Определение № 724 от 12.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 8/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 4753/18.07.2025 г. по в.гр.д. № 12987/2024 г. по описа на Софийски градски съд, II-Д възз. състав, поправено с решение № 6115/13.10.2025 г., с което е обезсилено решение № 15924/21.08.2024 г. по гр.д. № 37236/2023 г. на Софийски районен съд, 144 състав, в частта за признаване за установено по чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответницата Д. В. К. дължи на банката сумата от 8 202 лева, представляваща главница за период от 07.09.2021 г. до 05.09.2022 г. по договор за срочен банков кредит № 138975/12.10.2018 г. и общите условия към него, ведно със законна лихва от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 339,86 лева - договорна лихва за периода от 05.08.2021 г. до 04.09.2022 г., сумата от 1 614,17 лева - мораторна лихва за периода от 07.09.2021 г. до 22.02.2023 г., както и съдебни разноски от 892,12 лева, и е прекратено производството по въззивното гражданско дело, както и е обезсилена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 09.03.2023 г. и изпълнителния лист от 04.04.2023 г., издадени по ч.гр.д. № 9614/2023 г. на Софийски районен съд, 144 състав, по отношение на длъжника Д. В. К..

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Счита се, че втората инстанция е обезсилила първоинстанционното решение, без да изложи никакви мотиви в какво се състои неговата недопустимост. В нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният състав се е произнесъл по въпроси, които не са поставяни в жалбата – без заявено възражение по чл. 147 ЗЗД е приел, че въззивникът е поръчител по процесния договор, което е довело до обезсилване на обжалваното решение на СРС. Изтъква се, че на първата страница на процесния договор за банков кредит е посочено, че Д. К. е “солидарен длъжник” или “съдлъжник”, а в чл. 6 е предвидено, че съдлъжникът се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя (при условията на чл. 121 и сл. от ЗЗД) пред банката за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя така, както са уговорени в договора и общите условия, както и да изпълнява всички свои задължения по чл. 21 от общите условия. Поддържа се тезата, че указването в договора на ответницата К. като съдлъжник, съответно подписването му от нея в това й качество, обективира изявленията на страните за постигнато между тях съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Добавя се, че никъде в договора и в документите към него няма обективирано писмено двустранно волеизявление, че ответницата поема задължения като поръчител, за да се приеме, че е спазена формата по чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Подчертава се, че въззивният състав, без да извърши задълбочен анализ и тълкуване на договора, е счел, че по отношение задължението на ответницата К. следва да бъдат приложени правилата на ЗЗД относно поръчителството, в частност разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и е достигнал до неправилния според касатора извод, че преклузивният 6-месечен срок от падежа на главното задължение, в който кредиторът е следвало да предяви иск за вземането си, е изтекъл на 05.09.2022 г. Оспорва се като немотивирано и заключението на СГС, че искането от 20.05.2020 г. за промяна на условията по кредита във връзка с извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. в резултат на пандемията от Covid-19, не касае солидарните длъжници и спрямо тях крайният срок за погасяване на кредита е първоначално договорения. Счита се за неправилно възприета от съда и целта на кредита – за закупуване на МПС, тъй като същият бил предоставен за кредитиране на малки и средни предприятия (МСП). По тези аргументи се иска отмяна на въззивното решение с произтичащите от това последици, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение от 450 лева. Заявява се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

При тези оплаквания се претендира да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “При тълкуването на договора по реда на чл. 20 ЗЗД, задължен ли е съдът да търси действителната обща воля на страните, а не предполагаемата такава и задължен ли е съдът при тълкуване на отделните уговорки от договора да ги тълкува във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел и съдържание, обичаите в практиката и добросъвестността?”.

2. “Може ли съдът по пътя на тълкуването по чл. 20 ЗЗД да измени характера на поето с тълкувания договор задължение?”.

3. “Необходимо ли да има двустранно писмено волеизявление, че лицето ще поеме задължения като поръчител, за да се приеме, че е спазена формата по чл. 138, ал. 1 ЗЗД?”.

4. “Произнесъл ли се е съдът свръхпетитум по отношение на обстоятелство, което не е спорно, не е правено възражение по него нито в първа, нито във втора инстанция и не е било предмет на въззивната жалба в конкретния случай, че ответницата е съдлъжник?”.

5. “Налице ли е съществено процесуално нарушение от решаващия съд, при положение че при уговорена в писмен договор солидарна отговорност, съдът по свое тълкувание и усмотрение да счита, че е налице поръчителство, без за това да има данни по делото, включително изрично двустранно писмено волеизявление по смисъла на чл. 138, ал. 1 ЗЗД?”.

По първия въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради постановяване на въззивното решение в противоречие с казуалната практика на касационната инстанция – решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50116/18.10.2022 г. по т.д. № 1247/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 50223/16.01.2023 г. по гр.д. № 574/2022 г. на ВКС, III г.о., по втория – поради отклонение от практиката на ВКС – решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д. № 2007/2021 г. на ВКС, IV г.о., по третия – поради несъответствие с решение № 60119/23.12.2021 г. по т.д. № 1024/2020 г. на ВКС, I т.о. Изтъква се и наличие на противоречие на въззивния акт с решение № 89/17.07.2009 г. по т.д. № 523/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о. и решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о. По четвъртото и петото питане се релевира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Счита се, че поради допуснатите от въззива нарушения решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

От ответника по касация Д. В. К. е подаден отговор, в който се оспорва допустимостта на касационната жалба в частта по исковете за възнаградителна лихва и обезщетение за забава, тъй като са с цена под прага за касационен контрол от 5 000 лева. По отношение на иска за главница се счита, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато поради липса на основания за това. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА от 1 040 лева.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Доводите на ответника по касация за недопустимост на касационната проверка на въззивното решение в частта по исковете за възнаградителна лихва и обезщетение за забава не могат да бъдат споделени, тъй като същите следват съдбата на главното вземане за главница от 8 202 лева, което преодолява прага по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба, с която са предявени от “ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД – правоприемник на “Кей Би Си Банк България” ЕАД (преди “Райфайзенбанк /България/” ЕАД), против ответниците - “А. – 05 БГ” ЕООД, К. И. Г. и Д. В. К., обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат в условията на солидарност на ищеца сумата от 8 202 лева, представляваща главница за период от 07.09.2021 г. до 05.09.2022 г. по договор за срочен банков кредит № 138975/12.10.2018 г. и общите условия към него, ведно със законна лихва за период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 339,86 лева - договорна лихва за периода от 05.08.2021 г. до 04.09.2022 г., сумата от 1 614,17 лева - мораторна лихва за периода от 07.09.2021 г. до 22.02.2023 г., за които е издадена заповед по чл. 417 ГПК от 09.03.2023 г. по ч.гр.д. № 9614/2023 г. и въз основа на нея изпълнителен лист от 09.03.2023 г.

С първоинстанционното решение искове са уважени изцяло.

С въззивната жалба на ответницата Д. В. К. са въведени оплаквания за нищожност на клаузи от процесния договор за банков кредит поради нарушение на правилата за потребителска защита по ЗЗП и ЗПК.

Въззивният съд е констатирал, че между страните няма спор относно съществуването и съдържанието на договор за срочен банков кредит № 138975/12.10.2018 г. и приложимите общи условия към него. По силата на този договор банката се е съгласила да отпусне кредит в размер на 25 954 лева на “А. – 05 БГ” ЕООД като кредитополучател, със съдействието на солидарни длъжници. Решаващият състав на СГС е посочил, че целта на кредита е “кредитиране на МПС клиенти”, като сумата е предназначена за рефинансиране на предходен кредит (договор № 117263/16.03.2017 г.), отпуснат на други лица за закупуване на моторно превозно средство. Договорена е годишна лихва в размер на краткосрочния лихвен процент по статистика на БНБ плюс 7 процентни пункта, но не по-малко от 7%, с месечно преизчисляване и падеж на лихвите всяко пето число от месеца. Срокът за усвояване на заема е до 04.11.2018 г., а срокът за окончателното му погасяване – до 05.03.2022 г. Въззивният съд е приел, че кредитът е усвояван поетапно, при представяне на разходооправдателни документи, като разплащанията са извършвани по посочена в договора банкова сметка. Отбелязал е, че на 20.05.2020 г., във връзка с възникналата извънредна епидемична обстановка (Ковид-19) “А. – 05 БГ” ЕООД и К. Г. са поискали от банката отсрочване на плащанията по кредита за срок от шест месеца – до 05.09.2020 г. вкл., като за този период да се дължи само лихва. Искането е било прието и потвърдено от банката, което е удостоверено чрез приложени към исковата молба документи.

При тези данни въззивният съд е преценил, че в случая поръчителят въззивник не се доказа да се е съгласил на удължаването (разсрочването) на задълженията по процесния договор за допълнителните шест месеца. Тъй като договорът за банков кредит с продължавано изпълнение, поръчителят се освобождава от отговорност единствено за задълженията с падеж, следващ първоначално уговорения краен срок за изпълнение, но нее и за тези, чийто падеж попада в рамките на първоначално определения срок. Последващи изменения в съдържанието на договора между кредитора и длъжника, утежняващи положението на последния, освен ако обективират новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД и с оглед последиците на предложение второ на разпоредбата, не погасяват поръчителството. Намерил е, че в случая не е налице хипотеза на новация по чл. 107 ЗЗД, тъй като с изменението на срока на издължаване на анюитетните вноски не е уговорено ново задължение на мястото на стария дълг. По тези съображения е счел, че поръчителката е останала задължена за дълга за първоначалния срок на погасяване на заемните суми – т.е. до 05.03.2022 г.

Приел е, че първоинстанционното производство се счита образувано на 23.02.2023 г. с депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Позовавайки се на разясненията относно приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е намерил, че срокът за погасяване на поръчителството е изтекъл на 05.09.2022 г. Посочил е, че съгласно т. 4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, срокът е краен и преклузивен, като с изтичането му се прекратява самото поръчителнство. За спазването му съдът следи служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия. При тези данни и предвид липсата на абсолютна процесуална предпоставка за постановяване на решение по съществото на спора, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК въззивният съд е обезсилил като недопустимо първоинистанционното решение в частта по предявените срещу Д. К. искове и е прекратил въззивното дело.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира осъществяване на директна касационна проверка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради “очевидна неправилност” на обжалваното решение. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора. Аргументите му относно допуснати от въззивния състав нарушения на материалния и процесуалния закон представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК, но не обосновават наличие на очевидна такава. Поради това не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Следва да се разгледа искането на касатора за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос е материалноправен и е обусловил решаващата воля на въззивния състав, поради което се явява релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В казуалната практика на касацията, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 60079/19.01.2022 г. по т.д. № 105/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50/30.07.2019 г. по т.д. № 1883/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 52/10.06.2020 г. по т.д. № 920/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 149/30.11.2017 г. по т.д. № 268/2017 г. на ВКС, I т.о., др.), се приема, че тълкуването трябва да съдейства за разкриване на точния смисъл на договора. В чл. 20 ЗЗД са определени критериите, при които се осъществява тълкуването – търси се действителната воля на страните по договора; отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се тълкува с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл. Освен това следва да се съобразяват логическите и граматически правила. Съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, и не може да променя нейното съдържание. С оглед въведените от касатора доводи се налага извършване на преценка за съответствие на въззивното решение с така формираната практика на ВКС, което обосновава допуск до касационен контрол на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: “При тълкуването на договора по реда на чл. 20 ЗЗД задължен ли е съдът да търси действителната обща воля на страните, а не предполагаемата такава, и задължен ли е съдът при тълкуване на отделните уговорки от договора да ги тълкува във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел и съдържание, обичаите в практиката и добросъвестността?”.

Поради допускането до касация по така формулирания въпрос не се обсъждат останалите поставени питания, които съобразно въведените с жалбата оплаквания ще бъде разгледани с решението по делото.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,