Определение № 1689 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4024/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. С. К., чрез адв. П. П., против въззивно решение № 122/10.07.2024 г. по възз. гр. д. № 149/2024 г. на Окръжен съд – Силистра в частта му, с която е определен режим на лични отношения на жалбоподателя с малолетното дете Й. Й. К.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди въведените от страните доводи и възражения; 2) следва ли съдът служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка, преценката му следва ли да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за определяне на какъв режим на лични отношения следва да бъде определен, спазвайки принципа за опазване най-добрия интерес на детето; 3) следва ли съдът служебно да назначи съдебна експертиза при наличието на данни за родителско отчуждение, за да може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения с детето; 4) може ли да бъде установено наличието на родителско отчуждение, без да има отчуждаващ родител, а родителското отчуждение да е провокирано от друг значим възрастен за детето (баба, дядо, чичо, леля и т.н.) с когото детето живее съвместно и споделят ежедневно едно общо домакинство; ако може да бъде установено такова родителско отчуждение, следва ли да бъде поставена допълнителна задача на вещото лице или да бъде назначена нова експертиза за да изследва отчуждаването на дето спрямо единия родител, което е провокирано от значим възрастен за детето, а не от другия родител; 5) определен от съда режим на лични контакти два пъти в месеца за по 2 часа, общо 4 часа месечно, без да има установено насилие от родителя над детето и при установено полагане на адекватни грижи за детето от този родител преди отчуждението, може ли да способства за преодоляване на отчуждение на детето при толкова ограничени лични контакти или точно обратното ще забави още повече преодоляването му; 4 часа месечно достатъчни ли са за преодоляване на настъпилото родителско отчуждение и възстановяване на връзката родител-дете; 6) когато по делото вещото лице е констатирало отчуждаване на детето от единия родител, но не е изразил становище относно точното прилагане на режима на лични контакти, а е дал препоръка за системна работа за преодоляване на отчуждението, какви са критериите на които следва да се позове съдът при определяне на режима на лични отношения и техния интензитет; следва ли те да са с по-голяма честота за да се стимулира по-бързо преодоляването на родителското отчуждение и не следва ли съдът да се мотивира защо постановява ограничен режим на лични контакти, както в настоящия случай от общо 4 часа месечно; 7) при определяне на личните контакти съдът следва ли да съобрази личните празници на детето и родителя, както и официалните празници; ако не бъдат включени в режима на лични отношения, това би ли накърнило пълноценното общуване между детето и неотглеждащия родител, предвид факта че няма да имат възможност да прекарат време заедно на семейните и личните празници; 8) пълноценен ли е режимът на контакти, ако детето и родителя бъдат лишени от възможността за контакт на официалните и личните празници на детето и родителя; 9) счита ли се за ограничен режимът на лични контакти, ако съдът не е определил период, в който детето и родителя да се виждат на официалните и лични празници; 10) следва ли съдът да се мотивира защо не включва личните празници на детето и родителя, както и официалните празници и да изследва въпроса как това ще се отрази на емоционалното и психическо състояние на детето и ще се отрази ли по някакъв начин на социалното му включване в обществото, поради обстоятелството, че единият родител отсъства трайно от значими за живота на детето събития. По първите два въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС, а по останалите се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответницата по жалбата – С. Е. Д., чрез адв. М. К., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: По делото е прието за установено, че Й. С. К. и С. Е. Д. са живели на съпружески начала и са родители на малолетния Й. Й. К. (на 13 г.). След раздялата на родителите грижите по отглеждането на детето са поети от майката, като те двамата живеят в къща в [населено място], в общо домакинство с родителите на майката и с нейния брат. До м.август 2022 г. срещите между бащата и сина били редовни и се осъществявали по общо съгласие между родителите. На 21.08.2022 г. станал инцидент пред дома на С. Д. при взимането на детето от бащата. Последният се скарал с майката, намесил се и вуйчото на момчето, при което станало сбиване между двамата. Това се отразило изключително негативно на детето, което било свидетел на конфликта. От този момент момчето станало тревожно, притеснено, страхувало се от баща си и категорично отказало да се среща повече с него. Влошените отношения между жалбоподателя и С. Д., агресивното поведение на бащата спрямо нея и членовете на семейството й ескалирали до такава степен, че от съображения за сигурност семейството поставило записваща видеокамера, с която да наблюдава двора на къщата и улицата пред нея. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, вкл. социалните доклади, експертното заключение, както и водените между страните дела по ЗЗДН, въззивният съд е приел, че нежеланието на детето да общува с баща си (заявено от него и по настоящото дело) се дължи на травмата от събитията на 21.08.2022 г. и последващите прояви на гняв и агресия спрямо дома и семейството му. Посочено е, че според приетата съдебно-психологическа експертиза констатираното отчуждение на детето от баща му е резултат на възприятието на силно стресови ситуации и посттравматичен стрес от преживяното, а не се касае за синдром на родителско отчуждение. Нежеланието на детето за срещи с бащата е пряко свързано със събитията, които са въздействали като външен стимул и силно са повишили нивото му на тревожност. В съчетание с характеровите особености на момчето - силна ранимост, сензитивност, обидчивост и честолюбие, това е обусловило ескалиралата тревожност и емоционалната поведенческа реакция. Доколкото не е констатиран повишен риск от целенасочена агресия/насилие на някого от родителите спрямо детето и няма данни за оказано му физическо или психическо насилие, за да се преодолее отчуждението и нормализира връзката баща-син, вещото лице е препоръчало провеждане на системна семейна терапия, включваща терапевтични сесии за момчето и бащата, и съвместна - с цялото семейство. Посочено е, че при бащата психологичната работа трябва да започне с акцент върху контрола на гнева и туширане на агресивното недоверие, като са необходими и общи семейни сесии, за да се подобрят взаимоотношенията. При тези данни и предвид установените конкретни обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че режима на лични контакти на детето с бащата следва да се осъществява адаптивно и със защитни мерки за определен период от време. Първоначално, срещите между бащата и детето следва да са ограничени по времетраене и в присъствието на контролираща страна и постепенно да се увеличава честотата, продължителността и провеждането им без трети лица. Предвид това, въззивният съд е определил режим на лични контакти, както следва: през първите 8 месеца (от датата на постановяване на въззивното решение) - срещите между жалбоподателя и сина му да са два пъти месечно, с продължителност до 2 часа, в присъствие на психолог от „Центъра за обществена подкрепа“ - [населено място] и/или социален работник от Отдел „Закрила на детето“ към ДСП -Тутракан, като срещите да се осъществяват в ДСП-Тутракан или в Център за обществена подкрепа; през следващите 6 месеца – всяка първа и трета събота от месеца от 10 ч. до 16 ч., като срещите са само между детето и бащата; след изтичане на този период - всяка първа и трета събота и неделя от 09 ч. в събота до 17 ч. в неделя, с преспиване при бащата; един месец през лятната ваканция, когато майката не е в платен годишен отпуск. Посочено е, че този режим на лични отношения защитава най-добрия интерес на детето, като отчита особеностите на конкретния случай, респ. нуждата от постепенно възстановяване и нормализиране на връзката между бащата и сина и недопускане на родителско отчуждение в отношенията им. Пълноценното общуване е от решаващо значение за нормалното психо-емоционално развитие на детето, което има нужда от здрава и устойчива връзка както с майка си, така и с баща си. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че формулираните в изложението въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. По първата група въпроси в изложението (№1-2 и №7-10), константно в съдебната практика (вж. - ППВС № 1/1974 г., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г., IV г.о., решение № 29/02.02.2015 г. по гр.д. № 4984/2014 г., IV г. о., решение № 39/09.03.2018 г. по гр. д. № 3857/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.) се приема, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, но приоритет има интересът на децата (§ 1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето), за който съдът следи служебно. Съдът е длъжен да обсъди всички релевантни обстоятелства и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето, като критериите, от които се ръководи, са нормативно уредени в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 СК и посочени в ППВС № 1/1974 г. Съвкупността от факти и обстоятелства съдът трябва възможно най-пълно да установи по делото със съдействието както на страните, така и на социалните работници от съответната Дирекция „Социално подпомагане“. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда по мерките за личните отношения, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения с детето, без да съобрази (в случай като разглеждания) необходимите мерки за преодоляване на влошени взаимоотношения, нарушена емоционална и доверителна връзка между родител и дете, конфликти и неразбирателство между родителите, готовността на всеки от родителите да ги приложи, поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са препоръчани от експерта и съдът ги намира за подходящи и полезни. Неосъзнаването от единия родител на вредните последици от собственото му доминантно и агресивно поведение (дори и да не е пряко адресирано към детето), респ. отражението им и степента на влияние за психо-емоционалното състояние на детето, несъдействието или противопоставянето срещу мерките за преодоляване на този проблем, са показателни за дефицит на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът не може да бъде пасивен, той следи служебно за интереса на детето и поради това в споровете за родителски права и режима на лични отношения съдът не е обвързан от желанията на детето или от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация, недоверието и конфликтите между тях са довели до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка на детето с родителя, неупражняващ родителските права. Поведението на всеки от родителите и останалите причини, довели до формиране у детето на емоционални състояния, представи и желания, индикиращи на страх, засилена тревожност, отчуждение и нежелание за срещи на детето с единия родител, имат важно значение за начина, формата и условията, при които да се осъществява режима на лични контакти. Съдът е длъжен при формиране на преценката си да вземе предвид всички релевантни факти, да отчете спецификите на случая, като при данни за усложнени и влошени взаимоотношения, може да определи защитни мерки по чл. 59, ал. 8 СК, които да способстват за преодоляване на кризата и постигането на нормална обстановка за общуване между детето и родителя, който не упражнява родителските права (вж. – решение №54/02.07.2020 г. по гр.д. №1816/2019 г., ІІІ г. о., решение № 19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.). Тези разрешения са изцяло съобразени от въззивния съд при определяне на мерките по режима на лични контакти между детето и бащата. В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, споделил е приетите от първата инстанция фактически положения, но е извършил самостоятелна преценка на многопосочния комплекс от правнозначими за спора обстоятелства. Посочено е, че при отсъствието на критичност към собствените си думи и действия, отричайки и омаловажавайки възникналите сериозни проблеми, прехвърляйки отговорността за тях само на майката и нейните близки, отказвайки съдействие на социалните работници и психолози, това поведение на ищеца обуславя определянето на защитни мерки при режима на лични контакти с детето. Прието е, че режимът трябва да се изпълнява през първите 8 месеца с ограничено времетраене, в контролирана среда и в присъствието на трето лице (психолог или социален работник от ОЗД), което да медиира срещите и по този начин постепенно да се преодолее страха, тревожността и притеснението на детето от родителя; а през следващите 6 месеца - срещите между бащата и сина да са самостоятелни, но без преспиване в дома на жалбоподателя. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с разрешенията в практиката на ВС и ВКС по сходни спорове, като в случая определеният режим на лични контакти с бащата отчита обективната необходимост от постепенна адаптация на детето и осигурява възможност за преодоляване на негативните му нагласи спрямо този родител, респ. - създава предпоставки за възобновяване и установяване на нормална връзка между бащата и сина. В тази насока, неотносими за селектирането на жалбата са защитните доводи и твърдения на жалбоподателя (съдържащи се във въпроси № 7-10), че постановеният режим на лични контакти с детето е „ограничен“, „непълноценен“ и „непълен“. По такива оплаквания касационната инстанция дължи произнасяне във фазата по чл. 290 ГПК, когато разглежда спора по същество. Извън това, режимът е съобразен с конкретните обстоятелства и проблемите във връзката между бащата и детето на този етап, а при изменение на обстоятелствата, промяна на режима може да се постигне по споразумение между родителите или по съдебен ред. Следващата група въпроси (№3-6) не са правни, а фактически въпроси, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, във формулировката им са предпоставени факти и обстоятелства, каквито не са установени по делото. Решаващият съд не е приемал, че в случая е налице синдром на родителско отчуждение при детето спрямо бащата, като този извод е направен след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, вкл. и заключението на вещото лице. Несъгласието на страната с извършения от съда анализ и оценка на доказателствата и поддържаните в тази връзка доводи в изложението не са от значение за селектирането на жалбата и не могат да бъдат разглеждани в този етап от касационното производство. Ответницата по жалбата е направила искане за разноски, но тъй като не са представени доказателства за сторени разходи, такива не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение