Определение № 392 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 176/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. от САК, срещу определение № 19814/08.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 13496/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 31845/23.11.2023 г. по гр. д. № 55851/2022 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото, на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В жалбата се излага становище за неправилност на обжалвания акт, а в приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по обуславящия изводите на въззивния съд въпрос: „Длъжен ли е Съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?“, който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I г. о. на ВКС и ППВС № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Прави се оплакване и за очевидна неправилност на определението, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Върховният касационен съд, чрез пълномощник З. С., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за правилност на обжалвания акт. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок и е допустима, тъй като обжалваното въззивно определение прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Производството по гр. д. № 55851/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 85 състав е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу Върховния Касационен съд за заплащане на сумата от 20 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди в периода от 18.08.2020 г. до 06.08.2022 г. от нарушение на правото на ЕС и международното право, изразяващо се в бездействие по подадено от ищеца искане за възобновяване на КНОХД №1018/2019 г. по описа на ВКС. След извършена служебна справка в ЕИСС съдът е констатирал, че към момента са висящи и други дела, предшестващи настоящото и най-ранно заведено е това по гр. д. № 50326/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 49 състав, които имат идентичен предмет и страни. Посочил е, че независимо, че във всяка от исковите молби са посочени различни номера на подадени до ВКС жалби, с всяка една от тях е поискано едно и също нещо и техният предмет е идентичен - искане за възобновяване на КНОХД №1018/2019 г. по описа на ВКС, включително е идентичен и периодът, за който се претендира обезщетението. Ето защо първоинстанционният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК и по-късно заведеното дело – това по гр. д. № 55851/2022 г. на СРС, следва да бъде прекратено. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че преди образуване на гр. д. № 55851/2022 г. по описа на СРС, 85 състав в регистратурата на съда са постъпили множество идентични искови молби, подадени от ищеца срещу същия ответник, на същото основание и със същото искане – за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за причинени неимуществени вреди в периода от 18.08.2020 г. до 06.08.2022 г. от едно и също поведение на ответника ВКС - бездействие по искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. на ВКС. В отговор на доводите на жалбоподателя-ищец за липсата на приложени по делото писмени доказателства удостоверяващи идентичността на делата, въззивният съд е посочил, че по делото е изискана по служебен път справка, в резултат на която е постъпил препис от исковата молба на ищеца против ВКС, по която е образувано и цитираното от първостепенния съд гр. д. № 50326/2022 г. на СРС, 49 състав и след преценка на данните по делото, включително на обстоятелствата, изложени в исковите молби, въззивният съд е формирал решаващия си извод, че между двете дела - гр. д. № 55851/2022 г. на СРС, 85 състав и гр. д. № 50326/2022 г. на СРС, 49 състав, е налице пълен обективен и субективен идентитет. Съдът е посочил, че разликата в номерата на жалбите, посочени в отделните искови молби, не променя извода за идентичност на делата, доколкото съдебно предявеното право е за защита от неадминистриране на искане за възобновяване на едно и също наказателно дело, което е защитимият интерес, без значение колко пъти това искане е направено пред органа. Приел е, че фактическото основание на исковите молби е напълно идентично, идентична е и претенцията, както и периодът, за който се претендира обезщетението. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството по по-късно заведеното гр. д. № 55851/2022 г. на СРС, 85 състав и е потвърдил първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо - пороци, за които съдът следи и служебно, или очевидно неправилно, в подкрепа на което жалбоподателят следва да изложи конкретни доводи. Настоящият състав на III г.о. на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. По поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран съобразно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК, а именно: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства по делото, които имат значение за допустимостта на иска и на производството по него, за да се произнесе според точния смисъл на закона, въззивният съдебен състав е дал правно разрешение, което е в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени в актуалната задължителна практика на ВКС. Съгласно указанията, дадени в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на частните жалби въззивният съд служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Преценявайки допустимостта на производството и мотивирайки крайния си извод, че предявеният от жалбоподателя иск е процесуално недопустим, тъй като са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК, въззивният съд се е съобразил изцяло с постановките на цитираното тълкувателно решение. В конкретния случай съдът е обсъдил доводите на страните и е формирал решаващите си изводи по предмета на повдигнатия процесуалноправен спор - дали производството по делото следва да се прекрати поради наличието на заведено преди това дело със същия предмет и страни, след всестранно и пълно обсъждане на всички събрани по делото доказателства и установените от тях правнорелевантни факти. С оглед изложеното не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на така поставения въпрос. По него жалбоподателят не обосновава и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, нито е посочена съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване на конкретна правна норма, нито са обосновани настъпили изменения в законодателството или обществените условия, които да налагат изменението на възприета съдебна практика. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. В обобщение - не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Воден от горното, ВКС, състав на III ГО