Определение № 60365 от 14.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1172/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 4959 от 20.ІІІ.2020 г.) на М. П. К. от София, подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие от САК против т.нар.- „допълнително“ решение № 133 на Софийския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 13.І.2020 г., постановено по гр. дело № 4506/2018 г., с което е била оставена без уважение нейна молба по чл. 250 ГПК за допълване на първоначалното въззивно решение № 1959/30.VІІ.2019 г. по същото дело „чрез присъждане на съразмерни на допълнителната главница от 15 000 лв. законни лихви от 5.ІХ.2015 г. до осъществяване на плащането“. Оплакванията на касаторката К. са за необоснованост и постановяване на атакуваното „допълнително“ въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 6 ГПК/. Поради това тя претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането й с правно основание по чл. 250 ГПК (във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД) от настоящата инстанция, с който първоначалното въззивно решение № 1956/30.VІІ.2019 г. по гр. дело № 4506/2018 г. да се допълни, като бъде осъдено ответното по преките й искове застрахователно дружество „Армеец“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ да заплати на М. П. К. сумата 6 376.75 лв. (шест хиляди триста седемдесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки), „представляваща законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв., дължима за периода от 06.09.2015 г. до 13.11.2019 г.“ В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й М. П. К. обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт, отхвърлящ искането й с правно основание по чл. 250 ГПК, въззивната инстанция се е произнесла в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана както в постановките на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1/2013 г., така и в тези на ТР № 1 от 4.І.2001 г на ОСГК на ВКС по дело № 1/2000 г. по следните три процесуалноправни въпроса: 1./ „Включва ли се в предмета на въззивната проверка искането за присъждане на законната лихва за забавено плащане на основание чл. 86 от ЗЗД, ако ищецът я е претендирал надлежно в исковата молба и във въззивната си жалба, при условие, че първоинстанционният съд в решението си се е произнесъл с изричен отхвърлителен диспозитив по главния иск, но не е отхвърлил изрично акцесорния иск за припадащата се законна лихва?“; 2./ „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе изцяло по предмета на спора, очертан с въззивната жалба, като провери обжалваното първоинстанционно решение относно самия материалноправен спор в тази част или е ограничен от диспозитива на това решение?”; 3./ „Задължена ли е страната, търсейки защита срещу неправилно съдебно решение, освен да очертае предмета на обжалване във въззивната си жалба, да е направила още и искане за допълване на това решение на първостепенния съд, ако има частично отхвърляне на главния иск, но няма изрично отхвърляне на акцесорния иск за законна лихва по чл. 86 от ЗЗД?“ Ответното по касация застрахователно дружество „Армеец“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното „допълнително“ въззивно решение. Становище по допустимостта на касационния контрол и основателността на оплакванията в касационната жалба не е било ангажирано и от ответното по нея трето лице-помагач ЗК „Бул Инс“ АД-София. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК ( във вр. чл. 3, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците ) и подадена от надлежна страна /въззивник/ в производството пред САС, настоящата касационна жалба на М. П. К. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: С първоначалното въззивно решение № 1956 на Софийския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 30.VІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 4506/2018 г. е било отменено първоинстанционното решение № 1515/9.ІІІ.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-10, по гр. дело № 6814/2016 г., в неговата отхвърлителна част: за разликата между 25 000 лв. и 40 000 лв.- застрахователно обезщетение, дължимо на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, като вместо това ответното по прекия иск застрахователно дружество „Армеец“ АД-София е било осъдено да заплати на наследодателя на настоящата касаторка П. Г. К. допълнително обезщетение за понесените от него неимуществени вреди, изразяващи се в причинените му болки и страдания „при травмиране след падането му на 5.ІХ.2015 г. в автобус на софийския градски транспорт по линия № 120, в размер на 15 000 лв.“ С атакуваното в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК т. нар. „допълнително“ решение на въззивния съд № 133/13.І.2020 г. по същото дело, е било отказано допълването на първото „чрез присъждане на съразмерни на допълнителната главница от 15 000 лв. законни лихви от 05.09.15 г. до осъществяване на плащането“. Главните аргументи на състава на САС за този правен резултат са били, че с обжалваното решение съдът (първостепенният съд – бел. на ВКС ) „е постановил отхвърлителен диспозитив относно главничната претенция, но няма произнасяне по иска с правно основание по чл. 86 ЗЗД“, а също и че „въззивната инстанция не може да инициира допълване на решението на първоинстанционния съд“. Констатира се в тази връзка, че с първоинстанционното решение на СГС застрахователното дружество „Армеец“ АД-София /ЕИК /121076907/ е било осъдено да заплати на наследодателя на настоящата касаторка П. Г. К., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „ГО“ на автомобилистите за произшествие, осъществено на 05.09.2015 г., „заедно със законната лихва от 06.09.2015 г. до окончателното плащане“, като същевременно „се отхвърля иска за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лв.“ Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Несъмнено е, че в петитумната част на исковата молба (с вх. № 76314/6.VІ.2016 г. по описа на СГС) увреденото от процесното ПТП лице, явяващо се сега наследодател на касаторката К., е поискало – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ - присъждане на застрахователно обезщетение в размер на 30 000 лв. главница, „ведно със законната лихва върху нея, считано от 6.ІХ.2015 г. до окончателното изплащане на сумата“. В допълнителната си искова молба (с вх. № 120207/26.ІХ.2016 г.) ищецът П. Г. К. е конкретизирал произхода на последното си искане като такова „за лихва за вреди от непозволено увреждане, дължими от другия ден след събитието“. В откритото съдебно заседание на 7.VІ.2017 г. първостепенният съд е допуснал направеното от ищеца по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3-то ГПК увеличение на размера на иска с 10 000 лв., като той се счита предявен за сумата от 40 000 лв., но без в диспозитива на протоколното определение да е възпроизведено искането за присъждане на законна лихва върху самото увеличение на претенцията /10 000 лв./, „считано от 6.09.2015 г. до окончателното изплащане на сумата“. При тези данни по делото в процесния случай по необходимост се налага извод, че само първият от трите процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението на касаторката М. П. К. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й, има качеството на обуславящ по отношение изхода по конкретното дело, обективиран в атакуваното т. нар. „допълнително“ решение № 133/30.VІІ.2020 г. на САС, ГК, 2-ри с-в по гр. дело № 4506/2018 г. Достатъчно е, че този правен въпрос е бил решен в противоречие с т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. досежно това, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, „дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване“. В настоящата хипотеза това се отнася до императивната уредба на специфичното задължение за законна обезщетителна лихва - като еднородно и акцесорно, функционално свързано с главното парично задължение за обезвреда /чл. 84, ал. 3 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, т.е. с един и същ предмет, което възниква като следствие от проявлението на определени от закона юридически факти, при които страните не изявяват воля относно лихвата. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение