Определение № 1140 от 17.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 472/2010 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. И. Д. против решение № 282 от 19.12.2009г., постановено по гр.д.№ 15/2009г. на Окръжен съд – С., с което е отменено решение № 162 от 10.11.2008г. по гр.д.№ 260/2006г. на РС-Чепеларе и вместо това е отхвърлен предявеният от нея иск по чл. 28, ал.3 от СК от 1985г. /отм/ за по-голям дял от придобитото по време на брака й с Й. Л. П. имущество в съотношение 8/10 за нея и 2/10 за него. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 19, ал.3 и чл.28, ал.3 от СК /отм/, тъй като съдът е приел, че даденото от родителите на единия съпруг до доказване на противното се счита дарено само на него и защото е прието, че участието на роднините на единия съпруг с личен труд не обуславя трансформация на лично имущество, но е приел, че вложените, дарени средства от брат й не съставляват значителен принос. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос, който да е свързан с предмета на спора, да обуславя крайния резултата и за е значим спрямо общите принципи на гражданското право и процес, като средства за защита на субективни права. Касаторката се позовава на формулирания въпрос в определение по гр.д.№ 119/19.02.1997г. по гр.д.№ 4040/2008г. на ВКС по чл. 288 от ГПК с предмет иск по чл. 28, ал.3 от СК /отм/, касаещ разграничението на доходите на двамата съпрузи. По този въпрос се твърди противоречие със съдебната практика – Р № 1056/28.10.1998г. по гр.д.№ 1005/1997г. на ВКС и Р № 157/20.02.2009г. по гр.д.№ 5728/2008г. на ІV гр.о. на ВКС. Така касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т. 1 и 3 от ГПК. Ответникът по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е формулиран правен въпрос, който да е свързан с предмета на настоящото дело и да обуславя крайния изход по него и поради това, че решението на възивния съд е съобразено със задължителната практика на ВС ППВС 5/1972г. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да постанови това решение, въззивният съд е констатирал следното: Страните са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 05.11.1983г. и е прекратен с развод на 05.08.2006г. По време на брака си страните са придобили двуетажна с приземен етаж вилна сграда със застроена площ 47 кв.м. в имот № 58517.100.118 в с. Проглед и пристройка към вилната сграда, състояща се от приземен етаж и етаж в същия имот и движими вещи за оборудване на кафе-аператив и хотел. С н.а. № 121/1997г. майката на ответника му е дарила ¼ ид.ч. от дворното место, ведно с изградената в него стопанска сграда с право да преустрои същата във вилна сграда. В това место са построени през 1998-2001г. вилата и пристройката с придобивна стойност 139 700 лв., а движимите вещи имат придобивна стойност 14 720 лв. През 1991г. родителите на ответника са му дарили апартамент в София, кв. М., който той е продал през 1998г. за сумата 31 759 800 лв. Родителите на ответника продали и техен имот в с.Дебели лак за сумата 137 500 лв. Въз основа на показанията на сина на страните, съдът е приел, че парите от двете продажби са вложени в строителството на хотела в Проглед. Съдът е кредитирал показанията и в частта им, с която той е установил, че и брата на ищцата й е давал хиляди левове, за да се издържа, и да ги блага в хотела в Проглед. Съдът е приел, че родителите и близките и на двете страни са давали средства и са помагали според възможностите си, че дарените средства от родителите на единния съпруг са негов личен принос, но искът е отхвърлен, защото и двамата съпрузи са вложили личен принос в изграждането на вилата и пристройката и приноса на всеки от тях не е значителен по отношение на приноса на другия съпруг, а личният труд на роднините не съставлява принос. В съответствие с доказателствата по делото и разясненията, дадени в ППВС № 5/1972г. и нормата на чл. 28, ал.3 от СК от 1985г., въззивният съд е приел, че само значителното несъответсвие в приноса на единия съпруг е основание да му се присъди по-голям дял от общото имущество. Правният въпрос за разграничаването доходите и на двамата съпрузи и приноса им в придобиването на имуществото е разрешен в съответствие с доказателствата и задължителната съдебна практика – ППВС 5/1972г., поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК. Цитираното в жалбата Р № 1056/28.10.1998г. по гр.д.№ 1005/1997г. на ВКС не се представя от касаторката. Р № 157/20.02.2009г. по гр.д.№ 5728/2008г. на ІV гр.о. на ВКС приема, че влагането на труд от родителите и близки на някой от съпрузите не обосновава принос. Същия извод е направил и въззивния съд, поради което двете решения не създават противоречива практика, т.е. не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика и липсата на необходимост тя да бъде коригирана налагат да се приеме, че не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Бракът между страните е прекратен при действието на СК от 1985г., а към настоящия момент от 01.10.2009г. е в сила новия СК. Нормата на чл. 29, ал.3 от този СК е с аналогично съдържание като чл. 28, ал.3 от СК от 1985г., но тя е ясна от гледна точка на предпоставките за уважаване на подобен иск, поради което не се налага тълкуването й. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение