Определение № 483 от 31.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4910/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Д. П. чрез адв. Д. против решение № 917 от 29.07.2021 г. по гр. д. № 920/2021 г. на Апелативен съд – София, ГК, 7 - ми състав.

Ответникът С. Н. О. чрез адв. М. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 261443 от 27.11.2020 г. по гр. д. № 14728/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 10 състав за уважаване на предявения от С. Н. О. (конституирана в правата на първоначалния ищец М. Ц. Т. по реда на чл. 227 ГПК) против Ц. Д. П. иск с правно основание чл. 42, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1 ЗЗД и е признат за недействителен като сключен при превишаване пределите на представителна власт от ответника, договора за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том .., рег. № ..., дело № .../... г. по описа на нотариус Л. З., рег. № .. на НК в частта, с която М. Ц. Т. чрез пълномощник Ц. Д. П. продава на последния притежаваната от нея 1/2 идеална част от следните недвижими имоти: УПИ ... – ..., кв. ... по действащия регулационен план на м. „Г.“ – [населено място] с площ от ... кв. м., заедно с втория етаж от двуетажната жилищна сграда в имота и с 1/2 идеална част от общите части на сградата, както и в частта, с която М. Ц. Т. чрез пълномощника си Ц. Д. П. продава на последния първият етаж от описаната жилищна сграда заедно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, построена в имота, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица] е ангажирана отговорността на ответника за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ответникът е представлявал по процесната сделка първоначалната ищца М. Т. въз основа на надлежно дадено и оформено (с нотариална заверка на подпис и съдържание) пълномощно. С него той е бил овластен да продаде на когото намери за добре и на каквато цена се договори там описаните имоти на упълномощителя. Приел, че за да договоря сам със себе си пълномощникът е следвало да получи изричното съгласие на представлявания за това – арг. чл. 38, ал. 1 ЗЗД. С оглед липсата на такова е направен извод, че е налице превишаване пределите на учредената на ответника представителна власт. Изразено е разбиране, че сделка сключена в нарушение на чл. 38 ЗЗД е висящо недействителна, а не нищожна, поради което може да бъде потвърдена от представлявания по арг. от 42, ал. 2 ЗЗД – при преценка, че тя е в негов интерес. Инстанцията по същество е намерила да отсъстват данни за извършено потвърждаване на сделката, което действие да е осъществено (в съответствие с изискванията в случая за завишената форма за действителност на пълномощното) с нотариално удостоверяване на подписа и на съдържанието. При липсата на изрично уговорка в текста на пълномощното е направено съждение, че ответникът не е бил упълномощен да договоря сам със себе си, противно на доводите на защитата му в тази насока. Обстоятелството, че сумата на продажната цена по сделката е била заплатена от купувача – ответник, който в последствие я е изтеглил, не може да се приеме за конклудентно действие, което потвърждава извършената без представителна власт сделка, а и при сделки, за които се изисква нотариална форма, такива конклудентни действия са неприложими. Позоваването на мнимо представлявания пред съд на недействителност на сделката се приравнява на отказ за потвърждаването й.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, респ. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. Сочи се формално и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – при пълно отсъствие на доводи за осъществили се предпоставки в негово приложно поле.

Съдържанието на поставените въпроси е следното:

1. „Идентични ли са от правна гледна точка изразите „превишаване пределите на представителна власт“ и „липсата на представителна власт?“;

2. „Изразът „да продаде на когото намери за добре и на каквато цена се договори“ по своята логика определя ли обем от права, които включват и правото пълномощникът „да продаде сам на себе си“?“;

3. „Изразът в пълномощното „да продаде на когото намери за добре и на каквато цена се договори“ по своята логика изключва ли правото пълномощникът „да продаде сам на себе си“?“;

4. „Задължително ли е изричното записване в едно пълномощно на правото „да продаде сам на себе си“, за да е действителна сделка между упълномощителя чрез пълномощника, сключена със самия пълномощник като насрещна страна или е възможно за даването на правото „да се сключи договор сам със себе си“ да се направи извод по логически път от друга формулировка за дадените права?“;

5. „Кое е първо съдебно заседание, с чието приключване съгласно ГПК се погасява правото за изменение на иска, когато влязло в сила решение на първа инстанция е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав?“;

6. „Ищец, в чиято полза се е произнесъл първоинстанционния съд има ли право да изменя иска си за първи път отново пред първата инстанция, която гледа върнато от ВКС дело след отмяна на произнесено и влязло в сила решение на първа инстанция, поради съществено нарушение на процесуалните правила за защита интереса на неуведомен и лишен да участва в първото дело ответник?“;

7. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към постановеното решение да се съобрази изцяло с правното значение на факт, който е приел за доказан по делото или може да се ограничи единствено с доводи и изводи, направени от страна по делото във въззивната жалба?“

8. „Какво точно се има предвид от законодателя с разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД в частта „лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт“ – че лицето, сключило договор въобще никога не е разполагало с пълномощно, но е сключило сделката от името и като пълномощник на друго лице или че лицето разполага с пълномощно, но с това пълномощно не е упълномощено с правата, които реално е упражнило при сключване на сделка – устно или при подписване на договор?“;

9. „Когато се иска прогласяване недействителност на един договор подписан от пълномощник с оглед съдържанието на даденото пълномощно с нотариална заверка на подписи и на съдържание трябва ли едновременно с искането да се прогласи недействителност на договора да се иска и прогласяване недействителност на самото пълномощно, поради естеството на връзката и съдържанието на двете сделки?“;

10. „Изразът „да договоря с когото намери за добре и както намери за добре“ покрива ли по своето съдържание при съвременните условия и волята „да договоря и сам със себе си“, ако това е в полза и на двете страни и не е доказано да води до нанасяне вреда на упълномощителите, от една страна и доколкото това не само не противоречи на императивна правна норма, а в същност е в съответствие с разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗЗД?“.

Според страната горните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановките на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, „както и са развити неправилно становища по въпроси, които са от значение за развитието на правото“, респ. „които от една страна са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а от друга страна са свързани с приетото от съда противоречие на процесния договор с ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС“. Изрично пък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК последното питане е поставено с оглед значението му за развитието на правото.

Жалбоподателят обосновава също приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК като твърди, че въззивното решение е процесуално недопустимо и очевидно неправилно.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Селектирането на касационната жалба съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Според разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по обжалваното решение. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Повдигнатите въпроси не обосновават предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Те не удовлетворяват общо основание, тъй като не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – т.е. въпросът да е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Питанията произтичат от становище на страната по правилността на обжалваното решение и изразяват несъгласието й с там направените изводи за основателност на предявения иск по чл. 42, ал. 2 във вр. с чл. 38 ЗЗД. Въпросите, релевантни към правилността на решението не са правни въпроси и не формират обща предпоставка за допускане на касационно обжалване – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт. В атакуваното решение липсват правни разрешения, че понятията „превишаване пределите на представителна власт“ и „липсата на представителна власт са идентични (в контекста на първия въпрос). Напротив, изложени са решаващи мотиви, че ответникът е бил надлежно упълномощен от ищцата Т. да я представлява при разпореждане с описаните нейни недвижими имоти и че това е сторено в изискуемата се от закона форма за действителност (с оглед овластяването за извършване на разпоредителни сделки с вещни права върху недвижим имот)– с нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя и на съдържанието на пълномощното. Упълномощеното лице обаче е превишило пределите на валидно учредената му представителна власт и е сключило процесната сделка със себе си без да е изрично овластен за това от упълномощителя и при отказа за потвърждаването й от последния, чиято последица е висяща недействителност – арг. чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Тук релевантно е извършването на договора без представителна власт (извън нейните предели) от мнимият представител. Освен това, превишаване пределите на овластяването е другата проявна форма на липсата на представителна власт, която макар и да не е законодателно уредена, е призната в правната доктрина и в съдебната практика за резултираща висяща недействителност. С оглед на тези доводи, не са релевантни също осмия и деветия от поставените въпроси. В конкретиката на случая нито се е твърдял порок на едностранната упълномощителна сделка, обуславящ нейната недействителност, нито е имало такова искане за съдебна защита – напротив, при валидно овластяване се е твърдяло извършване на сделка извън неговите предели и се е претендирала недействителността на последната поради отказа на мнимо представлявания за потвърждаването й. Не са изводими от решаващите мотиви по обжалваното решение и следващите три от формулираните въпроси – с №№ 2 до 4 вкл. Съдът е приел, че за да договаря сам със себе си (както при извършване на процесната сделка) пълномощникът следва изрично да е овластен за това от упълномощителя съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Даването на нарочно съгласие за подобно договаряне и конкретните изрази, които ще се впишат в текста на пълномощното се определят от изявената за това воля на упълномощителя във всеки един случай. Преценката на използвани термини и изкази в конкретното пълномощно и тяхното значение с оглед обема и съдържанието на учредената представителната власт на ответника е фактически, а не правен въпрос. Освен това, формулирането на разглежданите въпроси отразява, както вече се посочи по – горе, становището на касатора за изпълнение на изискването по чл. 38, ал. 1 ЗЗД при процесното овластяване, което не осъществява обща предпоставка. По идентични мотиви следва да се приеме, че не удовлетворява общо основание и последния, десети въпрос. Въпроси с №№ 5 - 7 вкл. са изцяло извън процесуалната дейност на второинстанционния съд по разглеждане на спора и са ирелевантни. Произнасянето му е изцяло въз основа на заявените от ищцата обстоятелства и при там формулираното искане за съдебна защита. Още в исковата молба ищцата се е позовала на сключена сделка от ответника – неин пълномощник в нарушение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД – без да го е упълномощавала да договоря съм със себе си; отказала е да потвърди процесната сделка, доколкото се е позовала пред съд на недействителността й; претендирала е поради това обявяване недействителност на съглашението. Правната квалификация на спорното право е дейност на съда по прилагане на закона при съобразяване на наведените фактически обстоятелства и заявен петитум, поради което различието в приложимия закон по спорното правоотношение, възприет от съдилищата не е резултат от изменение на иска, каквото и не е налице в случая (в светлината на 5-тия и 6-тия от въпросите). Въпрос № 7 също не е обуславящ за активността на инстанцията по същество при разрешаване на спора, доколкото се поставя от страната без конкретизация на сочения значим факт за изхода по делото, който се твърди да не е съобразен от въззивната инстанция в мотивите на решението й (конкретизация на питането не може да се извършва и извлича от съдържанието на касационната жалба и там развитите доводи – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Няма основание за допускане на касационно обжалване и на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Обжалваното решение не е нито недопустим, нито очевидно неправилен съдебен акт.

То е постановено при участието на надлежните страни по спора, въведен с основанието и петитума на исковата молба. Предмет на защита са правата на първоначалната ищца М. Т. върху процесните недвижими имоти, накърнени с извършването на атакуваната разпоредителна сделка от ответника като неин мним представител. Правата на другия прехвърлител по обективиращия сделката нотариален акт – Г. Д. П. върху недвижимите имоти, находящи се на същия административен адрес (гр. С., район „В.“, [улица]) не са предмет на иска. Същият не е необходим другар в учредения процес и неучастието му няма за последица процесуална недопустимост на производството и на постановеното по него решение от въззивния съд, както се поддържа от жалбоподателя.

Решението е постановено и по предмета на спора, очертан от фактическите обстоятелства, изложени от ищеца и съобразно заявеното искане за съдебна защита. Обстоятелството, че по делото е било постановено предходно, влязло в сила решение на първа инстанция – по гр. дело № 14602/2014 г. на Софийски градски съд (което по реда на отмяната е било отменено от ВКС и делото върнато на първостепенния съд за ново разглеждане от друг състав) и там правната квалификация на спорно право е била по чл. 26 във вр. с чл. 38 ЗЗД не сочи на „излизане извън предмета на спора“, т. е. не обуславя недопустимост на обжалваното решение и на това основание, каквото се твърди да е налице. Както вече беше изтъкнато от настоящия състав правната квалификация на предявения иск се определя от съда и е израз на дейността му по приложението на закона, поради възприемането на друга квалификация при новото разглеждане на делото не води до недопустимост на съдебния акт (последицата от грешна правна квалификация на предявеното за защита спорно субективно материално право е неправилност на решението).

Не се открива и очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК.

Решението не е постановено в нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, при явна необоснованост поради нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, като наличието на този особено тежък порок на решението следва да бъде аргументирано от касационния жалбоподател и не подлежи на служебно установяване. В случая доводите на страната са, че такъв съществен порок на акта е постановяването му в противоречие с действащите материални норми на ЗУТ, определящи изграждането и съществуването на обособени обекти на вещното право, тъй като описанието в него на изградените в имота самостоятелни обекти на собственост, чието разпореждане с процесната сделка е осъществено, не е правилно. Така релевирани обаче разглежданите оплаквания имат отношение към правилността на решението – по чл. 281, т. 3 ГПК (която обаче е предмет на проверка при разглеждане на касационната жалба и предпоставя допуснат касационен контрол), но не осъществяват фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за селектиране на касационната жалба, поради което достъп на въззивното решение до касация не може да се осъществи.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 3 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.