Определение № 906 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1867/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балеви Агро” ЕООД, гр. Провадия, срещу въззивно решение № 1142 от 30.09.2022 г. по в. гр. д. № 1262/2022 г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд e потвърдил решение № 57 от 28.03.2022 г. по гр.д. № 568/2021г. на Провадийския районен съд в частта, с която на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено по отношение на „Балеви Агро“ ЕООД, че Д. Н. Я. е собственик на реална част от недвижим имот с площ от 1000 кв. м, находящ се в [населено място], общ. Провадия, представляваща част от УПИ * в кв. 5 по регулационния план на селото, с площ от 7400 кв. м, при граници на реалната част: от две страни път и УПИ *, защриховани с оранжев цвят на комбинирана скица - приложение № 1 към изготвената съдебно-техническа експертиза по делото, представляваща неразделна част от решението, с площ на реалната част по комбинираната скица 1066 кв. м, въз основа на давностно владение, продължило през периода 1975 г. - м. 05. 2021 г. Първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен по отношение на Община Провадия, не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че УПИ * в кв. 5 по плана на [населено място], с площ от 7400 кв. м, е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС /АОС № 1946/27.11.2020 г./. На 09.12.2020 г. Х. А. е поискала от Община Провадия да й бъде разрешено закупуване на 4637 кв. м идеални части от имота за развитие на оранжерийно производство. С оглед проявения интерес за закупуването, на 12.01.2021 г. кметът на Община Провадия е представил пред общинския съвет докладна записка относно приемане на решение за продажба и утвърждаване на начална тръжна цена на посочените 4637 кв. м. идеални части от недвижимия имот. С решение № 17-284 по протокол от 28.01.2021 г. общинският съвет е дал разрешение за продажба на цялото дворно място на публичен търг с явно наддаване. Въз основа на взетото решение и проведения търг, на 19.04.2021 г. е сключен договор за продажба по реда на чл. 35, ал. 1 ЗОС, по силата на който Община Провадия е продала имота на „Балеви Агро“ ЕООД, като със заповед № 1175/23.04.2021 г. същият е деактуван. В архивите на [населено място] няма информация за историята на имота, а в разписния лист към регулационния план е вписано ТКЗС - без посочен документ за собственост. Впоследствие като собственик е вписана Община Провадия съгласно АОС № 1946/27.11.2020 г., а съгласно договора за продажба от 19.04.2021 г. последният вписан собственик е „Балеви Агро“ ЕООД. От заключението на изготвената при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-техническа експертиза е установено, че според комбинирания цифров модел между координираното графично копие от действащия кадастрален план /КП/ и регулационен план /РП/ на [населено място], одобрен със заповед № 1210/09.07.1987 г., и геодезическо заснемане по материализирани граници с огради на място и нематериализирани граници, процесният имот попада изцяло в УПИ *, кв. 5, по действащия КП и РП на [населено място], като площта му е 1066 кв. м. В КП на селото, одобрен със заповед № 5313/11.12.1969 г., УПИ *, кв. 5, по действащия РП не е нанесен. Територията на парцела е част от земеделска земя с пл. № * - блок на ТКЗС. Поземлен имот № * по КП от 1969 г. представлява земеделска земя и е образуван от поземлените имоти, включени в ТКЗС в периода на колективизацията. УПИ *, кв. 5, е образуван с регулационния план на селото, одобрен със заповед № 1210/09.07.1987 г. и представлява част от ПИ № * по КП, одобрен със същата заповед. В архивите на ОСЗ - Провадия не се съхраняват данни и графична информация за имоти в урбанизираната територия, които са включени в блоковете на ТКЗС в целия им вид за землището на [населено място]. Планът за земеразделяне е обнародван в ДВ, бр. 26/26.03.1996 г., като е налице изменение на същия, обнародвано в ДВ, бр. 39/27.04.1999 г. Единствените записвания относно вписването на поземления имот в ТКЗС се съдържат в разписните листи към КП от 1969 г., като липсват други документи, от които може да се изведе индиция за колективизирането му. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че от 1975 г. до месец май 2021 г. родителите на ищеца, а впоследствие и самият ищец са осъществявали явно и непрекъснато фактическа власт върху процесната реална част от поземления имот. Ищецът е владял поземления имот като свой собствен, като го е оградил и обработвал, включително е възлагал на земеделска кооперация да го оре и е събирал реколтата от него. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съставеният на 27.11.2020 г. акт за частна общинска собственост, в качеството си на официален свидетелстващ документ, единствено констатира собствеността на общината, но няма правопораждащо за нея действие. Такова действие същият може да има само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличието на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Правото на собственост за общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от нея. Ето защо в случая представеният АЧОС, в който не е посочено конкретно придобивно основание, респ. не е проведено доказване на същото, не може да обуслови извод за установеност на твърдяното от нея право на собственост. Посочването на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС в акта за общинска собственост не удостоверява осъществяването на конкретно фактическо и правно основание, годно да направи общината собственик на имота, а ответниците в хода на първоинстанционното производство не са навели твърдения за реализирането на такова, още по-малко са провели доказването му. За пръв път ответникът „Балеви Агро“ ЕООД бланкетно се е позовал на разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ с въззивната си жалба, поради което твърдението му за настъпването на правопораждащия фактически състав е преклудирано. Независимо от това, за пълнота на изложението съдът е посочил, че в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ попадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но не са били заявени за възстановяване в предвидения от закона срок и в този смисъл са останали след възстановяване правото на собственост, т. е. земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДСЗ или образувани въз основа на тях земеделски организации, отнети или одържавени в хипотезите, изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ. Ако имотът е заявен за възстановяване или не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, общината не може да придобие правото на собственост по реда на чл. 19 ЗСПЗЗ. В случая ответниците не са ангажирали доказателства процесният имот да е бил отнет, одържавен или обобществен, респ. че вписването му в разписния лист като блок на ТКЗС не е достатъчно доказателство за обобществяването му, а обстоятелството, че един имот има земеделско предназначение, не означава непременно, че е бил включен или стопанисван от ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях селскостопански организации. Страната, която се позовава на твърдяния факт, от които черпи изгодни правни последици, следва да го докаже в условията на главно и пълно доказване, което в случая не е сторено, а освен това внасянето на един имот в ТКЗС не води до извод, че във всички случаи същият не може да бъде придобит вследствие на давностно владение, още по-малко, че той е станал общинска собственост. В заключение възраженията на ответниците за наличие на пречки за придобиване на процесната реална част от имота по давност и приложимост на мораториума по § 1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./ в периода от 1975 г. до м. 05. 2021 г. са приети за неоснователни, като е направен решаващ извод, че в полза на ищеца е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са правните последици на съдебно решение в процесния случай, в случай че единият от ответниците не е обжалвал същото и по отношение на него то е влязло в сила; В случай, че жалбата на другия ответник бъде уважена, ще означава ли това, че по отношение на двамата ответници ще има различни решения; 2. Ще бъдат ли обвързани двамата ответници от задължителната сила на мотивите на съдебното решение така, както са обвързани подпомагащата и главната страна в процеса, т. е. ще може ли единият ответник да се ползва от настоящото решение в евентуален последващ съдебен процес срещу другия ответник и 3. Произнасянето на съда със съдебно решение, че страната е собственик на реални части от друг по-голям недвижим имот, води ли автоматична промяна в действащия регулационен план на населеното място и обособяването на тези „реални части” в отделен недвижим имот. Ответникът по жалбата Д. Н. Я. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касатора въпроси се отнасят до правните последици на решението, ако то влезе в сила, респ. в случай, че подадената от него касационна жалба бъде уважена и по отношение на двамата ответници бъде постановен различен резултат, а не са обусловили решаващата воля на съда в обжалвания акт. По отношение на тези въпроси не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като те са абстрактно и общотеоретично зададени, без връзка с правните изводи на съда по предмета на спора. Ето защо същите не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, нито по отношение на тях са налице визираните в т. 4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, във връзка с които никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация Д. Н. Я. сумата 800 лв., представляваща заплатено от него адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,