот с идентификатор *, находящ се [населено място], община П., с площ 54 486 кв. м. В докладна записка на кмета на гр. Перник до Общинския съвет на гр. Перник описаният имот е посочен като частен имот, предвиден за отчуждаване с цел разширяване на Гробищния парк. В процесната реална част от същия има положени тленни останки и изградени паметници. Гробищният парк съставлява имот с идентификатор *.

Въззивният съд е изложил съображения, че ищецът се легитимира като собственик на въведеното придобивно основание на имот с идентификатор ***, в който се включва процесната реална част. Независимо от това обаче искът по чл. 108 ЗС в осъдителната му част и искът по чл. 109 ЗС са неоснователни. Позовал се е на чл. 26, ал. 1 от Наредба № 2/21.04.2011 г. за здравните изисквания към гробищни паркове /гробища/ и погребването и пренасянето на покойници, според който изравянето на трупове на починали или на останките им преди изтичане на 8 години от погребването или преди изтичане на срока по чл. 25, ал. 2 се допуска само по нареждане на съда или на прокурора по реда и при условията на чл. 157 НПК и след писмено уведомяване на съответната регионална здравна инспекция. Приел, че за безспорно накърненото му право на собственост ищецът има право на обезщетение за ползите, които е пропуснал да реализира от вече заетата част от имота му.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Това основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с формулираните първи и трети въпрос в изложението.

Не е налице противоречие с цитираното решение № 11/02.03.2021 г. по гр. д. № 1796/2010 г. на ВКС, първо г. о., в което е посочено, че фактическият състав на иска по чл. 108 ЗС не изисква ответникът да противопоставя /да заявява/ свои самостоятелни вещни права или друго основание, на което владее или държи имота, или да има такива права. За уважаването на иска е достатъчно да се установи, че ответникът упражнява фактическа власт под формата на владение или държане върху чужд имот без противопоставимо на собственика основание. Негаторният иск също предоставя защита на правото на собственост. Тази защита може да бъде упражнена срещу всяко трето лице, което създава или се ползва /поддържа/ от създадено противоправно състояние, което ограничава, смущава или пречи на пълноценното ползване на вещта /имота/ според неговото предназначение. И тук както законът, така и съдебната практика не поставят изискване ответникът да противопоставя свои самостоятелни права върху вещта.

В цитираното решение № 9/23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г. на ВКС, първо г. о., е разгледана хипотеза на ревандикация на имот, в който са извършени подобрения.

Обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение са изведени от това, че процесната част от имота се включва в Гробищен парк, съставляващ публична общинска собственост, като в нея според експертното заключение са положени тленни останки. Налице са данни за започнала административна процедура за отчуждаването й за обществени нужди, която не е завършена и собственикът не е получил обезщетение. С оглед на това е прието, че правото на собственост на ищеца не е отнето и искът по чл. 108 ЗС е основателен в установителната му част, но същият не може да бъде уважен в осъдителната му част, както и че е неоснователен и негаторният иск.

Въззивното решение е съобразено със съдебната практика. В този смисъл е решение № 263/29.04.2026 г. по гр. д. № 3369/2024 г. на ВКС, второ г. о.

Третият въпрос е обоснован отново със защитата на собственика в настоящата хипотеза. Следва да се посочи, че основание за уважаване на негаторен иск са тези фактически действия, които надхвърлят ограниченията на правото на собственост, установени с нормите на чл. 50-54 ЗС и установените правила с благоустройствени и здравни цели или противоречат на установения правен ред, или на уговорения начин на ползване на имота между страните. Въведените критерии в тези текстове са обективни, защото са съобразени с интересите на всеки собственик и се определят от действащите нормативно установени правила и нормативи. Преценката за това дали пречките от ползването на един имот за собственика на съседния са по-големи от обикновеното зависи и от това дали са спазени строително-технически правила и норми при изграждане на сградите и при функциониране на съоръженията. Текстовете на чл. 50 и чл. 51 ЗС са приложими както за собственици на съседни поземлени имоти, така и за собственици на самостоятелни обекти, построени в рамките на един поземлен имот. Строителните правила и норми доразвиват правилата на чл. 50 и чл. 51 ЗС. Правните норми, които ги уреждат са в обществен интерес, поради което са императивни. Съдът не може да задължава извършване на действия, включително и за възстановяване на съществуващо положение, ако тези действия биха противоречали на императивни нормативно установени изисквания. Принципът на законност, провъзгласен в чл. 5 ГПК изисква съдът да постановява решенията си според точния смисъл на нормативните актове, а ако са неясни – според общия им разум. В изпълнение на този принцип и прилагайки и служебно императивните правила, съдът не може да постанови възстановяване на съоръжение, което не може да се използва по предназначение поради проектирането и изграждането му в нарушение на нормативните и технологичните изисквания. Това би противоречало и на нормата на чл. 109 ЗС. Негаторният иск е средство за защита от неоснователни действия. Защитата срещу неоснователно действие не може да се осигури чрез предписване да се извърши друго неоснователно действие. В цитирания смисъл е решение № 123/04.10.2019 г. по гр. д. № 3424/2018 г. на ВКС, първо г. о., което е приложимо и за настоящата хипотеза.

Независимо, че касаторът не е посочил с кои решения на Съда на Европейския съюз твърди противоречие, като само се позовава на чл. 17 от Х. на основните права на ЕС и чл. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧ, следва да се посочи, че анализът на чл. 17, параграф 1 от Х. във връзка с чл. 52, параграф 1 от нея налага извод, от една страна, че когато се изтъква някаква обществена полза, за да се обоснове лишаването от собственост, контролът за спазването на принципа на пропорционалност по чл. 52, параграф 1 от Х. трябва да се упражнява именно от гледна точка на съответната обществена полза и обхванатите от нея цели от обществен интерес /Решение-21.05.2019 г.-Дело С-235/17, Комисия срещу Унгария, т. 89/.

В своите решения Европейският съд по правата на човека също приема, че намесата в правото на собственост по чл. 1 от Протокол 1 трябва да е законосъобразна, да е в обществен интерес и да постига справедлив баланс между изискванията на общия интерес и индивидуалните права на засегнатото лице. Третото условие по чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ е именно изискването за пропорционалност, т.е. постигане на справедлив баланс между интереса на обществото и изискванията за защита на индивидуалните права на засегнатото лице, задължава националният съд да отчете особеностите на конкретния случай. Именно такава е и настоящата хипотеза, в която са били отчетени тези особености.

Не е налице основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви - за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Не са налице допълнителните предпоставки, които установява нормата.

В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация не е направил искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение