Определение № 5441 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2187/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба на Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ), подадена от прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 339 /25.03.2025 г. по в.гр.д. № 382 /2025 г. на Софийския апелативен съд, 16 с-в, в частта, с която искът на Б. И. М. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е уважен допълнително за сумата 10 000 лева над присъдените от първоинстанционния съд 10 000 лева.

Ответникът по касационната жалба на ПРБ Б. И. М. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Б. И. М. е подал и насрещна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над 20 000 лева до пълния предявен размер 50 000 лева.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от надлежни страни в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

Въззивното производство е образувано по жалба на Б. И. М. срещу частта на първоинстанционното решение, с която искът му за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер 50 000 лева.

За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел следното:

Очертал е предмета на спора.

Приел е, че с представените по делото неоспорени и приети писмени доказателства, съдържащи се във воденото срещу ищеца наказателно производство, се установяват фактическите твърдения, изложени от ищеца в исковата молба: воденото срещу него наказателно преследване, мярката за неотклонение, мерки на процесуална принуда, оправдателна присъда, потвърдена от горестоящата съдебна инстанция.

За установяване на неимуществените вреди са събрани гласни доказателства. Въззивният съд е приел какви обстоятелства са установени от показанията на свидетеля Д. С. Д. – състудентка и личен лекар на ищеца.

От правна страна въззивният съд е приел следното:

Посочил е предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.

Приел е, че пренесеният във въззивната инстанция правен спор се съсредоточава до причинените на ищеца неимуществени вреди и техния размер, респ. дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на заместващото обезщетение.

Като се е позовал на установената практика на ВКС въззивният съд е посочил по вид обстоятелствата, които имат значение за прилагането на установения в разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Обосновал е приетия извод, че обичайните вреди не подлежат на формално доказване, тъй като причинната им връзка с незаконното наказателно преследване е очевидна.

Въззивният съд е посочил по вид обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел, че част от претендираните от ищеца неимуществени вреди са обичайни: тези, свързани с преживения от ищеца стрес от повдигнатото обвинение и воденото срещу него наказателно производство, възможността да бъде осъден за деяние, което не е извършил. Съдът е отчел тежестта на повдигнатото от ищеца обвинение, продължителността на наказателното производство (10 години и 2 месеца), възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – 48 години, в която се предполага, че човек е достигнал и се ползва от добър социален и професионален статус. Ищецът е бил обвинен в тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК. Съдът е съобразил общото икономическо състояние в държавата, което осигурява в най-общ план (тъй като еквивалентността при обезщетение на неимуществени вреди е изключена) съпоставката между страданията и парите. От свидетелските показания по делото се е установило, че ищецът е преживял тежко воденото срещу него наказателно производство. То е приключило в един сравнително дълъг срок. Ищецът не е бил с най-тежка мярка „задържане под стража“, но наложеният запор върху банковите му сметки е създал допълнителни трудности за ищеца и за зависимите от него негови близки – брат с шизофрения и лежащо болна майка, което е довело до допълнителен стрес и психическо напрежение. От значение е начинът, по който обвинението се е отразило върху ищеца с оглед личността му – негативно, но без да са настъпили трайни психически или психологически изменения, както и на начина му на живот. Съдът е отчел обстоятелството, че вследствие на повдигнатото незаконно обвинение ищецът е страдал от безсъние, станал е неспокоен, нестабилен, започнал да бъде по-избухлив, у него се появили хипертонични кризи и повишаване на кръвното налягане в екстремни стойности. Воденото наказателно производство е било свързано с дейността на ищеца като лекар и се е отразило негативно на кариерното му развитие и на професионалния му живот, тъй като е бил отстранен от работа. Понижил се е професионалният му имидж, което е довело до прекратяване на участието му в Медико-диагностична лаборатория по ядрено-магнитна резонансна диагностика „Р.“ ЕООД. Това от друга страна говори, че общественото доверие в него се е понижило. По делото е установено отражение на незаконно повдигнатото обвинение в личната му емоционална сфера. От значение е и притеснението, че не е могъл да помага пълноценно на близките си, които са имали специфични потребности. Изложеното обосновава по-висок интензитет на негативните емоции и отражение в неимуществената сфера по отношение на ищеца, а особено, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление в професионалната сфера. Спрямо ищеца е взета мярка за процесуална принуда - забрана да напуска страната по чл.68 от НПК, което допълнително е ограничило правата му до момента на отмяната и.

При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, тъй като тогава е възникнало вземането на ищеца за вреди. Към м. ноември 2023 г. минималната работна заплата в страната е била в размер на 780 лева, като обезщетението следва да отговаря на жизнения стандарт в страната.

Така въззивният съд е приел извода за наличието на ангажирани доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди над обичайните във връзка с особеностите на личния му живот и ангажираността му като професионалист и като е съобразил принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и задължителните указания, дадени с ППВС № 4 /23.12.1968 г. е приел, че обезщетението за неимуществени вреди, което ще обезщети в най-пълна степен претърпените от ищеца неимуществени вреди и ще съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания, като удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на увреждането, възлиза на 20 000 лева.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В касационната жалба и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване са изложени доводи, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца; много е трудно да се разбере на какви основания въззивният съд е преценил, че обезщетението следва да бъде увеличено с още 10 000 лева; че въззивният съд не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между твърдените обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение; че въззивният съд не е взел предвид някои обстоятелства, които имат значение за определяне на по-нисък размер – че досъдебното производство е продължило сравнително кратко време, а в основната си част наказателното производство се е развило в неговата съдебна фаза, в която ръководно – решаващ орган е съдът, а не прокуратурата. Не е спорна обстоятелството, че ищецът не е бил задържан. Неправилно въззивният съд е приел, че широката медийна разгласа на наказателното производство срещу М. е източник на неимуществени вреди. Въпреки изложените съображения и без да е ясно защо съдът е увеличил размера на присъденото обезщетение.

Във връзка с тези доводи Прокуратурата на РБ поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Следва ли съдът да определи неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД?

Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в т.II от ППВС 4/1968 г., на т.3 и т.11 от ТР 3/22.04.2005 по тълк.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствен последица от увреждането, както и на т.19 от ТР 1 /14.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД?

Жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ вр. чл.52 ЗЗД: определение № 50061/07.02.2023 г. по гр.д. № 2932/2022 на IV г.о. на ВКС и решение № 315/08.03.2023 г. по гр.д. № 2048/2021 г. на САС.

Настоящият съдебен състав намира въпросите за обуславящи. Но видно от подробното изложение на правните изводи в мотивите на въззивното решение, те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика: въззивният съд е обсъдил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които според закона и установената практика имат значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Изложил е мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.

Въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 (раздел ІІ от мотивите) на ППВС № 4 /23.12.1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

Въззивният съд е посочил примерно (по вид) обстоятелствата, които са визирани в установената практика на ВС и ВКС, които имат значение за определяне на претърпените неимуществени вреди и е обсъдил конкретните такива обстоятелства, които са установени по делото и значението им за преценката на претърпените от ищеца неимуществените вреди и за определяне на необходимия размер на обезщетението (въззивният съд е отразил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на конкретното обезщетение). Въззивният съд е съобразил размера на обезщетението с икономическата обстановка и стандарта на живот в страната.

По първия въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.3 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК за отговорността на държавата, тъй като по делото не е установено поведението на пострадалия да е причина за увреждането (по делото не е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия).

По първия въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.11 от същото ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК, тъй като по делото не е установено ищецът да е бил частично оправдан.

По първия въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие и с разрешението в посочената т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като мотивите му отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.

По втория въпрос ПРБ не е обосновал наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС въззивните решения и определенията на ВКС по чл.288 ГПК не попадат между съдебните актове, противоречието с които да обосновава наличието на такова основание. Поради това посочените два съдебни акта не следва да бъдат обсъждани.

От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от жалбоподателя ПРБ правни въпроси.

Поради това и съгласно разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК не следва да бъде разглеждана и насрещната касационна жалба на Б. И. М..

С оглед изхода от това производство Прокуратурата на Република България няма право на разноски, а искането на ответника в касационното производство Б. И. М. за присъждане на направените разноски за процесуално представителство е основателно за сумата 1 200 лева за адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие, фактура и извлечение от банкова сметка.

Воден от изложеното съдът