Определение № 5614 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1792/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Н., чрез адв. Я. М., срещу решение № 328/14.11.2023г. по гр.д.№ 494/23г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. срещу Л. Г. Н. осъдителен иск за 21 825 лева, при правна квалификация по чл. 284, ал.2 ЗЗД. Касаторът обжалва решението с оплакване, че макар да е уважен довода по въззивната му жалба относно правната квалификация на претенцията – по чл. 284, ал.2 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд неправилно не е обезсилил първоинстанционното решение и върнал делото за ново разглеждане, а се е произнесъл по съществото на спора в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В контекста на посочените оплаквания, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че решението на въззивния съд е недопустимо и се поставят следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1/ “Може ли въззивният съд да даде различна правна квалификация на спора по делото и да реши спора по същество, без изрично да разпредели доказателствена тежест между страните, съобразявайки правните елементи на новата правна квалификация?“ и 2/ „Може ли съдът да приеме определен спорен юридически факт за доказан, ако липсва доказване (ако за него има само твърдение без доказателствени искания) или ако страната не е направила доказателствени искания за доказването му?“. Насрещната страна по жалбата – ответникът Л. Г. Н., чрез адв. Р. И., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва касационната жалба. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е споделил довода на ищцата по въззивната й жалба, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения осъдителен иск; квалифицирал е претенцията като такава по чл. 284, ал.2 ЗЗД и е счел същата за неоснователна, обсъждайки същите факти, установени от събраните по делото доказателства, които е разгледал и първоинстанционния съд, за да отхвърли претенцията, но като такава по чл. 59 ЗЗД. По съществото на спора въззивната инстанция е приела да е в доказателствена тежест на ответника да установи, че е дал на ищцата сметка по изпълнението на поръчката, а че събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност доказват изпълнение на задължението му по чл.284, ал.2 ЗЗД. За да формира този краен извод, въззивният съд е съобразил, че: страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак, сключен на 16.09.2006 г., е прекратен с развод по взаимно съгласие с влязло в сила на 25.11.2021 г. решение; от брака си страните имат две ненавършили пълнолетие деца - М. Л. Н., [дата на раждане], и Г. Л. Н., [дата на раждане]; на 09.01.2020г. Л. Н. е закупил апартамент в /жк/, /населено място/, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ... по КККР за продажна цена от 50 000 лв.; на 12.02.2021г. Г. Н. е упълномощила съпруга си Л. Н. да я представлява пред нотариус, като от нейно име се разпореди по избран от него начин /дари, продаде, замени и прочее/ в полза на трети лица и/или сам на себе си, както и на други лица, които също представлява по силата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, при условия, каквито договори изцяло, притежаваните от нея идеални части от съсобствения им недвижим имот в /жк/, придобит в режим на СИО, като от нейно име получи продажната цена в брой или по банков път; на 16.02.2021 г. Л. Н., действащ лично и като пълномощник на Г. Н., е продал имота на У. С. Н. за продажна цена в размер на 43 650 лв., която сума Л. Г. Н., лично и като пълномощник на Г. П. Н., е заявил, че е съгласен да получи по банков път, по банкова сметка с титуляр Л. Г. Н. в деня на подписване на нотариалния акт; продажната цена е заплатена от купувача У. С. Н. на продавача Л. Г. Н. на същата дата по банков път с два банкови превода в размер на 38 431.41 лв. и 5 218.59 лв. Въззивният съд е приел, че ответникът не дължи на ищцата половината от продажната цена от имота, защото: 1/ според неоспореното от ищцата твърдение в отговора на исковата молба, бил оставил парите от продажбата след изтеглянето им от банката в секцията в хола на семейното жилище т.е. предприел активно действие, извършено в изпълнение на задължението по отчетната сделка и предаване на доверителя на неговата част от сумата и 2/ цялата сума от продажбата била изразходвана до прекратяване на брака за нуждите на семейството - за погасяване на заеми, сключени през време на брака за посрещане на семейни нужди, и за издръжка на семейството. За да мотивира втория доказателствен извод, въззивният съд е съобразил твърдението на ищцата, че причина за продажбата е била необходимостта от ликвидни средства за издръжка на семейството и е обсъдил представените от ответника писмени доказателства (копия от писмени договори за парични заеми; разписки за погасяване на тези парични заеми; извлечение от банкова сметка на У. Н. и Г. Н., родители на ответника; договори за дарение, всички те неоспорени от ищцата; самолетни билети; договор за потребителски кредит С.-... от ... ... ... г.; договор за кредит за текущо потребление с „Банка ДСК“ АД от 23.10.2015г.; данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2015г. и 2016г.) и събраните по делото свидетелски показания (св. Д. П.- майка на ищцата, св. Т. М., св. С. Н.- брат на ответника, св. Н. Д., св. Х. В.), както и дадените по реда на чл. 176, ал.1 ГПК обяснения от ищцата. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въззивният съд е изпълнил задължението си да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение. Изрично е мотивирал извода си, че първоинстанционното решение е постановено в обхвата на търсената от ищеца защита, поради което погрешно определената правна квалификация на иска представлява нарушение на материалния закон, разрешимо от въззивната инстанция, която, като определи правилната квалификация на предявения иск, следва да се произнесе по основателността му. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на въззивното решение когато води до произнасяне извън предмета на делото и обхвата на търсената защита. Тъй като в случая това не е така и въззивният съд е разгледал именно предявения иск, давайки му различна правна квалификация, то въззивното решение не е недопустимо. Въпросът на касатора за възможността въззивният съд да се произнесе по същество при различна правна квалификация, без да разпредели доказателствена тежест съобразно нея, няма претендираното значение за изхода на спора. Както е прието в цитираното от касатора ТР № 1 /2013 на ОСГТК на ВКС – т.2, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Или условие за указания от въззивния съд по разпределение на доказателствената тежест е не неправилната правна квалификация, сама по себе си, а в резултат от същата на страните да са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В случая това условие липсва. Приетата от въззивния съд правна квалификация на исковата претенция – по чл. 284, ал.2 ЗЗД, не влече доказателствена тежест за ищцата на различен от безспорния по делото факт, че тя е дала мандат на ответника да получи цената от продажбата на притежавания в СИО апартамент. Няма други правнорелевантни факти, които да са в доказателствена тежест на ищцата. По тази причина и доколкото въззивният съд не е отхвърлил иска като недоказан, а като неоснователен, първият въпрос на касатора не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Вторият въпрос на ищцата се поставя в контекста на оплакванията й, че въззивният съд е приел за доказан факт твърдението на ответника в отговора по чл. 131 ГПК, че е изтеглил от банката продажната цена и е оставил изтеглените пари в семейното жилище. Този въпрос игнорира обстоятелството, че успоредно с приетото съгласно твърдението на ответника, но независимо от него, въззивният съд е формирал решаващ извод за неоснователност на иска въз основа на установеното от доказателствата по делото, че за периода от продажбата на притежавания в СИО имот до прекратяване на брака направените разходи за задоволяване на конкретните семейни нужди надхвърлят сумата на продажната цена. По същество това означава, че ответникът е доказал, че се е разпоредил с полученото от продажбата и в интерес на ищцата, предвид факта, че разходването на общите към момента на извършването му средства е било за нуждите на семейството. Този доказателствен извод е формиран след преценка на многобройните гласни и писмени доказателства по делото, и кореспондира с твърдението на самата ищца в исковата й молба, че продажбата на съсобствения имот е била наложена от необходимостта от средства за издръжка на семейството. В тази връзка, вторият въпрос на касатора - за доказателствената стойност на неоспорено твърдение на ответника - остава ирелевантен за изхода на спора т.е. и той не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд