Определение № 181 от 26.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2778/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД срещу решение № 545 от 25.07.2022г. по т.д. № 66/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261433 от 25.10.2021г. по т.д. № 2490/2020 г. на СГС, ТО, VI – 4 състав, с което са отхвърлени предявените от „Дънди прешъс металс Челопеч“ ЕАД против Република България чрез Министерски съвет, представляван от министъра на енергетиката, искове по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 25 001 лв., предявен като частичен от 167 573, 64 лв. – платена неустойка за 2016г. по чл. 20, ал. 3, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договор за концесия от 19.05.1999г., и за сумата от 25 001 лв., предявен като частичен от 1 764 152, 78 лв. – платена неустойка по чл. 20, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договор за концесия от 19.05.1999г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът в нарушение на процесуалния закон – чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК, не е кредитирал събраното по делото заключение по СТЕ и не е назначил повторна експертиза, въпреки извода му за необоснованост на приетото заключение и изричното искане на страна в тази насока. Сочи, че в нарушение на чл. 146 ГПК съдът е отказал да реши делото съобразно възприетото от него разпределение на доказателствената тежест. Изтъква нарушение и на нормата на чл. 178 ГПК, изразяващо се в необсъждане и некредитиране на събрани по делото писмени доказателства. Поддържа, че в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения, поддържани от страните. Сочи нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение нормата на чл. 20 ЗЗД при извършеното от съда тълкуване клаузите на процесния договор за концесия и допълнителните споразумения към същия. Поддържа, че решението е необосновано, тъй като в изложените от съда мотиви липсва логическа връзка. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивният съд при направена преценка за необоснованост или неправилност на изслушаното по делото заключение на вещото лице да допусне изпълнение на друго заключение (повторно или допълнително) с оглед възможността за приложение на специални знания по отношение на относим и релевантен към спора факт или факти?

2. Длъжен ли е въззивният съд, предвид приетата от него необоснованост на изслушаната по делото експертиза, служебно да назначи допълнителна или повторна експертиза, когато това е необходимо за служебно прилагане на императивни материалноправни норми (в случая императивните норми на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД)?

3. Длъжен ли е съдът, когато приеме, че изслушаната експертиза е необоснована, и при направено изрично искане от една от страните по делото, да допусне изпълнението на повторна експертиза за изясняването на релевантните по делото факти, които предполагат използването на специални знания?

4. Следва ли да се приеме за необосновано заключение на вещо лице, което се основава на факти, предоставени (твърдени) от страна по спора ( в случая ищеца), в случай че същите не се оспорват от насрещната страна (в случая ответника) и са приети по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като факти, които не се оспорват, респ. не се нуждаят от доказване?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на делото твърдения, възражения и доводи на страните?

6. Може ли съдът при тълкуване клаузите на договор (в случая клаузите на договора за концесия) да подмени постигнатото от страните съгласие и да измени съдържанието на задължението на страна по него (в случая на концесионера за изпълнение на „минимални инвестиции“) по начин, различен от съдържанието, установено от страните по договора?

7. Може ли да бъде налице неизпълнение на задължение (по конкретното дело на задължението за извършване на минимални инвестиции), когато задължението не е изрично конкретизирано по размер от страните по договора (в случая на договора за концесия)?

8. Какво е доказателственото значение на извънсъдебното признание?

9. Съставляват ли действията на страните по изпълнение на договора (в случая на договора за концесия) източник на неговото тълкуване?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по правните въпроси в противоречие с практиката на ВКС по цитирани в изложението решения по чл. 290 ГПК и моли решението да бъде допуснато до касация по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочи като основание за допускане на касационно обжалване и очевидна неправилност на обжалваното решение.

С депозиран в срок писмен отговор министърът на енергетиката, представляващ ответника, Република България чрез Министерски съвет, на основание чл. 71, ал. 2 ЗПБ, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част. Не прави искане за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение при установяване на фактическата обстановка по делото е обсъдил поотделно събраните по делото доказателства. Въз основа на извършения ан0

Посочил е, че в конкретния случай, както сам ищецът е признал с исковата молба, в годишните работни проекти за 2016г. и 2018г., съгласувани с министъра на енергетиката, са заложени инвестиции в размер на 14 368 178 щ. д. и 24 537 559 щ. д., а реално отчетените инвестиции са в размер на 13 358 106 щ. д. за 2016г. и 13 903 921 щ. д. за 2018г., поради което е приел, че сторените от въззивника плащания на начислената от концедента неустойка върху разликата не се явяват без основание. Допълнил е, че макар по делото да са приети като неоспорени от страните основното и допълнителното заключение на изслушаната съдебно – техническа експертиза, не възприема изводите на вещото лице по същите, като се е позовал на разпоредбата на чл. 202 ГПК. Посочил е, че видно и от обстоятелствената част на заключенията, както и от обясненията на експерта, същите са изготвени въз основа на предоставена от ищеца таблица, тъй като предадената инвентарна книга на електронен носител не е предоставила ясна картина за сторените инвестиции, каквото биха сторили представени фактури. Посочил е, че аргумент в подкрепа на извода му, че не следва да възприема заключението на вещото лице, е, че констатацията на вещото лице относно изпълнение на планираните инвестиции, противоречи дори на признанието на самия ищец в исковата му молба, че заложените инвестиции в ГРП за 2016г. и 2018г. не са изпълнени в пълния им обем.

Изложил е, че намира за неоснователно твърдението на въззивника за изначална недължимост на заплатената неустойка поради недоказаност на вреда от концедента, като е изтъкнал, че неустойката е компенсаторна и посредством тази договорна клауза страните са се съгласили отнапред относно дължимия размер на обезщетението за вредите от съответното договорно неизпълнение, които не подлежат на доказване. Изтъкнал е, че клаузите на чл. 9, чл. 7 и чл. 20, ал. 3 от процесния договор са съвсем ясни и не възниква съмнение относно задължението, чието неизпълнение е обезпечено с неустойката – неизвършването на договорените минимални инвестиции, поради което е счел за неотносимо поддържаното от ищеца твърдение за липса на вреди от неизпълнението, основано на твърдения за преизпълнение на производствената програма, която има различна цел и насоченост и е относима към друг интерес на кредитора - да получи концесионно възнаграждение, при постигане на определени стопански резултати, поради което не може да компенсира неизпълнение на задължението по чл. 7, ал. 2, т. 20, б. „б“ от договора.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването на въззивника за неправилност на обжалваното решение поради неуважаване на възражението за изтекла погасителна давност. Посочил е, че стореното от въззивника плащане на 18.09.2020г., за което същият сам признава в исковата молба, прави неприложим института на погасителната давност и позоваването на същата като правопогасяващо възражение. Позовал се е на изричната разпоредба на чл. 118 ЗЗД, съгласно която ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.

По тези мотиви и поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи три процесуални въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили правната воля на въззивния съд. Въззивният съд не е приемал, че има нужда от специални знания, за да тълкува волята на страните по процесния договор за концесия и сключените към същия допълнителни споразумения. Напротив, изрично е приел, че договорът следва да бъде тълкуван съобразно неговото съдържание и приложимите към процесните отношения императивни законови разпоредби. Събраните пред САС основна и допълнителна експертиза са по поддържано от ищеца искане и с поставени от таза страна задачи, относими към защитната ѝ теза за това как следва да бъде тълкувано съдържанието на процесния договор и на одобрените годишни работни проекти. Ищецът не е възразил по приемане на заключенията, нито е поискал изслушване на повторна експертиза. Ответникът е възразил с доводи, че заключенията не са съответни за нормативната уредба, но не е поискал изслушване на повторна експертиза, а е посочил, че ако съдът прецени, че има нужда с оглед сочената от него специална норматива уредба, може да допусне повторна експертиза като вещото лице работи въз основа на техническите критерии, които се съдържат в закона. Изводимо от мотивите на обжалвания съдебен акт въззивният е приел, че не се нуждае от помощта на експерт, за да анализира приложимата към отношенията по договор за концесия нормативна уредба и е извършил самостоятелен анализ на последната в контекста на спорния въпрос какви са поетите задължения от ищеца за минимални инвестиции с процесния договор. В този смисъл и поддържаните процесуални въпроси, основани на твърдения за нужда от специални знания за съда и на изрично искане от страна за допускане на повторна експертиза, не са съответни на осъществените по делото процесуални действия от страните и съда, нито са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което и не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Четвъртият процесуален въпрос също не е обусловил волята на въззивния съд. Въззивният съд, за да откаже да възприеме основното и допълнително заключения на вещото лице по СТЕ, се е позовал на първо място на даденото от него тълкуване на договора и поетите със същия задължения в смисъл, че посочените в ГРП инвестиции са задължителни за ищеца в пълния им обем, и на обстоятелството, че самият ищец е признал с исковата молба, че вписаните в проектите инвестиции не са изпълнени в цялост. В допълнение е посочил, че вещото лице е работило по предоставени му едностранно съставени от ищеца справки, а не по счетоводни документи, като не е приемал справите да са с безспорно вярно съдържание между страните, верността им е оспорена от ответника в заседанието при изслушване на експерта, a процесуално действие по отделяне на тези факти за безспорни, не е извършено и от двете инстанции.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по формулирания от касатора пети въпрос. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Възприето е, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ищеца за платената от него неустойка, обсъдил е всички събрани към тези релевантни факти доказателства, както и е изложил конкретни и ясни мотиви защо приема, че ищецът е поел задължение за изпълнение на инвестиции в размера по предложените от него и одобрени от ответника годишни работни проекти, че липсва спор, съобразно заявеното и в исковата молба, че инвестициите не са изпълнени в пълния им обем, както са заложени в одобрените работни проекти, и че за последното неизпълнение ищецът дължи договорената с процесния договор неустойка в заплатените от него размери, предвид на което и претенциите му платените суми да му бъдат върнати като платени без основание са счетени за неоснователни. Несъгласието на касатора с дадения отговор на поддържаните от него с въззивната му жалба възражения е оплакване за неправилност на решението, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.

Поставеният шести въпрос е обусловен от изложените от касатора и изгодни за него твърдения, които не отговарят на осъществената от въззивния съд решаваща дейност, в който смисъл въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е извършил тълкуване на отделни клаузи на процесния договор за концесия в контекста на повдигнатия от въззивника спор досежно вида и обема на поетите от него задължения за извършване на ежегодни инвестиции, като е основал извода си за действителната вола на страните на съдържанието на клаузите на договора и допълнителните споразумения към същия, целта на договора и на приложимата към същия императивна материалноправна уредба. С последното съдът не се е отклонил от утвърдената практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019г. по т.д. 1698/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018г. по т.д. 2233/2016г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. 1843/2013г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016г. по т.д. 772/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 74 от 09.07.2019г. по т.д. 1698/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и цитираните от касатора, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд не се е отклонил от цитираните правила, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд действително съдържание на волята на страните по процесния договор, не е основание за допускане на решението до касация съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Седмият поставен от касатора въпрос също е основан на фактически твърдения, които не са приети от въззивния съд, поради което не отговаря на общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обусловил волята на въззивния съд. Съдът не е приел, че липсва изрично конкретизирано по размер задължение на ищеца. Напротив, подробно е обосновал извода си защо ищецът дължи изпълнение на инвестиции в пълния и конкретно посочен размер с предложените от него и одобрени от министъра на енергетиката годишни работни проекти за 2016г. и 2018г.

Поставените осми и девети въпроси са хипотетични и не кореспондират с решаващата воля на въззивния съд. Въззивният съд нито се е позовавал на извънсъдебно признание от която и да е от страните, нито е приемал, че действия по изпълнение на договора могат да бъдат източник за неговото тълкуване, поради което и като неотговарящи на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК касация не следва да бъде допусната и по тези правни въпроси.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на въззивното решение.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане за присъждане на разноски по делото и не доказва извършването на такива, поради което разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение