Определение № 2185 от 05.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 26/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Хай-Тек Секюрити” ЕООД, [населено място] срещу решение № 832 от 17.01.2023 г. по в. т. д. № 819/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261316 от 17.09.2021 г. по т. д. № 630/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „БМС контрол“ ЕООД, [населено място] срещу дружеството-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 59 148 лв. по фактура № [ЕГН]/31.07.2017г. и фактура № [ЕГН]/10.08.20217г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 09.04.2019 г. – до окончателното й изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 9 889.75 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху първата сума за периода от 01.08.2017 г. до 31.03.2019г., като са отхвърлени предявените от “Хай-Тек Секюрити” ЕООД срещу „БМС контрол“ ЕООД насрещни искове: иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 31 050 лв. – цена на 4 броя IP камери Selea по фактура № [ЕГН]/01.03.2021г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 715.88 лв. – мораторна лихва върху първата сума до датата на подаване на исковата молба. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на претендираната от ищеца по първоначалните искове „БМС контрол“ ЕООД сума по процесните фактури, с твърдението, че събраните по делото доказателства не установяват нито наличието на правоотношение между неговия праводател „Инфосистемс Интернешънъл“ ЕАД и ответника “Хай-Тек Секюрити” ЕООД във връзка с разработката на web service /уеб сървиз/, web базирано приложение и управление на проект на система за отчитане посещаемост на хора и на МПС в обект Търговски център „Парадайс“, нито изпълнението на такъв продукт от дружеството-цедент, респ. приемането и внедряването му от “Хай-Тек Секюрити” ЕООД. Освен по основание, според касатора, исковата претенция не е доказана и по размер, тъй като не е установено, че цената на продукта възлиза именно на стойността по фактурите, доколкото в тях не са обективирани съществените уговорки на правоотношението по договор за изработка – страни, предмет и цена за придобиване правото на собственост върху продукта. В касационната жалба са развити подробни оплаквания и срещу извода за неоснователност на предявените насрещни искове. Твърди се, че въззивният съд неправилно е счел за недоказано наличието на сключен между страните договор за продажба на процесните четири камери, описани във фактура № [ЕГН]/01.03.2021г., като не е кредитирал показанията на свидетеля П., които пълно, изчерпателно и логично описват развилите се между тях отношения по повод предаването на камерите от “Хай-Тек Секюрити” ЕООД на „БМС контрол“ ЕООД. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Може ли съдът, когато не е установил (а още по-малко по несъмнен или безспорен начин) фактите от значение за изхода на спора, да замести неустановените факти с предположения; 2. Приемливо ли е приемането на изработеното да се извършва от друго лице, различно от представляващия ответното дружество /поръчващия/ и при какви условия; 3. Възможно ли е при констатиране по възложена съдебно-техническа експертиза липса на проект за изработване на софтуерна система, като процесната, липса на приемо-предавателен протокол относно приемане на такава, липса на доказателства за пилотно внедряване на такава система, а напротив, когато са налични доказателства за използвана друга софтуерна система в даден обект, да се стигне до извод, че изработката на процесната софтуерна система е била възложена и същата е била приета като функционираща в същия обект, както е сторено в случая; 4. Следва ли при противоречие на показанията на свидетел на едната страна с показанията на свидетел на другата страна по делото, които не кореспондират по никакъв начин с други доказателства по делото, съдът да отхвърли дадена претенция; Трябва ли съдът да изследва противоречието, да прецени кои показания кредитира, да изложи мотивите си в тази насока и за дискредитирането на другите (или на всички)“. Ответникът по касация – „БМС контрол“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 22.11.2023 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационен контрол. За да потвърди първоинстанционното решение по отношение на уважения иск за сумата 59 148 лв. по фактура № [ЕГН]/31.07.2017г. и фактура № [ЕГН]/10.08.20217г., въззивният съд е споделил изцяло извода за дължимост на тази сума, приемайки за безспорно доказано, че между праводателя на ищеца „Инфосистемс Интернешънъл“ ЕАД (цедент по договор за прехвърляне на вземане от 2019 г.) и ответника “Хай-Тек Секюрити” ЕООД е сключен договор за изработка с предмет разработка на уеб сервиз, разработка на уеб базирано приложение, дизайн на уеб базирано приложение и управление на проект на система за отчитане посещаемостта на хора и система за отчитане на посещаемостта на МПС в обект ТЦ „Парадайз“. Счел е, че събраните по делото писмени доказателства (кореспонденция в период на около година и повече) и приетите експертизи установяват не само възлагането на работата от страна на ответника “Хай-Тек Секюрити” ЕООД, но и изпълнението й от праводателя на ищеца – доставени са необходимите материали, изработен е необходимият софтуер, осъществено е надграждане на системата и са извършени проби във връзка с изработеното. Последните са преценени като косвено доказателство за изпълнението на работата, а също и за нейното предаване и приемане. Според съдебния състав, особено съществено обстоятелство, имащо значение за тази преценка, е отразяването на процесните фактури в счетоводството както на възложителя, така и на изпълнителя на работата, включването им в дневника за покупките/продажбите за съответния период и ползването на данъчен кредит по тях, което, съгласно цитираната от него практика на ВКС, представлява недвусмислено признание на задължението. По отношение на спорния въпрос за приемането на изпълнената работа, като е взел предвид липсата на законово изискване за форма, въззивният съд е счел, че не е налице процесуална пречка същото да бъде доказано с всички допустими от ГПК доказателствени средства, вкл. чрез осъществени от възложителя правни и фактически действия, каквито в случая са действията по осчетоводяване на издадените от изпълнителя (праводател на ищеца) фактури и ползването на данъчен кредит по тях. В този смисъл е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 05.06.2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. на ІІ т. о. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника по първоначалния иск “Хай-Тек Секюрити” ЕООД, че не е налице приемане на работата чрез осчетоводяването на процесните фактури, тъй като в момента на установяването му същият е възразил. Счел е, че последващото отписване на фактурите, извършено по решение на едноличния собственик на капитала на дружеството-възложител, е направено без основание и е ирелевантно за установяването на приемането на работата. Въззивният съд е споделил извода в обжалвания пред него акт и по отношение на отхвърления насрещен иск за сумата 31 050 лв. – цена на 4 броя IP камери Selea по фактура № [ЕГН]/01.03.2021г. Позовал се е на практиката на ВКС, според която, при липса на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, фактурата, като частен свидетелстващ документ, не представлява годно доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори за търговски продажби, но ако същата е осчетоводена, включена в дневника за покупките и за нея е ползван данъчен кредит, се приема, че търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на стоките и приложение намира презумпцията на чл. 301 ТЗ. По аргумент за противното, решаващият състав е приел, че липсата на осчетоводяване и на доказателства за ползването на данъчен кредит от купувача въз основа на процесната, неподписана от ответника по насрещния иск, фактура не могат да обосноват законосъобразен извод за възникване на облигационно правоотношение между страните по договор за покупко-продажба. Преценил е, че представеният по делото двустранно подписан приемо-предавателен протокол установява единствено факта на предаването на процесните вещи, но не и основанието за предаването им, което не е посочено и в самата фактура, издадена от ответника, т. е. протоколът доказва наличието на съществуващо договорно правоотношение, но не установява всички елементи на сключен между страните неформален договор, даващи основание същият да бъде квалифициран като договор за продажба, договор за изработка или друг такъв. Според съдебния състав, основанието за предаването на вещите не се установява и от показанията на разпитаните в тази връзка свидетели (които е счел за принципно допустими, доколкото касаят не самото сключване на договора, а обстоятелствата, при които е сключен), предвид констатираното между тях противоречие относно вида на предадените вещи. С оглед на това противоречие и при съпоставка на свидетелските показания с другите събрани по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че не е установено по безспорен начин съществуването на правоотношение между страните по договор за покупко-продажба на вещите, описани в процесната фактура. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси, макар и конкретно формулирани, не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. От изложената във връзка с въпрос № 1 аргументация е видно, че с него касаторът възразява срещу мотивирането на въззивното решение с практиката на ВКС. Съобразяването на практиката на Върховен касационен съд е не само възможност, а задължение на въззивния съд, което следва от самия процесуален закон – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. А доколко практиката, на която съдът се е позовал, е релевантна за конкретния случай и дали прилагането й води до направените в решението правни изводи, това е въпрос, относим към правилността на акта, която е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. Изцяло свързани с правилността са и въпроси № 3 и № 4. Въпросите са изведени от конкретните факти по делото и поради това нямат характеристиката на правни, а обективират несъгласието на страната с изводите относно установените по делото факти и преценката на събраните доказателства, която не би могла да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Що се отнася до въпрос № 2, същият е ирелевантен, тъй като въззивното решение не съдържа произнасяне по него. Доколкото във въззивната жалба не е релевиран довод във връзка с това, че приемането е извършено „от друго лице, а не от представляващия ответното дружество /поръчващия/“, този въпрос не е бил част от предмета на спора във въззивното производство, което прави логично и отсъствието на произнасяне по него в мотивите на обжалвания акт. Отделно от това, по отношение на заявените въпроси не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е напълно недоказано, тъй като касаторът не е посочил конкретни актове в подкрепа на твърдението си за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без да е аргументирано, в съответствие с указанията в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено поради липса на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК