Определение № 518 от 18.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2422/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ИНТЕРСТРОЙ ГРУП 2010” ЕООД, представлявано от адв. Я. Я., срещу определение № 306 от 19.09.2024г. по гр.д. № 408/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 1983 от 16.07.2024г. по гр.д. № 1879/2024г. на Окръжен съд Пловдив. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на „ИНТЕРСТРОЙ ГРУП 2010” ЕООД за освобождаване от държавна такса и разноски за производството по гр.д. № 1879/2024г. на Окръжен съд Пловдив. Частният касационен жалбоподател поддържа, че в практиката на ЕСПЧ е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса /решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша/, като в тази връзка факторите, които се преценяват, са размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Сочи, че е аналогична и практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012г. по дело С – 156/12, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на ЕС може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба, като са посочени и обстоятелствата, които може да бъдат взети предвид при преценката, която националният съд следва да извърши. Поддържа, че са неправилни мотивите на въззивния съд относно предмета на дейност на дружеството, както и че едноличният собственик на капитала няма наложени запори. Намира, че при разглеждане на молба за освобождаване от държавна такса на преценка подлежи само и единствено финансовото състояние на молителя – не на неговите роднини, собственици и други подобни. Счита, че въззивният съд не е извършил преценка на съвкупността от релевантни обстоятелства. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следния процеуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Следва ли съгласно принципите на равностойност и ефективност, заложени в правото на Съюза, съответно правото на ефективен и справедлив съдебен процес съобразно чл.47, ал.2 и ал.3 от Хартата на основните права на ЕС, да допуснат в настоящия случай търговското дружество да бъде освободено от държавна такса с оглед невъзможността за заплащане на същата. Частният жалбоподател поддържа, че по въпроса е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед разрешаването му в противоречие с решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша. Твърди още, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимата държавна такса и е изтъкнал, че същата следва на основание чл.71, ал.1 и чл.73, ал.3 ГПК да бъде внесена предварително. Намерил е за неотносима сочената от молителя съдебна практика, касаеща производствата по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, което е специално по своя характер и правилата за разглеждането му са неприложими към имуществен спор, произичащ от облигационни и търговски отношения между страните по делото. Посочил е, че в случая искането за освобождаване от държавна такса е обосновано с твърдение, че по отношение на дружеството не е налице неплатежоспособност, а се касае за временно затруднение, и е приел, че това обстоятелство би могло да обоснове искане за продължаване на срока за изпълнение на указанията за внасяне на държавна такса, от която ищецът не се е възползвал. Съобразил е посочената от ищеца практика на ЕСПЧ и на СЕС по прилагането на чл.47 от ХОПЕС, както и постоянната практика на ВКС, и е приел, че доколкото в случая предявеният иск от юридическото лице няма за предмет спор за нарушение на правото на ЕС и искът и самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4 и чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон /напр. чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.6 и ал.7 ТЗ/, то внасянето на държавна такса се дължи предварително. Посочил е, че в случая дължимата държавна такса е в размер на 5695,40 лева, определена на базата на по-високата цена на обективно съединения евентуален иск, който размер не е висок и плащането й не може да се приеме за непреодолимо препятствие за достъп до съд за едно действащо и извършващо търговска дейност дружество, каквото е молителят съгласно вписаните в ТРРЮЛНЦ обстоятелства – в случая дружеството извършва строителна дейност като предприемач, а негов едноличен собственик на капитала е друго търговско дружество – „Джей ди ди клима” ЕООД, за което не се твърди да няма достатъчно имущество и не е видно от данните в ТРРЮЛНЦ да има наложени запори или други ограничения относно неговата дейност. Добавил е, че след като дейността на търговското дружество не е прекратена, тя по правило може да бъде източник на средства за заплащане на държавната такса. Заключил е, че в случая изискването за внасяне на държавна такса не се явява несъразмерно с оглед размера на таксата, имущественото положение на дружеството и фазата на съдебното производство, като заплащането на държавна такса е във възможностите на дружеството и с изискването за внасянето й в случая не е налице такова ограничаване на правото на дружеството на достъп до съд. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният процесуалноправен въпрос се отнася до правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. № 810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, IIт.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. № 114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 GREP/FreistatBayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, в това число от посочената практика на ЕСПЧ и на СЕС, като е взел предвид предмета на делото, размера на дължимата държавна такса, правно-организационната форма и предмета на дейност на дружеството, при липса на други изложени от частния жалбоподател конкретни твърдения и представени доказателства в подкрепа на искането му, относими към посочените критерии. Изложеният в частната касационна жалба довод, че частният жалбоподател временно не разполага с финансова възможност да заплати държавната такса в определения от съда срок, може да послужи като основание да се поиска продължаване на срока за внасяне на държавната такса, но не и да обоснове освобождаване от държавна такса, както правилно е посочил и въззивният съд. Поради това не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационен контрол. Формираната постоянна практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, изключва и наличието на соченото от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение