Определение № 242 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2059/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Е. М. М., чрез адвокат М. А., срещу въззивното решение на Апелативен съд – София № 336/25.03.2025г. по в.гр.д. №219/2025г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, постановено при нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и в противоречие със задължителната практика на ВКС. Насрещната страна П. М. К. с писмен отговор, чрез адвокат А. К., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като единственият поставен правен въпрос не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК и по отношение на същия не са налице изискуемите допълнителни предпоставки. Не е налице и очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд за осъждане на Е. М. М. да заплати на П. М. К. сумата от 39 116,60 лева, представляваща платен задатък по предварителен договор от 12.05.2020 г. в двоен размер, на основание чл.93, ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.01.2024 г. до окончателно изплащане на задължението. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: На 12.05.2020г. между страните по делото бил сключен предварителен договор за покупко-продажба, с който Е. М., като продавач, се задължила да продаде на П. К. – купувач, собствения си недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], район Изгрев, на партерния етаж в двуетажна жилищна сграда на [улица], срещу уговорената продажна цена от 100 000 евро. С договора (чл.2.1.1) купувачът се задължил да заплати по посочена от продавача банкова сметка задатък размер на 10 000 евро. Останалата сума от 90 000 евро, до пълната продажна цена, следвало да бъде изплатена в същия ден след нотариално изповядване на сделката (чл.2.1.2). Банковата сметка за плащане на задатъка била посочена в чл.2.3 от предварителния договор – IBAN: [банкова сметка], в „П.И. Банка“ АД, BIC: F., с титуляр: Е. М. М.. Сключването на окончателния договор било уговорено в срок най-късно до 11.08.2020 г. (чл.3). Съдът констатирал, че в договора била обективирана декларация от продавача, че е единствен собственик на имота (чл.7.1), като същият поел задължение да не извършва каквито и да било прехвърлителни сделки с правото на собственост или с ограничени вещни права върху продаваемия имот в полза на трети лица за периода от подписване на предварителния договор до прехвърлянето на правото на собственост върху имота на купувача с нотариален акт (чл.7.2). С договора било уговорено и връщане на капарото в двоен размер при неизпълнение на поетото от продавача задължение за продажба на имота при уговорените условия (чл.11). Въззивният съд приел, че уговореното с договора капаро в размер на 10 000 евро било заплатено от купувача К. по посочената от продавача Е. М. банкова сметка с платежно нареждане от 12.05.2020 г. и посочено основание: „Капаро покупка на апартамент [улица], С.“. Констатирал, че в протокол от 30.07.2020 г., акт № ... г., съставен от нотариус Д., П. М. К. направил изявление, че не желае удължаване срока на сключения между страните предварителен договор, тъй като не били налице обективни причини за неизпълнение задълженията на продавача. Съдът посочил, че с договор за покупко-продажба, инкорпориран в нотариален акт №... г. на нотариус И. Н. Е. М. продала на В. Е. З. Апартамент недвижимият имот предмет на предварителния договор сключен с ищеца П. К.. Въззивният съд установил още, че между страните по делото било образувано производство по гр.д.№10056/2020г. на Софийски градски съд по предявения от П. К. срещу Е. М. иск за връщане на платеното по договора капаро в двоен размер от 39 116,60лв. Посочил, че този иск бил основан на твърдения, че ищецът/купувач се отказал от предварителния договор, тъй като с изтичането на уговорения срок изгубил интерес от сключване на окончателен договор за покупко-продажба. С отговора на исковата молба ответникът Е. М. не навела твърдения за сключената от нея разпоредителна сделка с процесния имот, извършена половин година преди подаването му. Това обстоятелство не било отразено и в изготвения окончателен доклад по делото. С постановеното по делото и влязло в сила решение предявеният иск бил отхвърлен като неоснователен, тъй като: страните били обвързани от валиден предварителен договор от 12.05.2020 г.; договорът не бил развален поради липса на виновно неизпълнение на задълженията на Е. М., доколкото същата предприела своевременни действия по изменение на КК и не била длъжна да предвиди забавянето в административната процедура, резултат от затруднения при връчване; за ищеца/купувач не е възникнало правото да се откаже от договора, респ. да иска връщане на задатъка в двоен размер. Въззивният съд установил още, че с нотариална покана от рег.№ ..., том .., № ...от ... г. на нотариус В. Г., peг. № .. НК, П. К. поканил Е. М. да сключат окончателен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като най-късно на 25.10.2023 г. в 11 часа се яви в кантората на нотариус В. Г., peг. №.... Направил изявление, че при неизпълнение, ще счита предварителният договор за развален по нейна вина. Нотариална покана била връчена лично на продавача Е. М. на 16.10.2023г. В констативен протокол от 25.10.2023г., рег. №..., том .., № ... на нотариус В. Г., peг. №... НК, били установени фактите относно неявяването на продавача Е. М. за изпълнение на поетото с предварителния договор задължение за прехвърляне правото на собственост върху имота, както и за представяне от купувача на необходимите за сделката документи. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод за допустимост на производството. Приел, че предвид новите фактически твърдения (за разваляне на предварителния договор с нотариална покана, рег.№ ...., том .., № .. г. по описа на нотариус В. Г., peг. № ... НК, и неизпълнение от страна на ответницата на задълженията ѝ за прехвърляне на имота), на които е основан предявения иск, липсва обективен идентитет между него и иска разгледан с влязлото в сила решение по гр.д.№10056/2020г. на Софийски градски съд. По същество на спора въззивният съд приел, че по делото е установено наличието на предвидените чл.11 от предварителния договор предпоставки за развалянето му, тъй като на 18.12.2020г. ищцата прехвърлила процесният имот на трето лице В. Е. З.. Изложил, че развалянето на договора не било обхванато от силата пресъдено нещо на решението по гр. д. № 10056/2020 г. на СГС, тъй като позоваване на разпореждането било извършено с предявения по настоящото дело иск. Съдът направил извод, че ищецът/купувач е изправна страна по предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.05.2020 г., тъй като е заплатил капаро по договора в размер 10 000 евро, а ответникът/продавач е прехвърлил имота на трето лице. Изложил още, че предварителният договор бил развален с отправената от купувача нотариална покана от 05.10.2023 г., съдържаща едностранно изявление за прекратяването му от 12.05.2020 г., получена от ответника-продавач на 23.10.2010 г. С оглед на това направил извод, че изправната страна по сделката (купувач) има право да получи платения от нея задатък в двоен размер. Намерил за неоснователно възражението, че ищецът е узнал за извършеното прехвърляне още преди провеждане на първото заседание по гр.д. № 10056/2020 г. на СГС и е могъл да организира своевременно защитата си. В допълнение посочил, че дори да се установи знанието у купувача за извършената от продавача разпоредителната сделка, този факт е без значение, след като не е бил въведен като част от основанието на предявения иск. Намерил за неоснователно и възражението за липса на предмет на предварителния договор, предвид факта на прехвърляне на имота. Приел, че с продажбата му Е. М. сама се поставила в невъзможност на изпълни поетите с договора задължения, което не представлява невъзможен предмет на сделката; не погасява поетите с него задължения, нито води до развалянето му по право. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за основателност на предявения иск за връщане на платеното по договора капаро в двоен размер, ведно със законната лихва върху главницата считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите, както следва: 1/ По чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС в решение №110/29.06.2017г. по гр.д.№3868/2016г. на ІІІ г.о.; решение №251/07.01.2013г. по т.д.№1002/2011г. на ІІ т.о.; решение №99/22.06.2011г. по гр.д.№1120/2010г. на ІV г.о., в които е прието, че: договор може да бъде прекратен с изрично изявление на едната страна и мълчаливо приемане от другата (конклудентни действия); отказът от предварителен договор има необратимо действие и не може да бъде оттеглян; повторно предявен иск на вече разгледано и отхвърлено право е недопустимо при идентичност на страните и основанието. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване не са формулирани правните въпроси, по които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС. 2/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следния правен въпрос: Следва ли да се приеме, че предварителен договор е прекратен, когато едната страна изрично заявява пред нотариус и в исковата молба до съда, че не желае сключване на окончателен договор, а другата страна предприема действия несъвместими със запазване на договорната обвързаност, каквото действие представлява продажбата на имота на трето лице. Навел е довод, че отговорът на въпроса е от огромно значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, предвид спецификата на правната уредба на материята свързана с повторното упражняване по съдебен ред на правата по чл.93, ал.2 от ЗЗД. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, а именно: касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, както следва: са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена – т.1; са разрешени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (необходимо е посочване на решенията) – т.2; когато разглеждането им ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или да го изведе от посочените съдебни актове. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В конкретния случай, касаторът не е формулирал въпроси, отговарящи на посочените по-горе изисквания, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради което не е налице соченото основание за допускане на обжалването ( т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по формулирания въпрос „Следва ли да се приеме, че предварителен договор е прекратен, когато едната страна изрично заявява пред нотариус и в исковата молба до съда, че не желае сключване на окончателен договор, а другата страна предприема действия несъвместими със запазване на договорната обвързаност, каквото действие представлява продажбата на имота на трето лице“. Същият е некоректно зададен, необуславящ формираните изводи в обжалваното определение и обоснован от несъгласието на страната с крайните изводи на въззивния съд. В същото въззивният съд не разглеждал въпросът за прекратяване на предварителния договор с изявление за отказ от сключване на окончателен договор за покупко-продажба, а е направил извод, че прекратяването на договора е извършено с отправената нотариална покана до ответника/продавач от 05.10.2023г., при съобразяване на влязлото в сила решение между страните. По отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането отново е обосновано с оплаквания за неправилност на въззивното решение (тъй като по делото е установен факта на прекратяване на сключения между страните предварителен договор през 2020г., поради отказ на купувача от сключване на окончателен), което не е основание за допускане на обжалването и в хипотезата на очевидна неправилност. По делото е постъпила молба вх.№18139/06.10.2025г. от Е. М. М., в която страната е изложила допълнителни оплаквания срещу въззивното решение и въпроси, по които според нея въззивната инстанция е следвало да се произнесе. Молбата е постъпила извън срока за обжалване, поради което изложените в нея доводи са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По делото не са представени доказателства за извършени от П. М. К. разноски пред настоящата инстанция, поради което такива не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,