Определение № 50934 от 12.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2579/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от З. В. Д. от [населено място] против въззивно решение № 44 от 6.04.2022г. по в.гр.д. № 505/2021г. на Апелативен съд Пловдив, с което е отменено решение № 260011 от 15.01.2020г. по гр.д.№ 641/2020г. на Окръжен съд Хасково в частта, с която е уважен иск по чл.2б ал.1 ЗОДОВ за сумата от 10 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска й против Прокуратурата на РБ и Окръжен съд [населено място] за солидарното им осъждане да й заплатят сумата от 10 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на нарушаване на правото на на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство, образувано като досъдебно производство № 688/2013г. на РУП Д., прокуроска преписка № 1917/2013г. на РП Д., преобразувано в следствено дело № 23/2014г.на ОслО при ОП Х. и приключило с решение № 141 от 23.11.2018г., постановено по н.о.х.д.№ 1111/2017г. на ОС Стара Загора, ведно със законната лихва, считано от 5.08.2019г., като е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част и са присъдени следващите се разноски. Като основание за допустимост касаторката се позовава на нормата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Когато производството се разглежда по реда на чл.60а и сл. ЗСВ, отменими ли са и по какъв начин решенията на Инспектората при МП, обективирани в Канстативен протокол?, 2. Задължителни ли са констатациите на Испектората когато определя страните, нарушили сроковете за решаване на делото в разумен срок за съдилищата?, 3. Когато съдът е сезиран с искова молба по този ред, при постановяване на решението следва ли да преценява отново основателността или да разгледа и да прецени доколко са основателни причинените неимуществени вреди и въз основа на техния анализ да даде заключение за техния размер? и 4. Не е ли правилно в това производство, съдът да постановява решението си само досежно основателността на твърденията за причинени имуществени и неимуществени вреди, а не на основателност на исковата претенция? Срещу подадената от касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за неоснователен, приемайки следното: Ищцата З. Д. е призната за виновна с присъда, постановена по н.о.х.д. №1336/2016г.на РС Стара Загора за извършени деяния по чл.313, ал.2, вр.ал.1 НК и по чл.324, ал.1, вр.чл.26 НК. Тази присъда е била отменена с решение, постановено по в.н.о.х.д. №1111/2018г.на ОС Стара Загора, като наказателното производство е прекратено поради изтекла абсолютна давност. Решението е влязло в сила на 15.12.2018г. Производството е с продължителност от пет години, като първото процесуално действие /претърсване и изземване на налична документация, компютър, принтер в нейния офис/ е извършено на 19.11.2013г. Ищцата е била привлечена като обвиняем на 9.01.2015г., а на 4.-9.03.2015г.й е предявено разследването. В мотивите си въззивният съд е посочил, че материалите по делото са в обем от двадесет и пет тома, издирвани са и са разпитвани стотици свидетели /102/, назначавани са експертизи /две вещи лица/, събирани са веществени доказателства /15 на брой/ и са приобщавани документи. Обвинителният акт е бил внесен в съда на 25.09.2015г., а на 26.10.2015г. производството е прекратено поради невъзможност да се формира съдебен състав, пред вид направен отвод на всички съдии в РС Димитровград, където ищцата е практикувала като адвокат. Делото е изпратено на ВКС за определяне на компетентен съд. С определение от 23.11.2015г.на ВКС, то е изпратено за разглеждане на РС Стара Загора, където е образувано н.о.х.д. № 2898/2015г. С определение от 28.01.2016г. то също е прекратено и с указания за отстраняване на допусната грешка е изпратено на РП Д.. Бил е внесен нов обвинителен акт. Образувано е н.о.х.д. № 1336/2016г., по което са проведени шест заседания. Първото проведено открито заседание по делото е на 7.07.2016г. и в него подсъдимата е направила искане за разпит на свидетели. Във второто те не са се явили. Причината за отлагане на третото е неявяване на подсъдимата. Четвъртото и петото са отложени по нейно искане – заради неявяване на посочена от нея свидетелка и за прилагане на писмени доказателства, които е могла да представи и преди това. Въззивният съд е приел, че всяко едно от заседанията е насрочвано и разглеждано в разумен срок. Първото заседание, проведено пред въззивния съд отново е отложено по искане на подсъдимата. Във второто е даден ход по същество, но е отложено поради констатиран процесуален проблем във връзка с компетентността на РП Д.. За разрешаването му е бил сезиран касационния съд. На третото заседание подсъдимата не се е явила без да сочи уважителна причина. Насрочено е следващо заседание за изискване на документи. Продължително заболяване на съдията-докладчик е наложило насрочване на заседание за 21.11.2018г., когато вече абсолютната давност за престъпленията е изтекла. Въззивният съд е счел, че броят на инстанциите е пряко относим към релевантният критерий „разумен срок“, а в случая делото се е разглеждало от първа и въззивна инстанции, като междувременно двукратно е било изпращано на ВКС. Същото се е отличавало с фактическа сложност /пред вид многобройността на осъществяваните по него процесуални действия/, в потвърждение на което е и преобразуването му от досъдебно производство в следствено дело. Периодът на продължителност от пет години не е прекомерен, а и е било отчетено, че след извръшване на претърсването и изземването, за период от около година, правата на ищцата са били засегнати в ниска степен, защото реални действия, с които тя да е ангажирана, не са осъществявани. Освен това е налице забавяне за период от седем месеца, което е в резултат на направени от нея неоснователни искания. От периода съдът е изключил и времето, в което обвинителният акт е бил върнат на районна прокуратура за отстраняване на техническа грешка, пред вид нейния обективен характер. Крайният извод на съда е за липса на период на незаконосъобразно и неразумно забавяне, което да е причинено от органите на досъдебното производство или съда. Посочено е и че воденото производство не се е отразило на професионалната дейност на ищцата, която е продължила да работи. Причината да не бъде вписана като адвокат не е воденото наказателно производство, а направената от компетентния орган констатация за липса на професионални и нравствени качества, по смисъла на чл.4, ал.1, т.5 от Закона за адвокатурата. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване,пъво защото те не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с гореописаните мотиви на въззивния съд и второ, поради липса на посочените специални основания за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Дадените по тях разрешения от въззивният съд са в съответствие с установената практика на ВКС, а наличието на установена съдебна практика /съобразена от въззивния съд/, изключва наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси не съставляват годно общо основание за допустимост, защото не са обсъждани от въззивния съд. Те касаят производството по реда на Глава Трета“а“,чл.60а и сл. ЗСВ, а същото не е обсъждано в мотивите. Освен това следва да се има пред вид, че в случая министърът на провосъдието, след получаване на изготвения Констативен протокол с изх.№ РС -19-409 от 5.09.2019г. е уведомил с нарочно писмо с изх.№ 94-З-44/19 молителката, че „въпреки установените от Инспектората към В. отделни забавяния на съдебните състави, с оглед практиката на ЕСПЧ, заявлението следва да бъде отхвърлено като неоснователно на основание чл.60е, ал.1, т.1 ЗСВ“, тъй като общата продължителност на производството не надхвърля разумния срок.“ Следователно, в случая – не е налице хипотезата на чл.60е, ал.2 ЗСВ и не е било констатирано по установеният за това административен ред нарушаване на правото на молителката на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В този смисъл са несъотносими поставените от касторката въпроси, които презумират направена констатация за допуснато нарушение на правото на решаване на делото в разумен срок за съдилищата. Независимо от това, във връзка с поставените от касаторката въпроси следва да се посочи следното: Административната процедура по глава ІІІа ЗСВ представлява положителна процесуална предпоставка за предявяване на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, съгласно чл.8, ал.2. С нормата на чл. 2 б от ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012 г.)се създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, и тя съставлява вътрешноправното средство за защита на гражданите и юридическите лица при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Следователно, когато по реда на административната процедура по глава ІІІа от ЗСВ, не е констатирано допуснато нарушение на правото, то тогава тази преценка се извършва от съда, в производството по чл.2б ЗОДОВ, като съдът дължи обсъждане на критериите, които примерно са посочени в закона ( чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ ), прилагайки стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В случая това е направено от въззивния съд и въпроси във връзка със спазване на критериите при преценката на съда за допускане на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок не са поставени. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице посочените основания за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение