Определение № 1585 от 23.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2214/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. С. А. срещу определение №1912 от 08.07.2024г. по ч.т.д.№1076/2024г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение. С него е оставена без разглеждане частната й касационна жалба срещу определение №3748 от 15.03.2024г. по ч.гр.д.№796/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение №44524/12.12.2023г. по гр.д. №36311/2023г. на СРС, 40 състав, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателката по чл.248 от ГПК за изменение на решението, постановено по същото дело. Частната жалбоподателка моли да се отмени атакуваното определение и да се разгледа подадената от нея частна касационна жалба срещу определението на въззивния съд. Твърди,че с обжалваното определение на ВКС неправилно е определена цената на предявения от нея иск за нищожност на договор за кредит. Поддържа, че съставът на ВКС правилно е приел, че цената на иска се определя от сбора на главницата и на уговорената лихва, но неправилно не е съобразил въведеното в исковата молба твърдение, че уговорената в чл.6.6 от договора за кредит неустойка няма правната характеристика на вземане по смисъла на чл.92 от ЗЗД, а съставлява скрита под формата на неустойка договорна лихва. Изтъква, че основният й довод в исковата молба е именно, че посоченият в договора ГПР в размер на 48,14% осъществява фактическия състав на неравноправността, понеже в него не е включена скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва. Ответникът по частната жалба „Сити Кеш“ ООД оспорва същата като недопустима и моли същата да бъде оставена без разглеждане. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от М. С. А. частна касационна жалба, тричленният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, е приел, че цената на иска от 3058,29 лв., представляваща сбор от главницата и договорната лихва по процесния договор за кредит, е под предвидения в чл.280, ал.3, т.1 от ГПК минимален праг за касационно обжалване – 5 000 лв., съответно постановеното определение по чл.248 от ГПК не подлежи на касационно обжалване. Приел е, че посочената от ищцата стойност на договора за кредит, включваща главница и лихви като сбор на уговорените погасителни вноски, е в размер на 3058,29 лева, а претендираната с иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД сума е в размер на 760 лева, като именно тези размери определят и цената на предявените и разгледани главни искове съгласно чл.69 ал.1 т.4 и т.1 от ГПК. Определението е правилно. Извършената от първия тричленен състав преценка относно допустимостта на касационното обжалване е в съответствие с императивната норма на чл.280 ал.3 от ГПК. В постоянната и непротиворечива практика на ВКС, намерила израз в Решение №76 от 15.07.2016г. по т. д. №888/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение №290 от 8.04.2014г. по ч. т. д. №953/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение №191 от 20.04.2018г. по ч. т. д. №779/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 134 от 22.01.2024 г. по ч. т. д. №1958/2023г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 50164 от 4.09.2023 г. по т. д. №1815/2022г. на ВКС, ТК, II т. о., ТК, се приема, че по иск за съществуване на договор, какъвто е искът за обвяване нищожността на процесния договор за кредит, размерът на цената на иска съгласно разпоредбата на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК е стойността на договора – размерът на отпуснатия кредит. Доводите на частната жалбоподателка за неравноправен характер на клаузата за договорна неустойка и за това, че тя по същността си съставлява скрита възнаградителна лихва, касаят основателността на предявения иск, не и неговата цена. Неустойката като акцесорно вземане, не съставлява част от задължителното съдържание на договора за кредит и съответно не е определяща за неговата стойност по смисъла на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК. В тази връзка следва да се съобрази, че в практиката на СЕС относно категорията на договорните клаузи, попадащи в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, са дадени разяснения, че тези клаузи трябва да се разбират като клаузи, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. От друга страна, клаузите, които имат акцесорен характер по отношение на клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C-186/16, EU:C:2017:703, т. 35 и 36 и цитираната съдебна практика). Предвид изложеното, правилно е прието от първия тричленен състав на ВКС, че определението на въззивния съд, на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежи на касационен контрол. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.274 ал.2 изр.2 от ГПК