Определение № 107 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 57/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. И. от [населено място] против решение № 263 от 07.10.2022 г. по в. гр. д. № 208/2022 г. на Смолянски окръжен съд, потвърждаващо постановеното от Чепеларски районен съд решение № 24 от 15.02.2019г. по т. д. № 88/2018 г. в обжалваните негови части, с които предявените от „Банка ДСК” EАД, [населено място] срещу касаторката искове с правно основание чл. 430 ТЗ са уважени за следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 02.09.2009г.: 14 944.94 лв. – главница; 7 682.53 лв. – възнаградителна лихва за периода от 02.07.2013 г. до 11.05.2018 г; 1 825.55 лв. – санкционна лихва за същия период. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като във връзка с вземанията по процесния договор за кредит между страните са водени две предходни искови производства, приключили с решения за отхвърляне на претенциите на банката, чиято сила на пресъдено нещо е следвало да бъде зачетена. Изразено е несъгласие и с извода, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена с получаването на препис от настоящата искова молба с твърдението, че в периода 2014 г. - 2018 г. кредитът е осчетоводяван като предсрочно изискуем от банката три пъти. Според касаторката, неправилна е и преценката на съда, че вземанията не са погасени по давност – както по отношение момента, от който същата следва да се изчислява, така и по отношение на давностния срок, който, според нея, е тригодишен не само за лихвите, но и за главницата предвид указанията в Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Подробни съображения са изложени и във връзка с неуваженото й възражение за нередовност на счетоводството на банката. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е длъжникът да бъде уведомен за настъпила предсрочна изискуемост по кредит с получаване на препис от искова молба по развило се предходно производство по реда на чл. 422 ГПК, по което производство с влязло в сила решение искът е отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост; 2. Допустимо ли е съдът да присъди възнаградителна лихва върху главница, която счита за предсрочно падежирала, при положение че ищецът няма такава претенция в исковата молба; 3. При наличието на висящо изпълнително дело, при надлежно връчена ПДИ, допустимо ли е от длъжника да се изисква точно изпълнение на договорните задължения по договор за кредит към кредитора, а не към частен съдебен изпълнител; 4. Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички спорни по делото факти с оглед наведените от страната възражения, които имат отношение към правния спор; Въпреки липсата на такова произнасяне, допустимо ли е да се формира правен въпрос, обуславящ допустимост на касационното обжалване, тъй като произнасянето по този въпрос е от съществена важност за изхода на спора; 5. Представлява ли различието в данните, подавани от банка по реда на Наредба 22 от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър и извлечението от сметка, представено по исково производство нарушение на задължението за водене на редовно счетоводство по смисъла на чл. 55 ТЗ; При положителен отговор, какви са правните последици от това; 6. Допустим ли е осъдителен иск по претенция за връщане на дадено по договор за кредит, при положение че между страните е налице влязло в сила решение по установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, по който искът на кредитора е отхвърлен поради нередовно обявена предсрочна изискуемост на кредита“. По отношение на така поставените въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с твърдението, че се решават противоречиво от съдилищата, както и че произнасянето по тях ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като „в скоро време съдебната система ще изобилства от сходни казуси и решението на Върховния съд ще допринесе за еднаквото тълкуване на правните норми и постановяване на едностранна и непротиворечива практика на съдилищата, което, от своя страна, ще доведе до правна сигурност в гражданския оборот“. Ответникът по касация – „Банка ДСК” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 14.12.2022 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните е възникнало облигационно отношение, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление от 02.09.2009 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на кредитополучателя П. Т. И. от [населено място] сума в размер на 20 000 лв. за срок до 02.09.2019 г., която сума е следвало да бъде върната на 120 месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план, при договорен лихвен процент 10.45 %; Договорът е сключен при преференциални условия в хипотезата на т.1.1. от Приложение № 2 – Промоционални условия по кредитна програма „ДСК Престиж плюс”, обезпечен с договор за залог върху трудово възнаграждение; Съгласно чл. 8 от същия, кредитът се олихвява с преференциален лихвен процент в размер на 10.45 %, формиран от БЛП 7.44 % и стандартна надбавка 3.01 %, като изрично е посочено, че надбавката може да се намали с отстъпка по програма „ДСК Престиж плюс”, намалена в настоящата хипотеза, видно от приложения договор, с нула процентни пункта; До 02.11.2012 г. вноските по кредита са погасявани редовно, но след тази дата са допускани системни просрочия, като неплатените падежирали вноски са 61 и са дължими за периода от 02.05.2013 г. до 11.05.2018 г.; В периода от 02.09.2009 г. до 05.08.2012 г. включително кредитът е олихвяван с договорения в чл. 8 лихвен процент 10.45 % във връзка с ползването на условията по програма „ДСК Престиж плюс“, а след 05.08.2012 г. е прилаган лихвен процент 14.95 %. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, обжалвана от ответницата по исковете П. И., въззивният съд е преценил, на първо място, че оплакването й за недопустимост на производството, аргументирана с наличието на две предходни дела (гр. д. № 723/2014 г. и гр. д. № 361/2016 г. на Смолянски районен съд) между страните по повод на същия договор за кредит, е неоснователно, тъй като липсва тъждество между делата. Приел е, че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, предмет на посочените две дела, са отхвърлени единствено по съображения, че банката-ищец не е доказала, че фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост на вземането, са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, докато предмет на настоящото производство е осъдителен иск за вземания за погасителни вноски и лихви, които са станали изискуеми след постановяване на тези решения. Според съдебния състав, със сила на пресъдено нещо е разрешен единствено въпросът, че не съществува вземане на банката, основано на твърдяната в заявленията по чл. 417 ГПК предсрочна изискуемост на договора за кредит към момента на сезирането на съда в заповедното производство, поради което е допустимо в нов процес ищецът да предяви срещу ответницата вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди нов (новонастъпил) факт - осъществяването на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение, настъпило след края на устните състезания по предходното дело. Изцяло е споделен и изводът, че вземанията по процесния договор за кредит не са погасени по давност. Въззивният съд е приел, че давността е започнала да тече от 27.05.2018 г., когато ответницата е получила копие от исковата молба по настоящото дело и е надлежно уведомена за волеизявлението на банката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, от което е направил извод, че към момента на предявяване на исковете приложимият в случая общ петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД не е изтекъл. Счел е, че е без значение обстоятелството колко пъти банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, тъй като с решенията по предходните производства със сила на пресъдено нещо е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене, но не е отречено възникването на спорното право - вземанията по договора за банков кредит. Именно поради това, че различните записвания в счетоводството на банката относно кредита и неговия статут, както и справките, които тя е давала на БНБ на основание Наредба № 22 от 16.07.2009 г. за Централния регистър, са съобразявани с посочените по-горе съдебни актове, съдът е счел за неоснователно твърдението на ответницата за нередовност на воденото от банката счетоводство. На последно място, съдебният състав е преценил като правно ирелевантна за настоящето производство и вписаната в поканата за доброволно изпълнение до ответницата сума по образуваното изпълнително дело № 145/2014 г. по описа на ЧСИ П. М., съобразявайки служебно установения от него факт, че изпълнителното производство е прекратено през 2015 година като последица от отхвърлянео на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Не може да се счете, че съществува вероятност атакуваното решение да е недопустимо, в каквато връзка е и единият от поставените от касаторката въпроси (въпрос № 6). Изцяло следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че претенциите са допустими, тъй като не е налице тъждество по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК в предмета на спора по настоящето дело и предмета на спора, разрешен с влезлите в сила решения по гр. д. № 723/2014 г. и гр. д. № 361/2016 г. на Смолянски районен съд. Макар да са между същите страни, във връзка със същия договор за банков кредит, претенциите се основават на различни правопораждащи факти: съответно за предходните производства – обявяване предсрочната изискуемост на кредита от банката през 2014г. и през 2016 г., а за настоящото производство – обявяване на предсрочната изискуемост на кредита през 2018 г. Различните основания на исковете обуславят допустимост на новото исково производство по чл. 430 ГПК и съответно допустимост на обжалваното въззивно решение. В посочения смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д.№ 2278/2019 г. на I т. о. и решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I т. о. и др. в които е прието, че: При отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по който ищецът е навел твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен поради ненастъпила такава, последващият процес относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси, формулирани от касаторката, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За първия въпрос този извод следва от обстоятелството, че мотивите на въззивния акт не съдържат произнасяне по него. Съдът е приел, че ответницата е уведомена за настъпилата предсрочната изискуемост с получаване на преписа от исковата молба, но не е обсъждал дали е допустимо уведомяването й „с получаване на препис от искова молба по развило се предходно производство по реда на чл. 422 ГПК, по което производство с влязло в сила решение искът е отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост“. Вторият въпрос е ирелевантен, тъй като съдържащото се в него твърдение, че ищецът не е претендирал присъждане на възнаградителна лихва, не съответства на петитума на исковата молба, където изрично е отразено искане за присъждане на възнаградителна лихва. Въпрос № 3 не кореспондира с приетото от съда. Въпросът е основан на твърдението на касаторката, че дължи изпълнение на задълженията по договора за кредит не към банката-кредитор, а към частния съдебен изпълнител с оглед „наличието на висящо изпълнително дело“. В мотивите на обжалваното решение обаче е прието точно обратното – че изпълнителното производство е прекратено. Въпрос № 4 е поставен напълно абстрактно, без да е отнесен към изложените от въззивния съд съображения и без да е конкретизирано по кои спорни факти и възражения той не се е произнесъл. Въпрос № 5, свързан с преценката относно редовността на воденото от банката счетоводство, е относим изцяло към правилността на обжалвания акт. Освен поради отсъствие на общата предпоставка, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради недоказаност на поддържаните по отношение на тях основания. Преди всичко, следва да се посочи, че понастоящем (след изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – ДВ., бр. 86 от 2017 г.) „противоречивото решаване“ на въпроса от съдилищата не е сред основанията за допускане на касационно обжалване. Следователно, касаторката е заявила основание за допускане на касационно обжалване, каквото не съществува. На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърдението, че „в скоро време съдебната система ще изобилства от сходни казуси“ не обосновава извод за наличие на формиращите това основание две кумулативни предпоставки съгласно разясненията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК” ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК