Определение № 834 от 19.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратура на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение № 1983/28.10.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1850/2013 год., в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Л. Й. Т. на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размера на 90 000/деветдесет хиляди/лв.,ведно със законната лихва,считано от 10.03.2011 год.до окончателното й изплащане. Подадена е и насрещна касационна жалба от Л. Й. Т.,чрез процесуалния му представител адв.Цв.Ч. против решение № 1983/28.10.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1850/2013 год., в частта ,с която предявения му иск с правно основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 90 000/деветдесет хиляди/ лв.до 200 000 /двеста хиляди/лв.,ведно с лихвата от датата на деликта – 10.03.2011 год. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение в осъдителната му част – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС. Насрещната страна,чрез пълномощника си адв.Цв.Ч. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК, в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. В насрещната касационна жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение в отхвърлителната му част – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът правилно е анализирал събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди,но не е дал конкретен отговор кои обстоятелства налагат намаляване на присъденото обезщетение,поради което неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи чл.280,ал.1,т.1 - т.3 ГПК по материалноправния въпрос относно определяне размера на неимуществените вреди и критерия за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД и по конкретно – длъжен ли е съдът при прилагането на чл.52 ЗЗД да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователно наказателно преследване за престъпление,което е пряко свързано с упражняване на професията му,както и когато спецификата на неговата професия обуславя необратим срив на кариерата му,както и когато обективни обстоятелства,касаещи личността му са непреодолима пречка за пълното и ефективно възстановяване на накърнената му репутация,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г.и четири решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК.Позовава се и на решение по гр.д.№ 78/2013 год. на Апелативен съд – П. ,за да обоснове основанието по чл.280,ал.1,т.2 ГПК и бланкетно алтернативно поддържа и основанието по т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК и за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното: За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като продължилото почти 9 години наказателно производство за тежки умишлени престъпления срещу ищеца,което е било многократно прекратявано и възобновявано, е било прекратено от съда.Отчитайки тежестта на доказване на ищеца,продължителността на периода,през който е бил обвинен в престъпление,тежестта на повдигнатото обвинение,вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение „парична гаранция”,негативното отражение на повдигнатото обвинение на физическото здраве, психиката, контактите и социалния му живот,на положението му в обществото – адвокат с име на един от най-добрите в професията,работата,невъзможността да гостува на дъщеря си в Америка,която живее постоянно там от 1996-1997 год., както и всички други обстоятелства,имащи отношение към претърпените вреди е определил размера на обезщетението по справедливост,който ще репарира понесените от него неимуществени вреди на 90 000 лв.Отменил е първоинстанционното решение,с което иска е уважен над посочената сума до 200 000 лв. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния и процесуалноправния въпрос не е налице,защото поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с принципните постановки в константната практиката на ВКС,според която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е формулирал конкретен въпрос,който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК по поставения материалноправен въпрос. Представеното съдебно решение на П. е постановено по случай, който не е идентичен със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай,поради което унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице по поставения материалноправен въпрос,защото е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото изясняването на въпроса как се определя размера на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид ,наред с примерно изброените в т.ІІ от ПП № 4/68 год на ВС на РБ,когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област свързана с професионалната реализация на обвиняемия. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,