Определение № 50014 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4033/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Д., против решение № 260226 от 29 юни 2021 г., постановено по гр.д. № 144/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта му, с която се потвърждава решение № I-44-104 от 4 септември 2015 г., постановено по гр.д. № 46831/2014 г. по описа на Районен съд София, в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Д. К. Н. сумата от 6000 лева (от частично предявения иск за 10000 лева от общо вземане от 40000 лева), ведно със законната лихва, считано от 09.08.2013 г., обезщетение за неимуществени вреди от повдигнато на Н. обвинение в извършването на престъпления, по което впоследствие е бил частично оправдан за 15 от общо 16 от обвиненията за извършени престъпления с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 738/2000 г. по описа на Софийски градски съд, и в частта му за осъждане на прокуратурата солидарно със Софийски градски съд да заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ на Н. сумата от 3000 лева (от частично предявения иск за 10000 лева от общо вземане от 40000 лева), ведно със законната лихва, считано от 09.08.2013 г., обезщетение за неимуществени вреди на Н. от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на н.о.х.д. № 738/2000 г. по описа на Софийски градски съд в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, и в тежест на касатора са присъдени разноски. Срещу същото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането на Софийски градски съд солидарно с прокуратурата да заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ на Н. сумата от 3000 лева (от частично предявения иск за 10000 лева от общо вземане от 40000 лева), ведно със законната лихва, считано от 09.08.2013 г., обезщетение за неимуществени вреди на Н. от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на н.о.х.д. № 738/2000 г. по описа на Софийски градски съд в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и в частта за разноските, е подадена касационна жалба от Софийския градски съд, представляван от председателя А. Т., чрез юрк. С. Р.. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е нарушил принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от воденото незаконно производство е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените такива от ищеца. Сочи се, че макар въззивният съд да е обосновал изводите, взимайки предвид тежестта на повдигнатите обвинения за 15 престъпления, за които законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 10 до 30 г., преживяната психична травма в резултат на осъществената спрямо Н. наказателна репресия, претърпените унижения, стрес, психически тормоз и страх от евентуално най-тежко наказание, изпитани болки и притеснения за период от около 17 г. и продължителността на наказателното производство, решението оставало немотивирано. Въззивният съд не изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между горните обстоятелства и причинените вреди, както и не посочил значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение. Също така не са обсъдени и взети предвид вида и продължителността на прилаганите мерки за процесуална принуда и обстоятелството, че за ищеца не са настъпили трайни и вредни последици. Въззивният съд приел наличието на психична травма, но не обсъдил дали това негово моментно психично състояние не е в резултат на водените спрямо него други наказателни производства, както и изтърпявани от него присъди, по които е осъден с наказание „лишаване от свобода“. При определяне размера на обезщетението въззивният съд не обсъдил и въпросите, свързани с личността на ищеца - неговото обществено положение, авторитета му в обществото, както и предишните му осъждания за престъпления от общ характер. Не е съобразено, че наказателното производство не е публично оповестено и е станало достояние на ограничен кръг от лица; не са взети предвид и обществено икономическите условия и стандарт на живот в периода на увреждането. Решаващият съд е бил длъжен да обсъди всички обстоятелства, имащи съществено значение за определяне на размера на присъденото обезщетение и връзката им с повдигнатото обвинение, като обоснове направените правни изводи. В касационната жалба на Софийски градски съд също се навеждат доводи за наличие на пороците по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че правните изводи на въззивния съд са изградени без да е съобразен доказателствения материал по делото в неговата съвкупност. Неправилно е кредитиран констативния протокол на ИВСС. Сочи се, че редукцията на наказанието на Н., осъществена с решение от 10.04.2013г. по в.н.о.х.д. № 1241/2012 г. по описа на Апелативен съд София, неправилно е отнесен от втората инстанция към обстоятелствата, водещи до намаляване на размера на обезщетението, вместо да бъде отнесен към кръга обстоятелства, изключващи отговорността на ответника Софийски градски съд за забавено разглеждане и решаване на процесното наказателно производство. Намаляването на наказанието представлява непарична компенсация за продължителността на наказателното производство и чрез него нарушението се поправя, когато единственият мотив за това, както е и в процесния случай, се явява несъобразяването с разумния срок за протичането му. Съдът не е изложил конкретно въз основа на кои обстоятелства приема, че справедливият размер на обезщетението е 3000 лева, като освен това не е съобразил и всички относими към този въпрос възражения на ответника и установени данни по делото; приетите за установени неимуществени вреди не са в причинно-следствена връзка с продължителността на производството по наказателното дело. Присъдено е несправедливо по размер обезщетение, довело до неоснователно обогатяване на ищцовата страна. Сочат се оплаквания и за неправилно присъждане на законната лихва върху главницата от 3000 лева, тъй като на ищеца е предложено обезщетение в размер на 920 лева, което той не приел в едномесечния срок; като не приел предложеното споразумение, ищецът не получил и съответната сума, с оглед на което сам се е поставил в забава като кредитор, освобождавайки длъжника от последиците на собствената му забава. Ответникът Д. К. Н., чрез адв. В. Т., представя два сходни по съдържание отговора на касационните жалби, в които обосновава доводи за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол. С обжалваното решение въззивният съд съобразява, че с постановление от 13.10.1995 г. е образувано наказателно производство по сл.д. № 905/1995г. на I РСС-IV гр. София (пр.пр №45045/1995 г. на СРП) за извършено престъпление от общ характер; с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 31.10.1995 г. на Н. е повдигнато обвинение и му е взета най-тежката мярка за неотклонение. С постановления за присъединяване на предварителни производства са присъединени седем дознания и шест полицейски преписки, като Н. е привлечен като обвиняем по обвинения за извършени общо 16 деяния, осъществяващи всяко поотделно състава на квалифицирана кражба, кражба в особено големи размери, особено тежък случай, наказуема с лишаване от свобода от 10 до 30 г. По това наказателно производство е изготвен обвинителен акт срещу Н., внесен в съда на 04.03.1997 г.; в хода на съдебното производство е изменена мярката му за неотклонение в по-лека – парична гаранция в размер на 100000 лева; с определение на ВКС актът за изменение на мярката е отменен и е потвърдено задържането му под стража. Едва на 25.11.1997 г. мярката за неотклонение е изменена в парична гаранция и Н. е фактически освободен на 05.12.1997 г. Разглеждането на делото от Софийски градски съд продължило 12 години и 7 месеца, като основна причина за голямата продължителност пред тази инстанция е забавеното изготвяне на мотиви към присъдата – почти 5 години след произнасянето й. Присъдата е протестирана от Софийска градска прокуратура, както и обжалвана от Н.. След проведени две съдебни заседания, състав на апелативния съд изменя първоинстанционната присъдата и намалява размера на наложеното наказание на 2 години лишаване от свобода. При тези обстоятелства, и въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства въззивният съд приема за установено, че правото на Н. за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, за което му било предложено и обезщетение в размер на 920 лева, на основание чл. 60е, ал. 2 ЗСВ. След освобождаването му от ареста ищецът се чувствал зле, станал раздразнителен, срещал трудности в намирането на работа, а много от приятелите му се отдръпнали от него, развалили се и отношенията в семейството му; оплаквал се от забавянето на производството и от липсата на мотиви за обвиненията срещу него; по време на делото починала жена му и той започнал да изпитва затруднения при отглеждането на децата, нямал средства за тяхната издръжка; Н. се притеснявал много, че има опасност да го осъдят на 20 години лишаване от свобода за престъпленията, в които е обвинен; детето му било на три години, когато го задържали и не можел да го вижда и да се грижи за семейството си. Съдът сочи, че Н. е бил незаконно обвинен в извършване на 15 престъпления и е бил привлечен като обвиняем; наказателното производство е приключило с решение от 10.04.2013 г., с което съдът изменил присъдата на първата инстанция, като го оправдал по повдигнатите обвинения в извършване на 15 бр. кражби в периода 05.06.1995 г.-30.07.1995 г. и в периода 01.08.1995 г.-09.10.1995 г., описани в пунктове 1-4 и 6-16 на обвинителния акт и в пунктове 1-14 и 16 от решението по в.н.о.х.д. 1241/2012 г. по описа на Апелативен съд София, както и за разликата в предмета на престъплението от 91180 лева до 621092 лева, както и по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 196а НК, по обвинението, че това деяние представлява продължавано престъпление, че същото е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, и че същото е извършено чрез използване на МПС – по чл. 196а, в. чл. 195, ал. 1, т. 3, предл. 1, и т. 4, пред. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Така апелативният съд го е оправдал изцяло по 15 от повдигнатите му с обвинителния акт общо 16 обвинения за извършени деяния, наказуеми към датата на обвинението с лишаване от свобода от 10 до 30 години; Н. е осъден единствено за една от общо 16 кражби, за които му било повдигнато обвинение – тази по пункт 15 от описаната от въззивния съд фактическа обстановка или по пункт 5 от обвинителния акт – за това, че на 31.07.1995 г. през нощта отишъл в[жк], [жилищен адрес] собственост на семейство А., като взел от апартамента движими вещи на стойност 91180 лева – престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години. Въз основа на свидетелските показания е прието, че повдигнатото обвинение в извършване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода от 10 до 30 години, е причинило на Н. неимуществени вреди от психологическия стрес, изразяващи се в нервно напрежение, отчужденост и срам от близки и приятели; приета е за установена и причинната връзка между тези неимуществени вреди и повдигнатите срещу Н. обвинения – оплакванията и притесненията му са започнали именно след привличането му като обвиняем за извършването на множеството кражби и били резултат от образуваното наказателно производство. При определяне размера на обезщетението съдът съобразява тежестта на повдигнатите обвинения в извършване на 15 престъпления, за които законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 10 до 30 години; обстоятелството, че Н. е преживял психическа травма в резултат на осъществената спрямо него наказателна репресия, като се е чувствал депресиран и злепоставен в обществото, претърпял е унижения, стрес и психически тормоз, страх от евентуално най-тежко наказание, изпитвани болки и притеснения за период от около 17 години до приключване на наказателния процес с оправдателна присъда по посочената по-горе част от повдигнатите обвинения. Съдът, въз основа на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, определя обезщетението за тези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатите обвинения, в размер на 6000 лева. Обезщетението за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди е определено да се дължи от датата на влизане в сила на решението на Апелативен съд София. По предявения частичен иск за солидарното осъждане на Прокуратурата на Република България и Софийски градски съд за заплащане на Н. на обезщетение в размер на 10000 лева за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане на делото в разумен срок, въззивният съд приема за доказано, че Н. е уведомен, че подаденото от него заявление е разгледано от Инспектората към ВСС и е съставен констативен протокол от 08.01.2014 г., с който е установено, че правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено и му е предложено споразумение и обезщетение в размер на 920 лева, на основание чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, т.е. налице е признание за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като е изчерпана и специалната административна процедура. Като взема предвид заложените в практиката на ЕКПЧ критерии, въззивният съд приема, че общата продължителност на наказателното производство – 17 години, 9 месеца и 26 дни, считано от датата на образуване на предварителното производство – 13.10.1995 г., до влизане в сила на присъдата – 09.08.2013 г., не може да се определи като разумен и следва да се ангажира отговорността на двамата ответници – досъдебното производство е продължило 1 година и 6 месеца от датата на образуването му – 13.10.1995 г. до датата на последното внасяне на обвинителен акт в съда - 19.04.2000 г., двукратното връщане на делото на прокуратурата, и др.; в съдебната фаза най-съществено забавяне е налице при разглеждане на н.о.х.д. № 738/2000 г. по описа на Софийски градски съд, което е продължило 12 години и 7 месеца. Действително, наказателното производство се е отличавало с фактическа и правна сложност, обусловена от големия брой деяния, извършени в съучастие, както и от необходимостта от извършването на редица процесуално-следствени действия – разпит на много свидетели и назначаването на съдебни експертизи; тази фактическа сложност обаче не е достатъчна, за да оправдае продължителността на наказателното производство пред тази инстанция; с поведението си Н. не е станал причина за забавяне на производството – 4 пъти съдебни заседания по това дело са били отлагани по молба на подсъдимия поради отсъствие на адвоката му, но са били налице и други причини за отлагането им (неявяване на свидетели, адвокати на други подсъдими, и др.), като Н. е упражнявал процесуалните си права и не е установена злоупотреба с тях; проведени са били 26 открити съдебни заседания, като цяло насрочвани през равномерни и неголеми интервали от време – до три месеца; по изключение, само в три случая делото е било отлагано за период, по-дълъг от три месеца, включващ времето на съдебните ваканции, а именно: при отлагане на делото от 21.04.003 г. за 17.09.2003 г., от 18.05.2004 г. за 13.10.2004 г. и от 11.05.2005 г. за 12.10.2005 г.; останалите отлагания са били необходими за събиране на допуснати от съда и необходими за изясняването на делото доказателства; съдът е предприемал адекватни дисциплиниращи мерки чрез налагане на глоби и предупреждения до свидетели и вещи лица заради неявяване в съдебно заседание. Налице е обаче забавяне при изготвяне на мотивите към присъдата от страна на съдията-докладчик, като това е станало около 5 години след изтичане на законоустановения 30-дневен срок по чл. 308, ал. 2 НПК; друга причина за голямата продължителност на производството пред Софийски градски съд е смяната на съдията-докладчик в с.з. на 17.09.2003 г., което е наложило започване на делото отначало с оглед принципа на неизменност на съдебния състав, което е довело до забавяне на делото с 3 години и 4 месеца. От правна страна въззивният съд прави заключение, че относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок. Доколкото в случая от страна на ответниците не били ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция, а от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че ищецът бил притеснен от многократните отлагания на делото и връщането му от съда на прокуратурата, настъпила промяна в отношенията му със семейството, не можел да вижда детето си и да го издържа, контактите му в обществото станали по-редки, станал изнервен и раздразнителен, като продължително време изпитвал страх от възможността да му бъде наложено най-тежкото наказание – за деянията, в извършване на които бил обвинен се предвиждало наказание „лишаване от свобода“ от 10 до 30 години, въззивният съд достига до извода, че ответниците следва да бъдат солидарно осъдени да заплатят 3000 лева – сума, представляваща справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди, вследствие забавените процесуално-следствени и съдопроизводствени действия. По отношение паричното притезание за законната лихва, въззивният съд приема, че същото е дължимо, тъй като с решението на първата инстанция е определен размер на обезщетението, различен от предложения на ищеца в рамките на административната процедура по ЗСВ, като кредиторът не е бил длъжен да приема изпълнение на части (чл. 66 ЗЗД); съгласно чл. 95 ЗЗД, кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение. В случая на ищеца не е предложено да бъде заплатена дължимата сума в пълен размер – 3000 лева, поради което не е налице забава на кредитора. В останалата част предявените частични искове са счетени за неоснователни както с оглед претърпените болки и страдания, така и поради обстоятелството, че ищецът в известна степен е бил компенсиран за нарушаване правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, тъй като в решението си апелативният съд е отчел продължителността на производството и на това основание е приел, че определеният размер на наказанието на подсъдимия е силно завишен и следва да бъде намален, поради което е намалил наказанието на Н. от 4 години лишаване от свобода на 2 години лишаване от свобода. И по двете касационни жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не се обосновава нито една от предпоставките за допускане на въззивното решение до касационна проверка. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 към касационната жалба на Прокуратурата на РБ се сочат по един процесуалноправен и един материалноправен въпрос. Първият е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед приложението принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, а вторият е за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав приема, че формулираните въпроси покриват общата, но не и допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол. Не се констатира твърдяното противоречие с практиката на ВКС в т.ч. цитираната от касатора. Тъкмо обратното. В обжалвания акт въззивния съд е съобразил постановките на богатата и единна практика на ВКС по отношение понятието „справедливост“, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, като например решение № 407 по гр.д. № 1273/2009 г., ІІІ г.о., решение № 391 по гр.д. № 201/2011 г., ІІІ г.о., решение № 395 по гр.д. № 159/2011 г., ІІІ г.о., решение № 3 по гр.д. № 637/2011 г., ІІІ г.о., решение № 51 по гр.д. № 465/2011 г., ІV г.о., и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая съдът е обсъдил всички относими обстоятелства, взел ги е предвид и обосновано е дал заключението си за справедлив размер на съответното обезщетение Настоящият състав приема, че първият поставен от Софийски градски съд въпрос – има ли обвързваща сила за съда заключителното мнение за допуснато нарушение на разумния срок в констативния протокол по чл. 60г ЗСВ на ИВСС, не е обуславящ решението. Правните изводи на въззивния съд не са изградени единствено на база констатациите в процесния протокол, а са изведени вследствие анализа на целия доказателствен материал по делото, анализирани в светлината на критериите, заложени в практиката на ЕСПЧ. Освен това съдът не се е произнасял по значението му и рефлексията на доказателствената му сила като писмен документ. Дори да се приеме, че въпросът осъществява общата предпоставка за допускане до касация, то цитираното от касатора решение № 42 по гр.д. № 1914/2018 г., III г.о., ВКС, не е дало разрешение в разрез с това на Софийския окръжен съд. В решението на ВКС се приема, че констатациите в протокола по чл. 60г ЗСВ не обвързват съда и са изложени аргументи са това. Въззивният съд е съобразил изложеното, разглеждайки констативния протокол като признание на обстоятелството, че е нарушено правото на разглеждане на делото в разумен срок, но зачитайки го по вътрешно убеждение с оглед всички останали данни по делото. В случай, че съдът бе приел констативния протокол за носител на обвързваща го материална доказателствена сила, то той не би обсъждал останалия доказателствен материал, удостоверяващ конкретни данни за продължителността на наказателното производство, а би основал решението си единствено на този документ. Вторият поставен въпрос – какво е значението на практиката на ЕСПЧ при тълкуването на разпоредбите на ЕКПЧОС, също не е обусловил крайните изводи на въззивния съд. Освен това същият би имал отношение при евентуално позоваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, а не по т. 1 ГПК, както е сторил касаторът. Третият въпрос – задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по всички възражения и доводи на страните в пределите, очертани от въззивната жалба, макар и покриващ общата предпоставка за достъп до касация, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразно задължителната такава, обективирана в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които решение № 388 по гр.д. № 1975/2010 г., IV г.о., решение № 94 по гр.д. № 2623/2013 г., IV г.о., решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., I т.о., решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о., решение № 111 по т.д. № 1544/2014 г., II т.о., и др., непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства, доводи и възражения на страните във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на делото доказателства и възражения на участниците в процеса, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Анализът на фактите по делото, относими към дейността на въззивния съд по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, касае обосноваността на съдебния акт, а оттам и правилността му. Тези въпроси не са част от производството по селекция на касационната жалба и не биха могли да мотивират допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият и петият въпрос (въз основа на какви критерии съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, и следва ли решаващият състав да посочи конкретно установените обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди), макар и с различна лингвистична формулировка се припокриват по същност с въпросите, обективирани в изложението на Прокуратурата на Република България, на които бе даден отговор по-горе. Те също не обосновават достъп до касационна проверка. Относно дължимостта на законната лихва, в тълкувателната част на цитираното от касатора решение № 30 по гр.д. № 2125/2018 г., III г.о., ВКС, не се съдържа отговор на последния въпрос – дължи ли ответникът по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в хипотезата при която на ищеца е предложено обезщетение по ЗСВ, но същото не е прието от него, респ. приложим ли е институтът на кредиторовата забава в такава хипотеза. По съществото на спора в соченото решение на ВКС се приема, че с предлагането на споразумение в размер, който съдът приема за достатъчен и съответен за обезщетяване на претърпените вреди по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, ищецът се е поставил в забава като кредитор и така е освободил длъжника от неговата забава. В процесния случай е определен размер на обезщетението, надвишаващ предложения на ищеца в рамките на административната процедура по ЗСВ, поради което е следвало да бъде поставен правен въпрос, относим към конкретната хипотеза. По тези съображения касационно обжалване не следва да се допуска, а на процесуалния представител на ответника в касационното производство се дължи адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, определено от настоящия състав в размер на 1200 лева при съобразяване с действително положения труд от адвоката и фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,